Провалянето на културния модел на държавата е уникалното пропадане на последните 20 години. Това каза в интервю за рубриката „МеждУредие" на Дарик кафе актьорът Стефан Мавродиев. Въпреки обърканата според него ситуация на родния филмов пазар и въпреки години на застой, поставили под въпрос съществуването на българското кино, актьорът вижда надежда в онова, което се прави днес - и на малкия и на големия екран.
По думите му безпаричието е станало като зъбобол за българите, които не мислели за нищо друго освен откъде да намерят пари. Въпреки всичко в театъра се правят силни представления със сериозна драматургия, каза Мавродиев, който играе в „Любов и пари" в Младежкия театър. За ролите си в тази постановка той е номиниран за тазгодишните награди „Аскеер" в категория поддържаща мъжка роля.
За живота, за сцената и киното, за празниците и онова, което ни спасява в нелекото време, в което живеем, ще говорим с актьора Стефан Мавродиев.
При едно условие. Че няма да се спасяваме.
Няма ли.
Не обичам тази дума. Не обичам думите оцеляване и спасяване. Това е толкова несериозно и лишено и каквато и да е същност. Това е тъпо. Това е внушаване на хората на чувството за катастрофа и страх, няма такова нещо. Първата ми забележка. Втората е, че вече пих едно кафе.
По-жизнерадостно на Велики четвъртък днес.
Ами ето, Велики четвъртък.
Не ви питам, не сте боядисвали яйца тази сутрин.
То трябвало преди изгрев да се боядисат. Аз имам намерение да боядисам поне шест яйца. Толкова имам. Не ми трябват много. Просто ей така за майтап, да има за цвят. Да туриш там едно червено яйце пред Света Богородица. Хубаво е, красиво е, уютно е.
Козунаци обаче няма да месите, както препоръча земеделският министър.
Хубава идея, но първо, технологията не ми е ясна. Има си майстори, има си хора за всичко. Аз не съм точно за това.
Номинираха ви за „Аскеер" за ролята ви в „Любов и пари" на Младежкия театър. Хубаво е онова, което се случва в театрите и галериите ни напоследък.
Имам дълбоки съмнения за това, че са ми номинирали, защото са ме номинирали с връзки, то е ясно. Много хора имам вътре в това, вероятно е за това. Иначе няма някакви особени причини. Ние си правим това, което си правим, чак да ни номинират.. Но от друга страна, това е празнично и му се радвам. В рамките на майтапа, разбира се. А пък що се отнася до културния живот, той наистина е достатъчно разнообразен. Минава се през невероятни разлики, в конфликт даже на интереси, в смисъл художествени интереси, но картината е доста широка и интересна. Лошото е, че...
Няма да употребя думата спасение.
Мразя тази дума. Ненавиждам всички тези армагедонски работи. Все светът щял да свърши, все не знам какво щяло да стане, а бе гледай си в душичката, гледай какво правиш, гледай към какво се стремиш, гледай в себе си бога, който си и се мъчи да го направиш наистина бог, а не боклук. Затова сега ще отида да видя на Оборище една изложба на мои приятели Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов, който не го знам, младо момче, в Щатите живеел. Понеже в последно време нашите художници от новите поколения се изнасят оттук, защото все им говорят за спасение и те се спасяват. Къде, къде? В Щатите, това отдавна го знаем, двадесет години вече. Но аз не казвам нищо лошо за момчето. Отивам с огромно любопитство. Понеже тази галерия на „Оборище" представя световните явления, хората не знаят, че световните явления са нещо, което го има, само че българските световни явления също ги има. И дълбокото невежество на българите за българите е потресаващо в тази страна. Тоест провалянето на културния модел на тази страна е уникално събитие, уникално пропадане на тези двадесет години. Не знам защо така правят.
Кой го прави? Политиците...
