или
Инструментът за самоуправление, наречен Брюксел
Във войната по пътищата, която НДСВ изведе като актуален правителствен приоритет, България е един трагичен шампион. Измежду членките на ЕС България е втора (след Румъния) по брой убити в годишен автопробег, които са 4.2 пъти повече отколкото средното за ЕС.
От 1951 година, откактоо имаме статистика, до 2006 година по пътищата в България загиналите са 52 276 души (колкото е населението на Асеновград или Кърджали). За сравнение, това е 2000 пъти повече от нашите жертви – 26 човека – дадени във всички международни военни мисии, в които сме участвали през този период. Ранените по пътищата са 318 388 души (сравними с населението на Варна). Мащабите на тази статистика превръщат проблема в демографски.
Пътно-транспортното произшествие в ЕС имат и друго сериозно измерение: материално-финансово. По данни на Световната банка ПТП-тата струват на България около 1 млрд. лева годишно, тоест около 2 на сто от БВП на страната ни. За целия ЕС финансовите щети от ПТП-та са около 340 млрд. евро годишно. Тези пари могат да имат множество отлични приложения – да подобрим пътната инфраструктура, за здравеопазване и т.н. С тях можем дори да преборим световния глад, за което стигат само 20 милиарда евро годишно, според генералния директор на ФАО.
Има и трето глобално измерение на ПТП-тата. Те влияят силно негативно (и по много различни начини) върху качеството на живота ни, върху глобалните климатични промени, върху устойчивостта на човешкото развитие. Това е проблем, който ЕС започва да възприема като световно предизвикателство.
Затова решението е едно: ЕС ще трябва да периодично да налага върху цялата територия на Съюза най-добрите европейски практики за безопасност на движението. Искаме или не, вярваме или не, това ни очаква, но то е само за наше добро.
Договорът за членство, който подписахме с ЕС през април 2005 година, ни дава правов ред, описан в 90 000 страници, основан на директиви и регламенти (над 3500), стандартизиращи всевъзможни области от живота на европееца. Някои от тях са по-известни: за вредните емисии, безопасност на храните, квотите за улов на риба. Но други са новина за мнозина. Кой ли е подозирал, че има европейска директива за … подсладено пюре от кестени (ей Богу, малцина у нас познават вкуса му)! А наскоро ЕК инициира и забрана за канибализма при домашните животни.
Имаме и близо 70 стандарта на ЕС за различните авточасти. Но директива, която да ограничава човешките жертви по пътищата на ЕС, засега нямаме. Човешкият живот по пътищата е не по-малко важен от останалите екостандарти, които ЕС налага на своите членки? За влизането в еврозоната искаме ниска инфлация. Да бъдем готови, че и при влизане на територията на ЕС ще гарантираме повече сигурност на пешеходеца и шофьора! И то не след дълго.
Общата европейска политика за пътна сигурност набира инерция. ЕС има амбициозни цели. Една от най-известните е до 2010 година да преполовим катастрофите с фатален край в ЕС.
Но тази минимална цел за нас с Румъния е крайно недостатъчна и ЕС ще осъзнае това много скоро. Защото, ако всяка страна в ЕС намали пътните инциденти с 50 процента, то ние пак ще оглавяваме класацията, и пак ще имаме 4,2 пъти по-лош резултат от средния за ЕС. Именно заради по-изостаналите (а не заради отличниците) ЕС има необходимост от обща европейска политика по пътна сигурност, която да не допуска страните членки да се отклоняват много от средното за ЕС. Смятаме за естествено ЕК да санкционира правителства, които не се справят с боклука, опазването на дивеча или околната среда. Време е да се готвим за механизми, които ще гарантират, че пътни жертви в дадена страна не надвишават много средното за ЕС. Или иначе казано, ако не се вкараме в европътя сами, да се готвим Брюксел да го стори. Същото (макар и в по-далечна перспектива) важи и за движението в София: ако ние не си оправим задръстванията, на Брюксел ще му се наложи и тях да оправя.
