Силна, енергична, борбена, усмихната или просто Нана. Водеща на предаването "Съдебен спор" по NOVA, основател на фондация "Една от 8" и първото публично лице, което се осмели да говори открито за борбата си с рака. Нана успя да трансформира личните си битки в помощ към другите. В следващите редове ви срещаме с едно силно момиче, което е разбрало стойността на живота, обича рождените си дни и не спира да раздава доброта и любов...
Нана, намираме се във фондацията ти „Една от 8“. Много е уютно, как избра мястото и как започна всичко?
Усетих много хубава енергия тук. В началото стартирах с лични средства. Компанията на мъжа ми продължава да ни помага много сериозно ежегодно. Всичко е направено от мен и семейството ми с желание да има такава фондация и да помага на хората. Ние помагаме чистосърдечно. Нямаме членски внос. Никога не сме поискали една стотинка. Това може би създаде имиджа и доверието в нас като организация.
Правим профилактични прегледи в различни градове. Миналата година ходихме в много малки населени места. Организацията ни е за жени с рак на гърдата, но не сме върнали абсолютно никого. Помагаме на всеки, който дойде. Имаме всякакви хора с онкологични заболявания. Работим и с децата и мъжете им. Имаме и детски психолог. Стига човек да е звъннал на врата ни, да е поискал помощ, която ние можем да дадем – ние сме помагали. Идвали са хора дори без онкологично заболяване. Ако мога да помогна – ще помогна. Една жена дали ще е с рак на яйчника или на гърдата, ако тя загуби косата си в следствие на химиотерапия и аз имам тюрбан – защо да не й дам?!
Помага ли ви някой?
Бизнесът започна много да ни помага. Дали ще дойде през хора и служители, които искат да съберат по повод. Дали ще искат продукти от нас, за да се включат в базари. Или пък някоя компания се разпознава с каузата на жените с рак на гърдата. Бизнесът в България помага много. И помага много интелигентно и често без условие. Даже понякога не ни се обаждат и разбираме, че са направени дарения. За съжаление регламентът, който е приет от медиите и общество не позволява много често на неправителствените организация да говорят свободно за дарителите си.
В Израел дарителите им като имена висят на стената. Те са описани в златни табла, в сребърни плакети. Добрите примери трябва да бъдат показвани. А не безименни, безизвестни, анонимни. Аз поначало мразя анонимността. Затова направих и фондацията. Когато казах, че съм със заболяване и се изля медийният интерес към мен, много хора искаха да ми помогнат, след това много хора искаха аз да им помогна. С информация, със знание, със споделяне на опит. Затова исках да го регламентирам. Да го вкарам в един регулиран процес, който дори да може да бъде наблюдаван от закона. Обществото да знае, че аз правя един регулиран законен процес.
Ти откъде събра сила да говориш публично за това?
Според мен не се изисква чак толкова сила един човек да излезе и да говори за нещо. По-скоро за мен това е въпрос на ценностна система и морален ангажимент. Към това кой си, дали можеш да застанеш открито, дори пред самия себе си. Аз не мога да го скрия от себе си. Никога не съм била от хората, които си заравят главата в пясъка. Не смятам, че мога да се скрия и от околните. Дори и да мога – за мен това е изключително натоварващо. Имало е хора, които са ми казвали какво ти трябваше да го говориш, да се обясняваш... Това си е моят живот, аз така съм преценила, че ще си го изживея. Намерила съм в това някакво достойно поведение, което е спрямо мен, близките ми и спрямо хората. Предпочитам да говорят с мен, отколкото да говорят зад гърба ми. Да ми се побутват колегите, да се питат един друг знаеш ли нещо, вярно ли е... Тогава винаги има едни недомлъвки и започва цялата информация да се замъглява и да се губи истината. Аз съм устроена по друг начин. Смятам, че това е въпрос на някакво лично израстване и на израстване на обществото.
Как си в момента, докъде стигна лечението?
В момента съм същото ку-ку, което съм си била и преди. В здравословен план, да кажем, че съм добре. Доколкото ми е известно. Зимата беше наситена с доста вируси, беше по-неприятно. Добре се чувствам. И да се надяваме, че това ще се потвърди и на изследванията. Добре съм до доказване на противното.
Откъде черпиш тази енергия?
Не знам колко енергия имам. Явно съм някакво перпетуум мобиле, което непрекъснато работи, непрекъснато се захранва от собствените си действия. Колкото повече неща правя, толкова повече се захранвам. Което в един момент може да бъде изтощително. Ако си позволиш да се вкараш в онова колело, в което хамстера бяга – извършва някаква дейност, но тя не води до никъде. Докато аз правя някакви неща, които водят до някъде. Удоволствието от това някъде, където аз стигам с моите действия. Виждам полезността на тези действия, резултата. Виждам смисъла от тях и това ме захранва.
