Защо за втори път ти се наложи да чуеш, че ти си невинен, а съпругата ти е осъдена на смърт?
Ако говорим за вина, досега не видях и не чух нито един политик и дипломат, който да си признае вината и да каже: Ето аз сбърках. Всеки, който дойде на власт, казва, че той не отговаря за действията на предходните и се смята за прав и удовлетворен от работата си. Това го слушах и навремето – мога спокойно да цитирам имена, разбира се, - слушах го от посланика тук Кръстьо Илов, от външния министър Надежда Михайлова, от министър-председателя Иван Костов, Петко Димитров, Соломон Паси. Слушал съм го от Гергана Грънчарова, слушал съм го от Феим Чаушев сега, като най-голямата вина е, че пропуснахме началото, пропуснаха – българската дипломация и българските политици. Тогава, когато бяхме отвлечени, тогава, когато инквизираха нашите момичета, тогава, когато в България имаше пълно информационно затъмнение, когато нашите не знаеха какво се случва с нас близо година. Никога няма да забравя: година и може би и половина, след като имахме право да получаваме писма, аз получих едно писмо, от брат ми, доколкото си спомням, в което той казваше да не се засядам много на стол и да не ям много сладки роботи, особено си спомням ореховки, защото това ще ми повлияе зле на здравето, а аз година и половина не бях виждал нито стол, нито ореховка, да не говорим за нещо сладко.
Ще потърсиш ли отговорност от тези хора, когато се завърнеш в България някой ден?
Аз смятам, че не само аз, трябва да потърсим отговорност. Всеки трябва да осъзнае, не, той няма да осъзнае, но да поеме вината си и ако във много от останалите неща не вярвам, аз вярвам във възмездието. И вярвам, че истината ще възтържествува. И че трябва да излезе наяве. Аз досега не съм чул, не съм видял, поне аз, както и преди казах, някой от политиците или дипломатите да си признае вината и не съм чул някой да бъде осъден, особено за престъпно бездействие. И всеки от тях, когато е на власт говори едно, а когато излезе от властта говори друго. Ето, пресен пример са и последните изявления на някои от политиците.
Хайде да поговорим за тези реакции: Значи аз ще ти казвам определени изречения, защото България сега се събуди след смъртните присъди. Аз ще ти казвам определени изречения, а ти ще ми казваш с какво ги асоциираш: Присъдите са абсурдни, процесът е опорочен, дълбоко сме възмутени.
Да, това звучи прекрасно, много хубаво звучи и това е истината, но това трябваше да се каже още в самото начало.
Смъртните присъди прикриват истинските причини за възникването на СПИН-епидемията.
Ето това нещо също трябваше да се каже още в самото начало, а не да се твърди колоко безпристрастен е либийският съд.
София вероятно ще образува дела срещу либийските офицери, които са измъчвали българските медици.
А това лично аз съм го и казал. И написал много отдавна, много, много отдавна. Може би още преди три или четири години, но тогава никой не ми обърна внимание.
Процесът няма нищо общо с правото. С издаването на нови смъртни присъди съдът сложи край на едно двуличие.
Ето това е чудесно. Това ако се беше чуло още в самото начало, съвсем друга щеше да бъде реакцията и на световната общественост, както и може би по друг начин щяха да процедират либийците.
Да се отменят планираните новогодишни празненства тъй като нямаме много поводи за радост.
Това в личен план естествено. Ние седмината нямаме никакъв повод за радост. Аз слушах тези изявления и снощи и тази сутрин и ако има наистина гражданска позиция, би трябвало така да стане – аз не призовавам естествено обикновените хора. Всеки от тях може би си има повод да празнува и трябва да празнува – с нас не е настъпил свършекът на света, но ако има някаква гражданска позиция трябва да има, а тя според мен засега е доста вяла.
Ще ти се по някакъв начин българите да покажат, че са солидарни с вашата мъка?
Ами да, така както ние. Понеже ние го преживяваме това. Когато се случи трагедията в театъра в Москва, ние всички сми стояли пред телевизора и сме плакали. Също така когато стана катастрофата с децата в Лим, по същия начин – ние не ги забравихме и не ги забравяме до ден днешен. И много други примери има такива.
Здравко, след няколко дни е Коледа. Знам, че е абсурдно да те питам как ще прекараш Коледа, но така или иначе къде ще бъдеш, с кого ще бъдеш на празника?
Нямам никакво желание да празнувам нито Коледа, нито Нова година. Нито имам желание, нито имам повод да я празнувам. Пак ще бъда далеч от семейството си, от близките си в България и от Криси. Така че ще си стоя тук сам.
Здравко, с Кристияна дълги години бяхте в затвора, след това решението на съда ви раздели. Ти си невинен и си на свобода, тя остана затворник. Обичаш ли я още?
Разбира се, не само още, а я обичам страшно много. Повече и от преди. И дори когато на 6 май чух, че съм освободен, аз и до ден-днешен не съм се почувствал свободен и никога няма да се почувствам свободен, докато не видя и нея на свобода. Това за мен е най-страшното – че тя остана в затвора, както и другите момичета, а мен ме пуснаха.
Това означава ли, че ще стоиш в Либия, докато не я видиш свободна и нея, докато не я посрещнеш на портите на затвора?
Да, поне засега такова е моето решение. Ако нещо междувременно не се случи. Но ние много често сме го обсъждали това с Криси. Дори първоначално нейното мнение категорично беше, че трябва да се пробера в България, защото имам възрастни родители, както и нейните родители са възрастни; защото имам снаха и внук, които не съм виждал. Но тя виждаше какво преживявам и накрая винаги споделя с мен, че ще се съобрази с моето решение.
Скачам във времето обаче и искам да те попитам страхуваш ли се от завръщането си в България? Ти от години не си бил там.
Много съм притеснен. Много съм притеснен, че аз вече почти не познавам България, а промените са доколкото чувам от хората и гледам по телевизията, и слушам радио, промените са наистина големи. Много големи и ние както аз, така и останалите момичета, естествено, сме в такова състояние, в такъв стрес. Може би вече ще бъдем и с неадекватни реакции. Не мога да кажа, че е страх, но все пак при мен буди много силно безпокойство тази неизвестност.
Коя промяна, която се е случила в България, най-силно те притеснява?
Ами например в здравеопазването. Аз толкова години не съм работил в България и всички тези понятия като „здравни пътеки”, тези реформи, всичко това ми е толкова чуждо и толкова непознато. Първо, от това се притеснявам. Второ, аз не съм работил вече осем години като лекар и ще бъде много трудно да започна отново. И затова това ще бъде една неизвестност, която много ме тревожи..
Последно на 1 януари ще бъдеш тук в Либия, но ще си гражданин на Европейския съюз. Разбираш ли въобще смисъла на това нещо.
От позицията и от мястото, където съм, много трудно мога да го разбера. Първоначалната ми реакция и при влизането в НАТО, и при влизането в Европа, много ме зарадва наистина, но все повече и повече започвам да си задавам въпроси. Например, това че влязохме в НАТО какво ни помогна през тези последни, вече колко години станаха. Какво ни помага и това, че влизаме в Европейския съюз. Международната общност уж помага, но на мен страшно ми омръзнаха тези думички като „съпричастни сме”, „ние сме с вас”. Тук този проблем не може да се реши със съпричастност, тук този проблем може да се реши само с по-твърди мерки и затова това влизане донякъде вече ми стана почти безразлично.
