ИНОВАТОРИТЕ #17: Лила Азам Занганех, писателка

ИНОВАТОРИТЕ #17: Лила Азам Занганех, писателка
ИНОВАТОРИТЕ #17: Лила Азам Занганех, писателка / Hank Gans

Когато видите Лила, е трудно да повярвате, че се занимава точно с това, с което твърди. Изглежда прекалено крехка, лирична и нежна, за да бъде толкова амбициозна. Едва навършила 30, тя има сериозна книга зад гърба си, говори перфектно шест езика, работи над първия си роман.

С ирански произход, европейско образование и литературна кръв във вените си, Лила Азам Занганех е цветното допълнение към всяко културно соаре в Ню Йорк, Лондон и Париж. Едва ли може да бъде другояче. Салман Рушди, Орхан Памук и останалите колоси се прекланят пред чара й, но не само това - ще прочетете хвалебствени ревюта за първата й творба, изследване на книгата "Лолита" на Владимир Набоков. Книгата очевидно бележи всяка минута от живота й, а Лила не се опитва да избяга от нея. Напротив, изследва я още по-задълбочено.

Родителите й са бегълци от Иран, тя е родена в Париж. Майка й избягала от Техеран през 1979 година с последния полет на Air France. Същият този самолет няколко часа по-рано докарал Аятолах Хомейни.

Първата книга на Лила Занганех The Enchanter изследва дълбокото й увлечение по творчеството на Набоков, но най-вече се фокусира върху възприятието на щастието според книгата "Лолита". Константин Вълков откри Лила в лондонския хотел The Connaught, където бе отседнала за няколко дни, преди да отпътува за биеналето във Венеция. Ето част от 60-минутното интервю за проекта "Иноваторите" на Дарик.


Константин Вълков: Четох някъде да разказвате как искате да сте "свързана със света". Това значи да пътувате колкото се може повече или да правите, каквото си поискате? Постигнахте ли тази своя мечта?

Лила Азам Занганех: Хм, абсолютно, пътуването е част от всичко това, част е от тази мечта. На английски има една красива дума, която се изписва като wanderlust (страст към пътуването). Това е желанието за пътуване, изследване. Най-добре се случва, когато пишеш.

Наскоро разговарях за това с писател от Холандия, казва се Арнон Грюнберг. Разсъждавахме, че онова изкуство, което ти дава възможност да пътуваш дълбоко в твоите спомени, е писането. Защото трябва да се върнеш назад, дори когато пишеш художествена проза, която е плод на въображението. Когато пишеш романи, това е особено важно. Отиваш назад в паметта, шляеш се, скиташ, блуждаеш, за да намериш онези малки сегменти, които ти позволяват да създаваш истории.

Аз написах първата си книга, а в момента работя над първия си роман, тъй че пътешествието, което ми предстои, изглежда необятно и необикновено. Чувствам се някак благословена, пътешествието ще ми даде възможност да изследвам света. Нещо повече, това ще бъде пътешествие вътре в мен, преоткриващо. Така ще бъде по-чаровно и пленително, отколкото другото пътуване, навън.

Говорите бързо, пълна сте с енергия. Кое ви мотивира?

Необичаен въпрос. Знаете ли, мотивира ме възможността да се изненадвам, да се чудя на това, което ме заобикаля. На английски думата пак е wonder, но този път с o - за разлика от горната дума, която се пише с a.

В един от кратките си разкази Набоков има красива фраза за един от героите си. Казва, че бил песимист и като останалите песимисти притежавал удивителна способност да не наблюдава света наоколо. Харесва ми това, защото по някакъв начин обобщава моята лична философия. Когато човек започне да наблюдава нещата около себе си, да се вглежда в детайлите, има много малко неща, които го карат да спре да мечтае, да се изненадва.