А кои са ти стълбовете в живота, на какво се опираш и кога изпитваш такава нужда?
Аз не мисля, че човек може да се справи сам в много неща в живота. Не споделям подобна теория. Не смятам, че дори един човек, който има милиони, може да се справи сам, дори и с имането на пари. И тогава ти трябват хора. Във всеки един момент човек има нужда от подобни стълбове, около които да завърти всичко, което прави. Докато съм била по-малка, това бяха моите родители. Разчитах на тях. Когато се местих от Варна в София баща ми ми каза, че винаги имам път назад и винаги мога да разчитам на тях. Това е една подкрепа, която ти дори и да не поискаш, знаеш че я имаш. Имам и сестра. Това също е един стълб и знаеш, че не си сам. Имаш приятели. На единия можеш да ревеш и той да ти даде това, от което имаш нужда, с другия можеш да се смееш. Мъжът ми ми е голяма подкрепа. Емоционална, финансова и всякаква. Има моменти, в които ако се събудя посред нощ и нещо ми бръмне някоя муха в главата, може до такава степен да се паникьосам и да не мога да заспя. В една такава вечер се обърнах към него и му казах, че само като го прегърна и успявам да се успокоя до степен, в която ми се доспива. Той ми помага дори само бидейки до мен. Така ме успокоява и детето. Децата носят енергия и емоция. Една прегръдка между мен и детето е нещо, което ме зарежда. Фондацията, пътуванията... Много обичам да пътувам.
Опитваш се да избягаш ли?
Не знам дали е бягство. По-скоро е нещо, от което също имам нужда. Дали ще е различна храна, по-топло време, друг манталитет или различни навици.
Скоро имаш рожден ден, навършваш 45 години. Ще празнуваш ли?
Да! Не празнувам шумно, не правя и купони. Никога не празнувам рождения си ден с подаръци. Даже не си спомням след детските си години дали съм правила някакво парти. По-скоро съм с близките си, в тесен кръг. Ще го отбележа, разбира се. Голяма радост ме сполетя на 40-тата ми годишнина. Аз бях толкова щастлива, че съм оживяла и оцеляла. Почувствах се по-силна, по-красива. Животът ми стана по-смислен. Така се чувствах тогава.
Това важи ли към днешна дата?
Да, абсолютно! Аз с радост остарявам. Ако изобщо на 45 съвременната жена може да говори за остаряване. За мен това е дар. Животът сам по себе си е дар. Дали ще порастваш, дали ще старееш... Ние сме натоварили с едно отвратително съдържание думата стареене. Харесвам едно лице да има бръчки.
Кои са най-важните неща, които научи за тези 45 години?
Много неща научих, свързани с мен. С всяка една изминала година трупаш прочетени книги, познанства, преживявания, държави, опит... Много опит. Даже диагнозите. Аз знам какво е линеен ускорител, знам колко е тесен ядрено-магнитният резонанс, знам как трака вътре. Знам как мирише в едно отделение по химиотерапия. Това е опитност. Това са преживявания, които са ми донесли много. Те не са ми взели. Тези преживявания са ми коствали нещо, стрували са някаква цена – страх, притеснения, но не са ми взели нищо. Те са ми дали. Най-философски погледнато – все повече започвам да си избистрям в главата концепцията, че животът е днес. Ето в тази секунда. Даже не в следващата. Животът е в този момент, в който си поемаш въздух и го издишаш. Нищо повече. Всичко друго са приказки. Трябва да си позволиш да живееш сега. Аз не съм се научила да го живея сега. Това за мен е мечта. Аз го разбирам, осъзнавам, опитвам се. Понякога ми се получава, понякога не. В процес съм.
Работата как ти се отразява? Ставаш свидетел на доста драматични казуси в „Съдебен спор“. Преживяваш ли ги?
Преживявам ги. Винаги ми е влияело, но по-скоро аз успявам после да възстановя някак си. Успявам след предаването да дистанцирам себе си от хората, които са дошли при нас. Техните проблеми от моите проблеми. Преживявам много драматично и на много висок процент нещата, докато те са там. Ако после мога да направя нещо, го правя. Всички ние го правим. Дали адвокат ще помогне, дали аз ще помогна с нещо друго, дали Жоро Игнатов нещо ще направи. Ако можем да направим нещо странично – не отказваме да го направим. Има много тежки случаи. Случаи, които ни остават в ступор – не знаеш как е възможно човекът да се е докарал до там. Провокираш го да погледне нещата от друга страна или да погледне вътре в себе си. Може да види някои свои дребни грешки. Може да живее по-щастливо така, ако успее да си признае и неговата вина. Намерила съм някаква своя рецепта да се справям. Има предавания, в които нещата, които се случват и се говорят, са толкова тежки (особено когато става въпрос за деца), че просто нямам търпение да се прибера и да си прегърна детето. Да се уверя, че моето дете не преживява тази драма, която другото дете е преживяло.
