EuroChicago.com подкрепя медиците ни в Либия

EuroChicago.com подкрепя медиците ни в Либия
EuroChicago.com подкрепя медиците ни в Либия

Редакцията на www.EuroChicago.com се присъедини към апелите за свобода на медицинските ни сестри в Либия и откри петиция в тяхна подкрепа, която ще бъде предоставена на вниманието на представителите на официалните власти и медии в Чикаго и в Илинойс: 

СПИН-скандалът в Либия: От Локърби и Абуджа до Бенгази

Пресконференцията на Ал-Кадафи по време на срещата на високо равнище на Лигата на арабските държави в столицата на Тунис предизвика тези дни много шум за нищо в софийската преса. Всъщност България и още седем държави бяха споменати в контекста на тезата на лидера, че отговорността за международните сили в Ирак следва да се прехвърли на ООН, като към сините каски трябва да се включат войски на арабските държави, а споменаването на палестински, либийски и израелски деца поотделно в различни отговори очевидно бе без връзка с процеса срещу българките. Въпреки това пресконференцията се оказа повод да се върне и види отново лентата на събитията след Абуджа.

На 27 април 2001 г. на международен форум в столицата на Нигерия лидерът на Либийската революция изненадващо наруши мълчанието си по така нареченото дело за умишлено заразяване на либийски деца със СПИН. Предвид авторитета и статуса на полковник Кадафи в страната, неговото заявление предопредели бъдещите решения на съдилищата в Джамахирията. Категоричната му подкрепа за абсурдното обвинение за заговор на британски, американски и израелски спецслужби срещу либийския народ, осъществяван чрез медицински сестри от България, превърна в един миг българките от заложници в жертви на политически сметки и ксенофобски реакции.

Ако някой в София бе имал съмнения и колебания между февруари 1999 г. и тази дата, те трябваше да са отпаднали на онзи 27 април в Абуджа. Речта недвусмислено разкри причините и целите на инсценирания процес. Причината бе очакваната и вече произнесена присъда срещу виновници за смъртта на 270 пътници в самолета на “Панам”, взривен от атентатори над Шотландия през 1988 г., на която се търсеше контра-баланс. Дори броят на пострадалите в Бенгази деца съответстваше на броя на загиналите в Локърби.

Целите бяха няколко. Първо, нужно бе косвено оправдание пред либийския народ и света за планираното убийство на невинни хора в Локърби. Второ, необходимо бе да се потвърди пуристката идеологическа теза, че либийците живеят стриктно по божия морал, без прелюбодеяния и проституция. Трето, трябваше да се оневини за трагедията на пострадалите семейства и държавната машина, в т.ч. ръководителите на националната здравна служба и на подсъдимите медицински сестри. Четвърто, нужни бяха удобни жертви за основателното възмущение и финансовите претенции на близките на пострадалите. Затова наличието на СПИН в страната бе най-изгодно да се припише на заговори и хипотетични действия, направлявани от чужбина и осъществявани от чужденци - низови технически изпълнители в претъпканите с пациенти либийски клиники.

Инак от доказателствата на обвинението до речта в Абуджа бяха останали само изтръгнатите чрез изтезания “самопризнания”. Оказа се, че не е установено колко от 400-те деца са постъпили в болницата в Бенгази вече заразени, в т.ч. от своите родители. Оказа се още, че кръвопреливания в тази болница практически не са правени, а данните на подхвърлените от либийски служби и “заловени” банки заразена кръв не съвпадат с кръвните проби на упоменатите болни деца, което превърна тези банки в непригодни аргументи, разобличаващи само методите на дознание в Либия. Независимите международни експерти по болестта СПИН отхвърлиха медицинските заключения на обвинението.

Ако допуснем немислимото и огледаме тогавашната теза за заговор за умишлено заразяване по поръчка на Запада, липсват каквито и да е сведения за подготовка и организация. Раздавалите наляво и надясно буркани зараза и долари митични емисари на белия шейтан останаха анонимни с имена като “англичанина”, видимо дадени им от автори на първия сценарий, или по-късно бяха освободени. Всъщност до днес, три години след Абуджа, няма доказателства, които биха могли да мотивират смъртната присъда от 6 май т.г. срещу петте българки-медицински сестри и палестинеца-лекар. Те са невинни по обвиненията, отправени към тях.

През последните три години Либия уреди исковете за компенсации за загиналите пътници на “Панам” и от френския самолет на “ЮТА”, като стабилизира отношенията си с Франция и Великобритания. Санкциите на Съвета за сигурност на ООН срещу Либия във връзка с Локърби бяха снети, при това с подкрепата на България, впоследствие отпаднаха и санкциите на САЩ. Либия се ангажира по-активно в операциите на ООН за поддържане на мира в Африка. Разчистен бе пътят за неотдавнашната визита на Кадафи като гост на Европейската комисия в Брюксел. Същественото в сближаването на Либия с Европейския съюз и Европа все пак тепърва предстои и може да се осуети, ако Триполи съгреши отново.

В същото време 3 години делото по СПИН-скандала в Бенгази като да бе замразено, а решението - непрекъснато отлагано. Триполи подаваше паралелно позитивни сигнали и обнадеждаващи жестове към българките. Когато всичко положително в отношенията на Либия със САЩ и Европа вече се бе случило, тогава внезапно и изненадващо властите върнаха делото срещу българките на точката, на която то бе през февруари 1999 г. и на 27 април 2001 г., повтаряйки на 6 май т.г. старото необосновано заключение, този път под формата на ново съдебно решение. Аналогиите с хладнокръвното планиране и пренебрежението към човешкия живот от Локърби–1988 просто се натрапват – както по отношение на либийските подходи в двата случая, така и в пряката връзка между Локърби и СПИН-скандала, ясно отбелязана в споменатата реч в Абуджа през 2001 г. Въобще, погледнал се Илия – пак в тия.

Политиците ни и дипломацията следват своите канони, съображения и ограничения и често са принудени да повтарят публично неща, в които самите те не вярват. Гражданските общества в България и в другите европейски страни, обаче, трябва да кажат ясно и силно за всички онова, което след тазгодишния Гергьовден вече е очевидно: присъдите в Бенгази срещу петте българки и палестинеца нямат нищо общо с непредубеденото независимо правосъдие и справедливостта.

Обществеността може да застави политиците да проумеят семплата истина, че осъдените българки са измъчвани, държани в затвора пет години и накрая употребени, защото са чужденки. Те видимо са предпочетени пред други работещи в Либия чужди работници, тъй като идват от Европа, родината им има ясна западна ориентация и отсъстват реални възможности България да принуди Триполи да се откаже от възприетия още през 1999 г. свой план по СПИН-скандала. Поведението и действията на либийските власти от времето на Локърби и Абуджа до последния Гергьовден в Бенгази неизменно потвърждават верността на този извод.

(Присъдите от 6 май т.г. в Бенгази са в противоречие с глобалните усилия в ООН за пълно елиминиране на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаната с тях нетолерантност. Резолюция 58/160 на Общото събрание от 2 март 2004 г., най-новата по този проблем, е приета и с гласовете на България и Либия. Недопустимо е под маската на уж независимо правосъдие – всъщност очевидно дирижирано – невинни хора да се превръщат в заложници заради непочтени политикански сметки за вътрешна и международна употреба.)