На едно място ще видите цифри, които се повтарят на различни места; на друго - шарка на крилото на птица, каквато не сте виждали досега. Колкото и болка, страдание и злини да има по света, ако потърсите онази мъничка искрица живот във всеки, ако погледнете в очите, нещата ще изглеждат другояче. Всичко това ме зарежда с енергия. Независимо къде отивам - кара ме да се чувствам у дома си.

Пътувала съм на много различни места по света, а съм се чувствала като у дома в Западна Африка, в Куба, в Азия, естествено в Близкия изток. Това бих определила като резултат от възможността да си любопитен. И от възможността да уловиш тази малка искра, този блясък, който се вижда в окото на другия човек срещу теб. Този урок научих от баба, която е от Иран. Винаги ми повтаряше - където и да отидеш, когото и да срещнеш, винаги го гледай в очите. Няма да забравя това.

Била сте малко дете тогава. Имахте ли големи надежди и очаквания за живота, който ви предстои? Дори нереалистични мечти?

Знаете ли, аз бях дете, което винаги мечтаеше. Майка ми беше много загрижена за образованието ми, защото ние не бяхме в нашата страна, бяхме я загубили, имаше ислямска революция, родителите ми са напуснали при драматични обстоятелства. Поради тази причина образованието и културата бяха изключително важни за майка ми.

От друга страна, тя винаги имаше особено подозрение, че може да се окажа бавно развиващо се и глупаво дете (смее се). Честно казано, в известен смисъл считам, че това донякъде ме спаси - този страх и безпокойство у нея, че детето й може да се окаже глупаво. Тя много ме обичаше и отдаваше своето внимание и време на мен - разглеждахме картини заедно, слушахме музика. Заведе ме на концерт на Бах, когато бях едва на три годинки. Представям си как съм асоциирала вкуса на близалката с музиката на Бах в една малка църква в южна Франция. Тя си е мислила, че може да ми даде това, на което е способна, за да открия своите таланти и само Бог знае какво би се случило с тези таланти.

Адам Шац от списание The Nation ви описва така - казва, че когато влезете в една стая, събуждате хората вътре...

Много мило от страна на Адам. Той в момента работи за списание London Review of Books. Би било хубаво, ако това наистина е така. Навярно е някаква способност да се свързвам с останалите хора. Ако има неща, които правя добре в този живот, това е едно от тях - обичам другите човешки създания, обичам да съм около тях.

Случва се така, че до мен е човек, с когото нямам нищо общо, но изведнъж се получава разговор. На моменти това дори се превръща в проблем, тъй като ми е трудно да оставам сама. Независимо дали става дума за възрастна жена или малко дете, в автобус или в самолет, има една нотка, която излиза от мен и сякаш казва "говорете ми". Все става така, че изведнъж вече съм потънала в разговор с моя съсед. Така правя моите открития.

Например вчера, в самолета от Ню Йорк за Лондон, стоях до един господин с бяла брада, той пишеше нещо на компютъра си. Изглеждаше ми като бизнесмен. Пишеше нещо, а аз като шпионин надничах да видя екрана. Написа на английски първото изречение от книгата "Мисис Далауей" - "Мисис Далауей каза, че ще купи цветята сама", но вместо "цветята" той написа "ръкавиците". Тогава си помислих, че трябва да го поправя, горкият човек, той се е объркал. Но той продължи и дописа: "Мисис Далауей каза, че ще купи коприната сама." Колко странно, помислих си, той прави грешка след грешка.

Тогава го попитах дали е писател и той отговори, че е учен, който работи по тази тема. Беше прекрасно, защото веднага започнахме разговор за Вирджиния Улф, а най-интересното е, че той работеше по нещо, което е и тема от следващата ми книга. Това беше някакво великолепно откритие, което се случи случайно. Да не говорим, че се оказа, че сме учили в едно училище - разбира се, с разлика от почти 30 години, но пък имахме общи приятели. И тогава си казах, как е възможно в целия самолет, навярно единствените двама души, които са били в това училище, да стоят един до друг.

