Спасените български медици се надяват на среща с бившата първа дама на Франция, за да й благодарят лично за освобождаването им. „За нас тя е като Богородица", каза в студиото на Дарик една от сестрите Валя Червеняшка. Първото интервю за българска медия на Сесилия Саркози - днес Сесилия Атиа, върна Валя Червеняшка към напрегнатите часове преди освобождаването им през юли 2007-а.
Вече шеста година след завръщането си от Либия Валя Червеняшка работи като старша сестра в детското отделение на болницата в Бяла Слатина. Заплатата й е 570 лева, но тя не се оплаква. Въпреки събитията в България през последните месеци тя е оптимист за бъдещето на страната, сигурно защото никога не забравя, че се е завърнала от Ада - осемте години прекарани в либийския затвор и трите смъртни присъди, които е чула там.
Колко често се връщаш към спомените си от онова време, към онзи 24 юли?
Не толкова често се връщам. Вече минаха шест години и за това време успях да оставя всичко зад гърба си. Животът за мен тече от там, където е спря.
Там, където спря?
Да.
Влизането в затвора?
Влизането в затвора. През първата година след завръщането сънувах кошмари, много често се връщах в живота в затвора, но след като написах книга, всичко остана там.
Тя излезе година след връщането ти.
Да. Много рядко, ако някой нещо ме подсети и попита, се сещам, иначе не.
А от самия ден? Обикновено такива дни, в които нещата се случват с бясна скорост, неочаквано, там детайли остават ли в спомените?
Деня на завръщането?
Да.
Да, остават. Сега например в последната седмица, когато чувам за книгата на Сесилия Саркози, си спомням за първата среща, после в самолета как сподели колко трудни са били преговорите, до колко късно са продължили. Тя беше толкова изморена, но ни обясняваше какво се е случило, колко са им били трудни моментите, „Само - каза - един щрих ще ви кажа" и час след като бяхме излетели и минахме либийската граница, казаха „Ура, напуснахме либийската територия, няма да ни стрелят, няма да ни убиват", отвориха шампанско да пием за победата. Тогава те отидоха да се освежат, да се преоблекат, защото те бяха заприличали на много изморени, много потиснати и изобщо не мога да забравя този момент. Сега, слушайки за книгата, с нетърпение чакам да видя какво е написала. Никога няма да престана да чакам една среща с нея, защото ние така или иначе нямахме възможност, идвайки си тук, свободни, да се срещнем с нея. А тя е като една богородица за нас. Защото дванадесет дни преди да ни освободят, тя ни посети ненадейно в затвора, когато ние благодарихме, че Никола Саркози ни е поставил като приоритет в предизборната си кампания, тя каза „Аз не съм дошла тук да ми благодарите, аз съм дошла да ви взема".
Това е дванадесет дни по-рано?
12 дни по-рано. 12 дни след това, когато казаха, че Сесилия и Бенита Фереро-Валднер и други са в Триполи за преговори с Кадафи, всички ние си мислехме „Ето, тя дойде да ни вземе".
Изпълни обещание, което сте чували много пъти може би от кой ли не?
Да. Слушахме ние новините до 20.00 ч., когато казаха „Преговорите зациклиха, двете дами остават и тази нощ в Триполи". И ние много разочаровани си легнахме. И в 3.45 ч. дойде началникът на женското отделение „Ставайте, приготвяйте се, след три часа заминавате". И така започнаха...
Онези други, по-хубави минути и усещането за крачката от затвора към свободата?