Информация за безплатните профилактични прегледи, градовете и датите - тук
Нана, намираме се във фондацията ти „Една от 8“. Много е уютно, как избра мястото и как започна всичко?
Усетих много хубава енергия тук. В началото стартирах с лични средства. Компанията на мъжа ми продължава да ни помага много сериозно ежегодно. Всичко е направено от мен и семейството ми с желание да има такава фондация и да помага на хората. Ние помагаме чистосърдечно. Нямаме членски внос. Никога не сме поискали една стотинка. Това може би създаде имиджа и доверието в нас като организация.
Правим профилактични прегледи в различни градове. Миналата година ходихме в много малки населени места. Организацията ни е за жени с рак на гърдата, но не сме върнали абсолютно никого. Помагаме на всеки, който дойде. Имаме всякакви хора с онкологични заболявания. Работим и с децата и мъжете им. Имаме и детски психолог. Стига човек да е звъннал на врата ни, да е поискал помощ, която ние можем да дадем – ние сме помагали. Идвали са хора дори без онкологично заболяване. Ако мога да помогна – ще помогна. Една жена дали ще е с рак на яйчника или на гърдата, ако тя загуби косата си в следствие на химиотерапия и аз имам тюрбан – защо да не й дам?!
Помага ли ви някой?
Бизнесът започна много да ни помага. Дали ще дойде през хора и служители, които искат да съберат по повод. Дали ще искат продукти от нас, за да се включат в базари. Или пък някоя компания се разпознава с каузата на жените с рак на гърдата. Бизнесът в България помага много. И помага много интелигентно и често без условие. Даже понякога не ни се обаждат и разбираме, че са направени дарения. За съжаление регламентът, който е приет от медиите и общество не позволява много често на неправителствените организация да говорят свободно за дарителите си.
В Израел дарителите им като имена висят на стената. Те са описани в златни табла, в сребърни плакети. Добрите примери трябва да бъдат показвани. А не безименни, безизвестни, анонимни. Аз поначало мразя анонимността. Затова направих и фондацията. Когато казах, че съм със заболяване и се изля медийният интерес към мен, много хора искаха да ми помогнат, след това много хора искаха аз да им помогна. С информация, със знание, със споделяне на опит. Затова исках да го регламентирам. Да го вкарам в един регулиран процес, който дори да може да бъде наблюдаван от закона. Обществото да знае, че аз правя един регулиран законен процес.
Ти откъде събра сила да говориш публично за това?
Според мен не се изисква чак толкова сила един човек да излезе и да говори за нещо. По-скоро за мен това е въпрос на ценностна система и морален ангажимент. Към това кой си, дали можеш да застанеш открито, дори пред самия себе си. Аз не мога да го скрия от себе си. Никога не съм била от хората, които си заравят главата в пясъка. Не смятам, че мога да се скрия и от околните. Дори и да мога – за мен това е изключително натоварващо. Имало е хора, които са ми казвали какво ти трябваше да го говориш, да се обясняваш... Това си е моят живот, аз така съм преценила, че ще си го изживея. Намерила съм в това някакво достойно поведение, което е спрямо мен, близките ми и спрямо хората. Предпочитам да говорят с мен, отколкото да говорят зад гърба ми. Да ми се побутват колегите, да се питат един друг знаеш ли нещо, вярно ли е... Тогава винаги има едни недомлъвки и започва цялата информация да се замъглява и да се губи истината. Аз съм устроена по друг начин. Смятам, че това е въпрос на някакво лично израстване и на израстване на обществото.
Как си в момента, докъде стигна лечението?
В момента съм същото ку-ку, което съм си била и преди. В здравословен план, да кажем, че съм добре. Доколкото ми е известно. Зимата беше наситена с доста вируси, беше по-неприятно. Добре се чувствам. И да се надяваме, че това ще се потвърди и на изследванията. Добре съм до доказване на противното.
Откъде черпиш тази енергия?
Не знам колко енергия имам. Явно съм някакво перпетуум мобиле, което непрекъснато работи, непрекъснато се захранва от собствените си действия. Колкото повече неща правя, толкова повече се захранвам. Което в един момент може да бъде изтощително. Ако си позволиш да се вкараш в онова колело, в което хамстера бяга – извършва някаква дейност, но тя не води до никъде. Докато аз правя някакви неща, които водят до някъде. Удоволствието от това някъде, където аз стигам с моите действия. Виждам полезността на тези действия, резултата. Виждам смисъла от тях и това ме захранва.
А кои са ти стълбовете в живота, на какво се опираш и кога изпитваш такава нужда?