ИНОВАТОРИТЕ #17 Лила Азам Занганех писателка

Когато потърся информация за вас в Google, едни от първите три думи, които излизат, са "умна", "бляскава" и "красива". Ако може вие да решите кои да са тези три думи, кои бихте използвали, за да се опишете?

Най-вероятно ще използвам "несръчна", "бавна" и "непрактична". Два пъти не мога да взема шофьорска книжка, непрекъснато бъркам ляво и дясно. Първия път, когато бях на уроци по шофиране, човекът се обърна към мен и просто ми каза: "Госпожице, мисля, че имаме проблем." На изпита ми един камион се беше засилил към мен, а аз не го видях. Тогава инструкторът трябваше много рязко да спре колата. Така можете да разберете как точно изглеждам през деня. Майка ми още се шегува с мен, разказва как ме е изпращала за нещо, казвала ми няколко задачи, а когато вече е до третата, аз вече съм забравила първата.

Използват често думата "mascara" за вас, може би, заради силната ви очна линия и грим за мигли. Кога момичета отделят много време за гримиране - когато са влюбени, когато искат да бъдат просто красиви?

О, да, това е самата истина. На момичета им е необходимо огромно количество време, за да се подготвят. Вижте, едно момиче винаги е влюбено в някого. Но пък, от друга страна, не съм сигурна дали има и едно момиче на света, което наистина да мисли, че е достатъчно красиво. Поради тази причина е необходима доста допълнителна работа (смее се).

Забавното е, че - особено в Америка, където съм живяла 13 години - мъжете там просто мразят грима. Странен парадокс. Най-хубавият комплимент, който една жена може да получи, е, че изглежда най-добре без грим. Но пък ние трябва да се гримираме, защото се опитваме да скрием разни неща и се опитваме да си представим, че сме нещо специално, което е съвсем близо до "красотата".

Казвате, че сте бавна, но пък на мен ми се струва, че сте амбициозна. Не е ли необходимо да сте бърза, за да сте амбициозна?

За някои неща съм бърза, което компенсира изоставането ми в други. Говоря бързо и много обичам да пиша. Когато седна на компютъра, изведнъж всичко се подрежда. Едно нещо, на което Америка ме е научила и то е много различно от европейската култура, е, че амбицията не е задължително порок. Във Франция, където съм израснала, амбицията трябваше да бъде прикрита. Не съм сигурна как е при вас в Източна Европа, но подозирам, че е по-скоро подобно като във Франция.

Винаги съм възприемала амбицията повече в американския й смисъл. За мен тя е като желание да правиш нещата така, че да разцъфват. Когато правиш това, но спазваш моралния код, който стои в сърцето ти, всичко би трябвало да е наред. Красиво е, когато нещата около теб разцъфват, твоите проекти се случват така, както ти искаш - запазват своята цялост.

Когато писах първата си книга, която излезе сега, беше много трудно да запазя този интегритет. Произходът ми е от Иран и американската публика искаше да пиша за семейството си, етнически произход, всички желаят да използват това. Така е и в медиите - когато публикувах малка антология, малцина бяха чели книгата, но искаха да давам интервюта, защото беше интересно да попаднат на ново лице, което идва от определена страна, да говорят за политиката на тази страна. Макар това да е моята страна, която обичам, политиката не е моята експертност или област, която мога да анализирам или изучавам.

И така установих, че първата ми книга ще бъде за това, което ми харесва - основно за литература, много малко за мен и със сигурност няма да има нищо за Иран. Беше много трудно. Но и много амбициозно, защото на практика не удовлетвори очакванията на пазара, за да се лепне бързо любимия на американците етикет sold out. Все пак си мисля, че в крайна сметка бях възнаградена за тази си амбиция.

 

ИНОВАТОРИТЕ #17 Лила Азам Занганех писателка

Когато за първи път видях корицата на книгата ви с тази пеперуда - макар и някак естествено за Набоков, разбира се - все пак се замислих за пеперудите и техния ефект. Какво мислите за ефекта на пеперудата?