Политиците вече ми омръзна да ги псувам. Явно е, че ние всички нещо не доразбираме за себе си. Та говорим за културата. Тази изложба, която ще посетя, много ще ме зарадва, защото аз съм сигурен в моите приятели и те просто с много голямо достойнство на така наречените световни имена, на които представят в тази галерия доста дребнички етюдчета и скромнички нещица, обаче това е било модерното изкуство. За мен модерното изкуство в момента е в България. Така искам да бъде и винаги така съм искал да бъде и мисля, че това е нашият стремеж. Защото модерно какво означава? „Модерно" се използва от хората, които продават, от търговците се използва „модерно". Няма модерно, има нещо което е вярно и което не е вярно. Няма красиво и грозно. Има вярно и невярно. Така е в пластиката, така е в драматургията, така е във всяка...
Тръгнахме от театъра. Имаше опити за старт на театрална реформа преди година и нещо-две.
Имам противоречиви мисли. Все още конфликтуват за мен нещата, вътрешно. От една страна, е правилно да се сложи някакъв критерий на средствата, които се отделят за това, което все пак се казва държавна грижа. Но от друга страна, опасността от пълното ангажиране само с паричния превод насочва вниманието на мениджърите към едни по-комерсиални неща. Добре е в изкуството комерсията да върви със същността, със съдържанието, с качеството ръка за ръка. Но много често се прави не това и тук е опасността от лека чалгализация. Защото чалгализация значи угаждане на масовия вкус, който си е вкус, но той не е нещото, което е истината за човека и човешкия живот. Той е поредна стока, стоково понятие, битпазар. Тоест тази чалгализация е опасна, защото пазарът излиза отгоре. Пазарната икономика е много опасно понятие в областта на културата и навсякъде. То се доказа вече. На света май бая му втръсна от пазарна икономика, но това е друга тема, не е за мен.
Превзе ли чалгата културата през последните двадесет години?
Масовата култура за жалост особено в младежта е много страшничка, защото те друго не знаят, такова чувство имам. Дано се лъжа. В последните години явно има някакво размърдване. Въпросът е, че интересът им към понятието култура - това е много широко понятие - някак си покрай битпазара създаването на света им стана чалгата, текстовете на чалгата, маанетата и кючеците стават техния свят. Те не познават себе си. Те имат свят, но не го познават, защото битпазарът е потиснал другия свят, стремежа към другия свят и е дал пример, продал им е стока и той им я налага и като че ли тя ги засища. И те се примиряват. Горе-долу това е логиката на българския гласоподавател. Той си избира някаква глупост, която му се струва, че е вярна и се държи за нея и го мачкат, и го превръщат в маймуна, той обаче си... Това било инстинктът на народа за оцеляване. Да, нашият инстинкт е много интересен, опасявам се, че в много случай отиването на заден план на истинското опознаване на същината на човека, истинското разкриване на възможностите му, тоест високата култура на нещата, на принизяването й, на слагането й на подсъдима скамейка едва ли не, на някакъв по-долен ред в името на личния интерес, който го наричат партийния интерес, който става над всичко, това е фатално за един народ.
Уви, обаче в последните двадесет години това представление гледаме.
Това е лошият опит от предишното време. Защото предишното време беше обвинено в това, нали? Само че предишното време беше постигнало някакво изясняване на своите критерии и вече в последните си години имаше високо ниво на капацитет - технически, културен, всякакъв. Сега за жалост в последните години самото изливане на вълната от капацитет български навън е огромно, което е също много страшно. Чета вчера във вестника бомбастично съобщение: 583 литра минерална вода в България се изливат в България за една секунда. Представете си количествата минерална вода, които има България, които са неизползваеми милион години. Сега, още през 1995 година, като бяхме в Америка с Катя Паскалева - вечна й памет! - да играем на представление „Кълбоовидна мълния" по Иван Радоев, прекрасна пиеса, тя се играе в Народния театър.
Последната на Катя Паскалева.