Аз не мисля, че човек може да се справи сам в много неща в живота. Не споделям подобна теория. Не смятам, че дори един човек, който има милиони, може да се справи сам, дори и с имането на пари. И тогава ти трябват хора. Във всеки един момент човек има нужда от подобни стълбове, около които да завърти всичко, което прави. Докато съм била по-малка, това бяха моите родители. Разчитах на тях. Когато се местих от Варна в София баща ми ми каза, че винаги имам път назад и винаги мога да разчитам на тях. Това е една подкрепа, която ти дори и да не поискаш, знаеш че я имаш. Имам и сестра. Това също е един стълб и знаеш, че не си сам. Имаш приятели. На единия можеш да ревеш и той да ти даде това, от което имаш нужда, с другия можеш да се смееш. Мъжът ми ми е голяма подкрепа. Емоционална, финансова и всякаква. Има моменти, в които ако се събудя посред нощ и нещо ми бръмне някоя муха в главата, може до такава степен да се паникьосам и да не мога да заспя. В една такава вечер се обърнах към него и му казах, че само като го прегърна и успявам да се успокоя до степен, в която ми се доспива. Той ми помага дори само бидейки до мен. Така ме успокоява и детето. Децата носят енергия и емоция. Една прегръдка между мен и детето е нещо, което ме зарежда. Фондацията, пътуванията... Много обичам да пътувам.
Опитваш се да избягаш ли?
Не знам дали е бягство. По-скоро е нещо, от което също имам нужда. Дали ще е различна храна, по-топло време, друг манталитет или различни навици.
Скоро имаш рожден ден, навършваш 45 години. Ще празнуваш ли?
Да! Не празнувам шумно, не правя и купони. Никога не празнувам рождения си ден с подаръци. Даже не си спомням след детските си години дали съм правила някакво парти. По-скоро съм с близките си, в тесен кръг. Ще го отбележа, разбира се. Голяма радост ме сполетя на 40-тата ми годишнина. Аз бях толкова щастлива, че съм оживяла и оцеляла. Почувствах се по-силна, по-красива. Животът ми стана по-смислен. Така се чувствах тогава.
Това важи ли към днешна дата?
Да, абсолютно! Аз с радост остарявам. Ако изобщо на 45 съвременната жена може да говори за остаряване. За мен това е дар. Животът сам по себе си е дар. Дали ще порастваш, дали ще старееш... Ние сме натоварили с едно отвратително съдържание думата стареене. Харесвам едно лице да има бръчки.
Кои са най-важните неща, които научи за тези 45 години?
Много неща научих, свързани с мен. С всяка една изминала година трупаш прочетени книги, познанства, преживявания, държави, опит... Много опит. Даже диагнозите. Аз знам какво е линеен ускорител, знам колко е тесен ядрено-магнитният резонанс, знам как трака вътре. Знам как мирише в едно отделение по химиотерапия. Това е опитност. Това са преживявания, които са ми донесли много. Те не са ми взели. Тези преживявания са ми коствали нещо, стрували са някаква цена – страх, притеснения, но не са ми взели нищо. Те са ми дали. Най-философски погледнато – все повече започвам да си избистрям в главата концепцията, че животът е днес. Ето в тази секунда. Даже не в следващата. Животът е в този момент, в който си поемаш въздух и го издишаш. Нищо повече. Всичко друго са приказки. Трябва да си позволиш да живееш сега. Аз не съм се научила да го живея сега. Това за мен е мечта. Аз го разбирам, осъзнавам, опитвам се. Понякога ми се получава, понякога не. В процес съм.
Работата как ти се отразява? Ставаш свидетел на доста драматични казуси в „Съдебен спор“. Преживяваш ли ги?
Преживявам ги. Винаги ми е влияело, но по-скоро аз успявам после да възстановя някак си. Успявам след предаването да дистанцирам себе си от хората, които са дошли при нас. Техните проблеми от моите проблеми. Преживявам много драматично и на много висок процент нещата, докато те са там. Ако после мога да направя нещо, го правя. Всички ние го правим. Дали адвокат ще помогне, дали аз ще помогна с нещо друго, дали Жоро Игнатов нещо ще направи. Ако можем да направим нещо странично – не отказваме да го направим. Има много тежки случаи. Случаи, които ни остават в ступор – не знаеш как е възможно човекът да се е докарал до там. Провокираш го да погледне нещата от друга страна или да погледне вътре в себе си. Може да види някои свои дребни грешки. Може да живее по-щастливо така, ако успее да си признае и неговата вина. Намерила съм някаква своя рецепта да се справям. Има предавания, в които нещата, които се случват и се говорят, са толкова тежки (особено когато става въпрос за деца), че просто нямам търпение да се прибера и да си прегърна детето. Да се уверя, че моето дете не преживява тази драма, която другото дете е преживяло.
Информация за безплатните профилактични прегледи, градовете и датите - тук
