Ролята на Москва в ливанската война, изгубена от Израел, от самото начало - от срещата на Г-8 в Санкт Петербург, предвиждаше конфликтът да бъде представен като локален инцидент и да бъдат предпазени от обвинения Иран и Сирия.
Нехванати крадци са от царя по-големи, както изрази президентът Путин балансираната позиция на Русия.
Днес Дамаск и Техеран публично ликуват, а печатът помества първите свидетелства за сирийския /или иранския/ произход на ракетите, изстрелвани от Хизбула. Уместно е значи отново да запитаме с какво толкова са ни близки ислямският тероризъм и фундаментализъм, с които Русия всъщност май води вътрешна война.
Израел - единственият представител на западния свят, от който ни веднъж не сме чули критики заради Чечения, доскоро ни изглеждаше естествен партньор във войната срещу терора. Обаче не стана. Природата си каза думата - инстинктите надделяха над сметката.
Антиизраелската политика на Москва до голяма степен е в унисон с гледището на Европа. Вярно е, но става дума за съвпадение, и причина не е само антисемитизмът. Европа съзнава, че е под прицел, и там побеждава политическата линия, според която не бива да се дразни ислямският свят. Испания дори гласува на своите избори под диктовка на терористите. Ние не сме пъзльовци. Ние търсим своето място в световния ред. Ние сме от другата страна.
Западът е една от страните в конфликта между цивилизациите. Ние пък сме склонни да вземем страната на онези, които загърбват ценности като човешкия живот и свободата, предпочели да бъдат нетърпими в служението на една висша цел. Този начин на мислене е по-близък за нас. По неволя, естествено. Нямаме друг съюзник в противодействието срещу заплахите откъм Запада.
В един военен лагер има войници, има и военачалници, които разработват плана на кампанията. В една квартална банда пък има изпълнители, които вършат мръсната работа, и лидери, мислещи вместо тях. Както Иран и Сирия почти открито насочват терористите на Хизбула във войната срещу Израел, така и Москва се изживява като лидер на страните от третия свят в борбата за многополюсен ред. Кремъл разглежда Иран и Сирия като ударни единици, неспъвани от пречки и ангажименти. По същата логика разсъждава и действа /с по-осезаем успех/ още една петролна държава - Саудитска Арабия.
Москва се обяви за трета страна, за посредник и арбитър. Механизмът е ясен. Датски вестник например помести карикатури на пророк Мохамед - съответно бе наказан с всевъзможни спънки и официална Москва с готовност се присъедини към тази кампания.
В момента в Техеран тече ответен фестивал на карикатури за Холокоста. Естествено в Русия няма да организираме подобно нещо. Няма обаче и да ги смъмрим. Ние само ще регистрираме нулевия резултат.
Датските карикатури обаче са злободневен /макар и неверен/ коментар, който сочи връзката на мюсюлманския свят с политическия терор. Иранските пък са просто мръсна подигравка с жертвите. Злобна и самоцелна гавра: да намериш нещо от абсолютно важно значение, нещо свято - и със сияещ вид да го стъпчеш в калта.
По същия принцип бе организиран и дипломатическият арбитраж на Москва. Когато лидерите на Г-7 обсъждали в Петербург комюнике за войната в Ливан, Владимир Путин, казват, заявил пред тях, че не е възможно да го обърнат срещу ислямските страни - те го били подкрепили във войната срещу чеченския терор, докато
Западът сипел критики. Арабската лига и Организацията Ислямска конференция наистина пратиха наблюдатели на референдума в Чечения. Президентът обаче хитрува и работата съвсем не е там.
Както Европа се бои от конфронтация с Изтока, така и Русия - европейска държава, се бои от пряката конкуренция със западния свят и постепенно се връща към противопоставянето по съветски модел.
Съветската концепция за ядрена държава се опираше на идеята за психологическа война в същата степен, както и днешната концепция за Русия като енергийна държава. Разликата е само в избора на оръжие в борбата за лидерство в световния ред. Вместо бойни глави става дума за газ и петрол. И те не са стока, а политически ресурс, ресурс от влияние.
Съвременният ислямски терор също не поставя конкретни искания. Той също е война за влияние, която цели с внезапни експлозии и множество жертви да сплаши противника, потапяйки го в атмосфера на поражение - и в перспектива да промени световния климат.
Русия, безспорно, не е терорист. Изборът на модел за диалог със Запада обаче сближава Москва с културно далечни за нея столици на държави от Близкия изток.
Така някой случаен познат изведнъж ти става пръв приятел. И Башар Асад, който обявява война за мир до победен край, в социален план е по-близък за нас от министрите на различни европейски държави, които отменят днес насрочени посещения в Сирия. /БТА/