Играем там в Чикаго пред българите и те ме питат какво става в България. Това е през 1995 година, много мътно и трудно време си спомням. И те ме питат. Аз викам: „Какво да ви кажа за България? Вижте сега аз имам една теория за България. Теорията за минералната вода. България има такова количество минерална вода, което се излива по тротоарите, по улиците, така че България ще оцелее, защото колкото и да се излива, друго идва, извира". И сега чета това във вестника. Това е вече буквален факт, аз го дадох като метафора. А като буквален факт... това е страшничко, разбирате ли.
Още една ваша метафора четох неотдавна. Описвате България като един моден подиум, на който като че ли дефилират седемте смъртни гряха.
Перпетум мобиле. Непрекъснато ги гледаме, да.
Това ли е пиесата, която сме принудени за гледаме - без пари, но за наша сметка.
Да, това е пиесата. За съжаление, така излезе. Така излезе и няма лек, такова усещане имам.
Последният път, в който ако не се лъжа разговаряхме с вас, беше покрай казуса с Топлофикация. Вчера обаче се появи новината, че могат да ви закрепостят завинаги към парното.
Те са ни закрепостили поначало. Аз не си спомням тоталитаризма като такъв в онова време. Не знам защо, но не мога да го схвана, защото сегашният тоталитаризъм според мен е чудовищен.
За монополите ли говорите?
Да. Хората са свикнали с това. Има една приказка „Таковай, не питай". Един минава през една гора и „Таковай, не питай". Не казвам думата, че не е удобно някак си. Така са казали. Значи има нещо гнило в Дания, това е друга пиеса, но е същото. Има нещо гнило в Дания. Много страшно.
Какво е днешното кино?
Надявам се то да живее. Защото по едно време беше много страшно. Не искам да разказвам, това е дълга тема, как махахме и ритахме във въздуха без никаква полза. Щеше да изчезне това за малко. Но се надявам все пак. Разбира се, разбита е до голяма степен система някаква имаше, но пак има кадри, има всичко, но по-объркано е сега. Пазарният критерий е много труден, много объркан, всичко е много объркано. Нека да не говорим, това е огромна тема. Но факт е, че се появяват в последните години няколко филма, в които и аз участвам, нашето поколение, а освен това и все пак се раздвижи.
В „Кецове" играхте...
И в „Лов на дребни хищници", това са двата филма. А освен това сега се раздвижи и малкият екран, започна да работи с драматургия все пак, а не с разни чужди формати. От думата формат ми причернява.
Новите сериали.
Новите сериали, да, но в тях има надежда, защото има добри прояви вътре, има и лоши прояви, но няма да ги обсъждаме. Важното е, че ги има.
Но малко от вашето поколение актьори са вътре.
Ами това в известен смисъл е нормално, просто така става. Така са нещата, няма какво да ги обсъждаме. Ние си имаме проекти, някой път в киното може отново да работим. Всичко вече е въпрос на лична инициатива. Аз имам и сценарии, и какви ли не работи, които са се провалили заради организационни трудности и какво ли не, но това е дълга тема. Театърът, за него говорихме вече, опасностите са ясни. Имаме така или иначе една доста богата палитра. Правят се въпреки всичко големи представления - мащабни, сериозни, силни, на много места, сериозна драматургия. Аз играя в една много силна пиеса, английска - „Любов и пари". Тя е съвсем нова.
С нея започнахме.
Да. И тя ми доставя голямо удоволствие, защото е много сериозно произведение. Ето за това говоря, това е нашата цел, нашият критерий.
София се очаква днес да се поизпразни, хората ще тръгнат за празниците да попътуват. Разбрах, че ходите до Варна.
Да, аз ходя.
Вероятно да играете.
Далече ми е. Имам да си почивам два-три дни да спя, да си почивам, да се мотам. Сега като се юрнеш, ще трябва да ходя, да се срещам, аларми, да се пие, да се такова. Малко разходка, красота.
Великден за размисъл.
Не, просто за отдих, ако щете. Това е велик ден да си отдъхне човек.
Добре с това пожелание да завършим нашия разговор. Какво да кажем на българите?
Пак Великден, защото има Великден.