Да, като Кристияна дойде с началника и каза „Валя, Валентина, ставайте, началникът каза, че след три часа заминаваме". Валентина обаче каза „Боже, къде ли ще ни водят пък сега?". И аз казвам „Как къде? Отиваме си". Но през цялото време, докато дойде Ашраф в нашето женското крило, докато в самолета не видях на стълбичката Сесилия, Бенита и Марк Пиерини, тази мисъл някак ми беше дълбоко в съзнанието „Къде ли ще ни водят сега?". И там за час, бързо печати, подписи, дойде Ашраф и ние гледаме на втория етаж да си вземем довиждане с другите затворници - никой няма. И аз си спомням още през 2003 година моята приятелка Мабрука каза „Някоя нощ вие ще излетите и никой няма да види и си отивате". И в този момент ние гледаме да си вземем довиждане, никой няма. Тръгваме вече с едни джипове, аз искам да съм с Валентина, а някой друг с другиго и те казват „Качвайте се бързо!". И ние решихме, че е много зле работата. Накачени по тези джипове, излизайки от женското крило, вече видяхме френската делегация и тогава малко или много се поотпуснахме, видяхме на стълбичката всички тези хора, които толкова много работеха за нашето освобождаване.
Нещо ново научи ли от това, което Сесилия Саркози разказа за ролята на Сейф ал Ислам?
Да, учудва ме. Сейф ал-Ислам и сестра му Айша играеха добрия и лошия полицай. Той защитаваше нас, а Айша семействата и децата. Останах много учудена защо Кадафи е бил склонен да ни освободи, а синът му, който беше нашият голям защитник, не е искал. Това най-много ме шокира.
Там е играл политическият аргумент колко ценни сте били вие?
Да.
Онази стойност, която имате като аргумент в играта с хората в Бенгази, онези послания, които години наред се внушаваха там за вината ви.
Да.
Сега, ако можеш, какво би казала на Сесилия Атиа?
Няма да престана да желая да се срещнем с нея, за да й благодарим лично. Вече след шест години, когато са успокоени духовете, когато пъзелът при нас се завърши с това, че всички започнахме работа и се върнахме към живота си, да й благодаря и просто искам да я видя.
При вас, като сте коментирали всичко онова, което доведе до тази щастлива развръзка, склонна ли си да мислиш, че нещата са били приготвени много по-рано и тя е дошла само за да изпълни тази мисия по вашето отвеждане или всичко е било на кантара?
Всичко е било на кантар. Те години наред ни казваха - хоп, сега, хоп, не. Според мен всичко тя е изиграла.
Българските власти през годините имаха различни действия и бездействия по казуса - един имаше по-голям принос, друг в коментари, не безпристрастни, и вина за събитията. Всъщност, ако не беше тази международна намеса и мисия, вярваш ли, че сега щяхме да говорим с теб?
Не, ако не беше международната намеса, нямаше да говорим. Но имайки предвид какви цели е имал Кадафи, той де факто от България не е искал нищо. Неговите цели са били към ЕС.
Признание там, промяна и изчистване на имиджа?
Да. Той от България какво да иска?
Е, тук веднага се завъртяха коментари около дълга, който опростихме на Либия.
Това сигурно е нещо, което нашите са предложили, за да не са пас, а всичко да се иска от Евросъюза. Но аз съм сигурна, че той от България нищо не желаеше. Той игра висока топка - Европейския съюз, силите.
Следиш ли сега какво става в Либия?
По новините следя как са заловили най-големия терорист на Ал Кайда в Триполи.
Събитията, които станаха там, смяташ ли, че донесоха по-добро за страната и хората?
Нямам мнение. Не знам, не мога да кажа. Едва ли по-добро.
Имаш ли познати, които още са там?
Да.
Работят.
Да, много смели хора, браво. За да останат в този огън там, просто наистина са много смели според мен.
Говорихме за това, че и тогавашния еврокомисар по външните отношения Бенита Фереро-Валднер също в тези дни, в които е имало посещения на Сеселия Атиа, е била при вас, преди тези последни 45 часа, тя също ви е давала кураж, опитвала е лично с много персонални въпроси да ви накара да смятате, че има шанс, че тези празни погледи трябва да повярват в излизането от затвора.
Бенита Фереро-Валднер, когато ни посети, явно и тя е видяла празните погледи и отчаянието, и тя всеки лично гледаше в очите и казваше „Ти какъв гоблен шиеш?" и само с погледа, с очите премигваше и казваше „Потърпете още малко". Без много приказки, защото там е пълно с камери, с полиция, но тя успя да ни покаже, че малко остава.