Общата пътна европолитика минава през общо европейско законодателство за движение по пътищата. А също и през стандартизирани (не непременно еднакви) показатели: за допустимата скорост или промили алкохол, употреба на колани и светлини, кръговите кръстовища (които спестяват много катастрофи), да не се говори по GSM или пуши при шофиране, за шофьорските курсове. Както и унифицирани евроглоби и други санкции, които биха били най-стряскащи за пътните хулигани. Стандартизацията не означава бюрократично изравняване: ако пътищата в Германия са обективно по-добри и пътните инциденти са по малко, нека в Германия да караме по-бързо. За глобите също – не да са еднакви, но в Италия, например, да са пропорционални на италианската платежоспособност.
Някой ще каже: глобите у нас не помагат -- събираемостта им е много ниска. Но и това е поправимо. Ще започнем с видеокамерите по пътя, после ще въведем всякакви GPS-системи и накрая ще си разменяме пътни полицаи с Англия, Финландия и Швеция – това сигурно ще помогне. В перспектива ще въведем и общоевропейски КАТ, което ще е естествено развитие на евроинтеграцията. Така ще затворим кръга в рамките на ЕС: общи правила, общи практики, общ контрол.
Всичко това, а и много още, неизбежно ще е случи. Да се готвим за това, че в пътната евроинтеграцията най-доброто предстои. Да се готвим за задължителен ЕSC, електронен контрол за устойчивост – компютър, който намалява риска от поднасяне, за задължителен интелект при автомобилите, за вградена система, която сигнализира автоматично за пътно-транспортно произшествие и прочие чудеса, на фона на които телефон 112 ще изглежда детска играчка.
Логично е да попитате: защо сами не си подреждаме къщата, докато чакаме Брюксел да ни заставя за това. Ето отговора. През 2000 – 2008 година преговорите с ЕС ни създадоха един нов национален рефлекс: Най-важните и най-спешните държавни приоритети идват от Брюксел, а останалите отиват на втори или дори на десети план. Както при учениците: приоритетен е предметът, по който контролното е утре, а не през другия срок. Правителствата и общините са точно като учениците. Така че всички власти от днес и занапред трябва знаят едно: Брюксел не вярва на сълзи – дела, дела и пак дела!
Този житейски факт превръща Брюксел в наш безценен съюзник в борбата за самоусъвършенстване. Ние най-много ще се облагодетелстваме от неизбежната обща европейска пътна политика.Според Лисабонския договор законодателна инициатива ще имат не само държавните институции, а и гражданското общество. Нека то осъзнае тази своя мисия. Като страна член можем да поискаме общоевропейско решение за общ проблем, който е най-остър у нас. Общите ЕСтандарти предполагат общ ЕКонтрол. Това не ни плаши: ние помним, че проверката е висша форма на доверие. Още по-висша е, когато е европейска.
* * * * * * * * * * *
Соломон Паси е депутат от НДСВ и председател на Комисията по външни работи, министър на външните работи (2001 – 2005 година), Почетен президент на Атлантическия Клуб в България, д-р по математическа логика и компютърни науки.
Красимира Маринова е заместник-министър на транспорта (от 2001 досега) от НДСВ, отговаря за европейската хармонизация в транспорта от 1998 досега. * Всички усещаме, че ЕС става все по-полезен за подобряване на ежедневието на обикновения европеец. Тази статия възникна в резултат от една либерална дискусия: докъде може да се простре положителното влияние на ЕС върху живота на гражданите? Стигнахме да извода, че това влияние ще бъде безгранично, далеч отвъд сегашните ни представи за него. Тепърва ще въвеждаме стандарти, водещи към качество на живота, в борба с неговата противоположност – климатичните промени. Стига да искаме, и да не се плашим да искаме, можем да ускорим тези процеси. Лисабонският договор ще донесе и още една добра новина: законодателна инициатива вече получава и гражданското общество. Остава то да се възползва от това извоювано право.Материалът е част от по-обширно съчинение на тема „Как да презаредим Европа”, дискусиите по което предизвикаха национална кампания, оглавена от европейския ни министър – за нов заряд в ЕС, за ново качеството на живота.
