Писателят Георги Господинов, посланик на проекта "40 до 40" на Дарик радио
В България се „успява" прекалено лесно.
Знам, че това може да прозвучи странно и обратно на очакваното. Да, в България се „успява" прекалено лесно и бързо. Намирам подобна лекота и бързина за покваряваща. Понеже стойности и ценности още не са утаени, няма го бавното сито на натрупаната традиция. Живеем в известна всевъзможност и всепозволеност. Без бог, без традиция, без авторитети - всичко е възможно. Такъв си, какъвто се самонаречеш. Перформатив, както се казва в науките за езика. С други думи тук не е толкова трудно да имаш своите 15 минути слава, но те са често буквално 15. Бързо и леснодошлата популярност бързо и лесно чезне. Защото тук лесно се бърка успех и популярност. Популярният се мисли автоматично за успял, а връзката съвсем не е толкова директна. Да вдигнеш скандал в скъпа кръчма, да се явиш пиян в телевизия или да си любовница на футболист е част от популярността, но не и от успеха.
Същото е и в сферата на политическото. Лицата бързо се похабяват, но трудно се сменят. И продължават да се въртят в медийния барабан. Бърза амортизация на авторитета. Публичността тук съсипва твърде бързо.
В този смисъл напълно разбирам и подкрепям идеята за този проект. Неговата смелост е в няколко пункта. Първо, да се допусне, че в България съществуват талантливи, успели в собствената си област хора, които са останали невидими за родните медии и публичност. Второ, да се издирят тези хора, да се пуснат за национално издирване, ако влезем в шегата. И трето, те да бъдат представени адекватно на обществото. Защото те са успели преди да станат популярни. За разлика от много публични фигури, които са станали популярни преди да са успели. В това виждам смисъла: тези 40 човека, които, вярвам, ще бъдат намерени, после да вдъхновят други 40, 400, 40 000. Да вдъхновя, да мотивират. Защото едно от имената на днешната криза е криза на мотивацията да продължим да живеем и работим тук. Да преодолеем още един дефицит освен всички останали - дефицита на бъдеще.
Позволете ми да завърша с една моя любима история от литературата, разбира се. Бях в пустинята, пише Борхес, стоях и гледах безкрайните пясъци, и изведнъж ми хрумна нещо. Наведох се, взех шепа пясък, направих две-три крачки и отворих шепата си. Когато моите придружители ме попитаха какво правя, отвърнах - променям пустинята.
Дами и господа, вярвам, че така се променя пустиня и общество, песъчинка по песъчинка, човек по човек. Пожелавам добро начало на всички в тази промяна.