Шест години по-късно след тези много емоционални, убедена съм за всеки българин, моменти - вашето завръщане, как я карате? Как я караш ти? Работиш, в Бяла Слатина си.
Шест месеца, след като се завърнахме, започнах работа на същото място - в детското отделение на болницата в Бяла Слатина. Там работя и в момента. Върнала съм се към старото ежедневие.
Тежко ли е положението?
Много е тежко положението. В Бяла Слатина работи една болница и две-три шивашки предприятия. Неслучайно се казва северозападнала България. Но ние сме на дъното в северозападнала България в цяла Европа.
Безработица, мизерия и беднотия?
Да. Мизерия, беднотия, но ние ценим свободата, гледаме напред.
Оптимист ли си обаче, когато виждаш онова, което става в България, тези много напрегнати месеци от началото на годината в политическия кръг, в който се въртим?
След всичко, което ми се случи там, да, оптимист съм. Както там много неща съм желаела и съм мислила, че са невъзможни, по същия начин сега си го желая и мечтая оправянето на политиката в България и да изгрее слънце на нашата улица.
Това го казваш ти като човек, чул три пъти смъртна присъда.
Да.
Обаче останалите българи къде могат да намерят оптимизма, като виждат това политическо противопоставяне, това разделение дори на обществото? Ето София се дели с провинцията или обратно, делим се на всякакви вече ние.
Няма начин, все един момент ще дойде, когато България ще излезе от всякакви кризи - икономически, политически.
Казваш, че не може вечно да е така.
Не може вечно да е така. Вече над 20 години преход, преход, преход, вече трябва да свърши този преход.
Уви, май се връщаме към началото на прехода с всички тези протести, с лозунгите „Кой не скача е червен" или други подобни, които в началото на демокрацията слушахме с друга надежда.
С друга надежда, но не знам, аз имам надежда, че всичко ще се оправи. Може би още една година ще трябва да изтърпим всичко това, но моето мнение е, че ще се оправи. Имайки предвид как съм се върнала от ада, просто...
Това го казва обаче човек, завърнал се от ада...
Да, от ада съм се завърнала и такива са ми надеждите.
За мнозинството българи адът е да живееш в момента в България. Какво би им казала?
Да гледат малко по-позитивно на нещата, да не са черногледи и тогава нещата полека-лека ще си дойдат на мястото.
Ти работиш в общинска болница, а те по правило са доста закъсали, няма болница, която да няма финансови проблеми. С каква заплата си, ако не е тайна, и изобщо с какви пътеки успявате да вържете бюджета и заплащането на труда?
Успяваме да ви кажа. 570 лева ми е заплатата като старша сестра, а на другите е 520 лева. Ние обслужваме 22 села. Това са много пациенти, така че засега нямаме затруднения. Справяме се.
Ще остане ли България скоро и без лекари? Без сестри отдавна е останала. Говори се за този проблем от години, но сега и лекарите започнаха масово да бягат.
Тенденцията е такава, да, за съжаление. В нашето отделение работят двама пенсионери. Чакаме млади, но няма.
Никой не иска.
Да.
Само парите ли са проблем? Ниските заплати за труда, който полага един медик и една медицинска сестра? Неведнъж сме говорили за сравненията, хайде да не се сравняваме с държави със западен стандарт, където наистина им дават много пари.
На първо време е заплащането и условията. По тези общински болници няма никакви условия.
Остаряла база?
Да.
А и системата, която май създава повече бумащина, отколкото...
Много бумащина, нямаш време да погледнеш детето, защото трябва тази декларация, друга, всичко трябва да е написано, подписи.. Ако липсва подпис на розово направление, на друга декларация, значи 200 лева здравната каса веднага ти реже. Така че е много бумащината. Много прецизно трябва да се поглежда и запетайката, за да бъде изплатена тази пътека.
