Войната в Ливан се води не само на бойното поле, но и в медиите. И двете страни в конфликта се оплакват, че са жертва на двойни стандарти. Странното е, че и двете страни са прави.
Арабите имат право, когато протестират, че смъртта на израелци изглежда има по-голяма стойност за западните медии от тази на арабските жертви. Израелците са прави да недоволстват, че светът безжалостно концентрира вниманието си върху загиналите по вина на израелската военна операция, като на практика пренебрегват други много по-кървави конфликти.
Много от поддръжниците на Израел не биха приели, разбира се, идеята, че медиите имат някакви пристрастия към Израел. Тъкмо обратното: Том Грос, който води рубрика в израелският вестник "Джерузалем пост", наскоро обвини Би Би Си, че води "кампания за демонизиране на Израел". Независимият доклад, поръчан от Би Би Си, не потвърждава обаче да има трайни предубеждения към Израел.
В действителност, резултатът от количественият анализ на работата на Би Би Си показа, че на израелските говорители е било предоставено повече ефирно време, отколкото на палестинците, и че "вероятността смъртта на израелец, убит от палестинци, да бъде отразена, е по-голяма, отколкото ако става дума за палестинец, убит от израелската страна". Това, което е валидно за "антиизраелски настроената" Би Би Си, важи с още по-голяма сила за американските медии.
Онези, които все още се съмняват, че западните средства за масова информация приемат смъртта на израелец по-сериозно, отколкото смъртта на арабин, трябва да направят прост мисловен експеримент. Каква би била реакцията на западните медии, ако имаше правдоподобни репортажи за стотици израелски деца убити от Хизбула и ако стотици хиляди израелци се бяха оказали бежанци?
Аргументът за антиизраелските пристрастия почива, все пак, върху нещо много по-сериозно от броенето на минутите ефирно време. Някои хора твърдят, че като само докладват броя на жертвите от двете страни, медиите носят вина за едно "морално приравняване". Съществува разлика между Хизбула и Хамас, които преднамерено вземат на прицел израелски граждани, и израелската армия, която отвръща на атаките и прави всичко възможно, за да избегне цивилни жертви.
Въпреки това, доводът за "моралната уравниловка" води до някой откровено изопачени изводи. Родителите на ливанско дете може би трудно ще приемат факта, че смъртта на детето им не е "морално равностойна" на тази на израелско дете. Макар някои външни наблюдатели да допускат, че на Израел се полага по-голяма свобода на действие, тъй като е демократична страна, която се бори с безмилостен противник, тази свобода не е безгранична. Тя започва да се изчерпва, когато загиналите цивилни от ливанска страна вече надхвърлят над 20 пъти броя на жертвите сред цивилните израелци.
Израелците имат много по-сериозно основание, когато се чудят на висок глас защо светът е толкова възмутен от убийствата в Ливан и Палестина, а наред с това е така безразличен към кървавите конфликти другаде.
От септември 2000 г. насам при израелско-палестинския конфликт бяха убити близо 4200 палестинци и 1100 израелци. Според ООН от 2003 г. досега в района на Дарфур в Судан са били убити над 200 000 души, а повече от 2 милиона души са се превърнали в бежанци. Жертвите на конфликта са предимно мюсюлмани. Но вероятно защото са били убити от други мюсюлмани, повечето от арабските медии не проявиха особен интерес. ООН гласува в Дарфур да бъдат изпратени мироопазващи сили, но до момента това не е станало.
Дарфур изобщо не е най-кървавият конфликт през последните години. По данни на Международния Червен кръст почти 4 милиона души са загинали по време на войната в Демократична република Конго от 1998 г. до днес.
Може би това, че за останалата част от света жертвите в Африка не са от особено значение, е само един трагичен факт. Само че съществуват кървави конфликти, които се развиват много по-близо до западния свят, и които в действителност също остават незабелязани на фона на арабско-израелския сблъсък.
Турция е член на НАТО с авторитет, а в момента преговаря и за членство в Европейския съюз, но в средата на 90-те години на ХХ в. тя поведе кампания срещу бунтовниците от Кюрдската работническа партия (ПКК), при което стотици села и селца бяха сринати до основи. Според Крис Морис, автор на неотдавна публикувана (и изразяваща съпричастност) книга "Новата Турция" на издателство "Гранта" за съвременна Турция, общият брой на жертвите на конфликта бил между 30 000 и 40 000 души, като най-малко две трети от тях били мирни граждани, избити от турската страна в конфликта. Турците ни убеждават, че ПКК била брутален враг, международно призната като терористична организация. Израелците могат да кажат същото за Хизбула.
Как тогава да си обясним тези двойни стандарти, които от една страна оценяват живота на израелеца по-високо, отколкото този на арабина, но от друга измерват смъртта, причинена от израелската армия, като по-сериозно провинение, отколкото ако убитите са жертва на турската армия или суданската милиция?
Застъпниците на всяка от двете страни имат своя теория. Арабското лоби се оплаква, че американските медии се управляват от ционисти, израелските поддръжници на свой ред твърдят, че европейските медии проявяват антисемитизъм. Но американският и европейският стил при отразяването на близкоизточния конфликт, макар различаващи се по тона си, споделят едни и същи основни новинарски ценности. Начело е страданието на израелците, на второ място страдащите по вина на израелците, а за страданието в затънтени кътчета от света като Конго или Кюрдистан почти не се споменава.
Това може отчасти да се обяснени с откритостта на обществата в Израел и Ливан. Запитайте кореспонденти, пратени в Турция по време на кюрдските бунтове, защо конфликтът не е бил по-широко отразен; те ще ви кажат, че турските власти са направили на практика невъзможно изпращането на репортажи от Кюрдистан.
Друга част от обяснението е страхът на европейците и американците, че могат да пострадат, заради войната в Близкия изток. Конгоанците и техните съседи биха могли да се избиват взаимно в продължение на години без някой в Лондон или Ню Йорк да се почувства застрашен.
Може би има и една крайна причина - т. нар. "синдром на белия човек". Израел е напреднало общество със западен манталитет. Смъртта на хората там вероятно се чувства по-непосредствено и е по-травмираща за гражданите на този вид общества. "Някой като мен умира" е голяма новина, но "някой като мен убива" е не по-малка. На израелците понякога им казват, че "ги уважават", защото са запазили същия стандарт като в останалите западни демокрации.
Това е похвала, без която те вероятно могат да минат, но по-добре би било да свикнат с нея, тъй като нещата няма да се променят. /БТА/