Хм, какъв въпрос! От това, което знам и колкото и малко да разбирам от теорията на хаоса, каквото всъщност е ефектът на пеперудата, бих казала, че това е потвърждение, че всичко на света е свързано и съществува някакъв смисъл, някакъв ред.

Когато използват "ефекта на пеперудата", мнозина имат предвид и любовта, която ненадейно може да се случи, не мислите ли? Вие вярвате ли в любовта от пръв поглед?

Дали вярвам? По-скоро мисля, че човек може да се влюби от пръв поглед хиляди пъти в живота си. Любов от пръв поглед може да се случи всеки ден. Не бих казала, че имам романтично възприятие за любовта от пръв поглед, която се случва веднъж в живота.

Набоков има един много красив пасаж в своя книга, която на руски се нарича "Дар". Там разказва за малките неща в пролетния ден, разрошването на въздуха, светлината, грапавостта на звука, сякаш всичко е приличало на обратната страна на разкошна тъкан. Вярвал, че самият живот е като обратната страна на тази материя, за чиято структура можем само да подозираме. Детайлите около нас са много важни. Въздухът, който преминава през вратите и прозорците. Но пък прозорците могат да имат свойството на огледало. Набоков е вярвал, че има някакъв ред и хармония, че има някакъв смисъл в хаоса. Не знам какво би казал той за пеперудите, но съм сигурна, че би помислил, че малка пеперуда тук, пърхайки с криле, може да причини движение на друга пеперуда, далеч от нея, а тя пък на трета и така нататък. Вместо да бъдат хаотично несвързани, което физиците биха определили като ентропия, той би казал, че по-скоро има таен код, който свързва всичко това.

След аферата с Доминик Строс-Кан се появиха разсъждения по темата за съблазняването в Европа и Америка. Кое е допустимо и кое не от двете страни на Атлантика. Различните форми на възприятие на съблазняването, флирта...

Има разлика, определено. Мисля, че в Европа нещата са много по-лесни. От това, което съм виждала във Франция и в други европейски страни - харесвате някого, съблазнена сте и историята започва.

В Америка съществува идеята, понятието "среща". Отне ми една година, за да разбера какво представлява това. В Америка всяко общуване е вече среща. Оказва се, че имате среща по време на сутрешното кафе, по време на обяд и на вечеря. Това, което успях да разбера, е, че се получават последователни срещи, които ми приличат на шопинга. Това си е някаква форма на маркетинг, но ако трябва малко да засуча интелектуално нещата, бих добавила, че това е един ужасяващ аспект, който френският философ Мишел Фуко би нарекъл "паноптикум". Той има една книга, нарича се "Надзор и наказание", в която разказва за затворите през 19 век. Казва, че системата на затворите през 19 век е била основана на идеята да виждат затворника през цялото време. Американските срещи са нещо подобно - всичко да бъде открито, точно като "паноптикум". Можеш да се срещаш с колкото хора си поискаш, докато стигнеш до правилното пазарно решение, да намериш верния човек. Тогава се появява пуританският модел и ти трябва да бъдеш верен.

Тази система е много странна. Струва ми се, че в Европа това е много по-спонтанно, естествено. Дори по-либертански настроени са нещата.

Казахте, че обичате да се срещате с хора. Какъв тип хора ви стимулират интелектуално?

Обичам да се срещам с писатели. След като учих няколко години в университета, не знаех точно с какво искам да се занимавам. По това време бях много подвластна на френската култура, която ти казва, че освен ако не си гений, по-добре да не се захващаш с писане. Виктор Юго искал да е добър като Шатобриан или нищо друго.

Аз знаех, че съвсем не съм Шатобриан, тъй че по-добре да не правя нещо, свързано с писането. Но пък исках да пиша собствени неща. Никога не съм искала да се занимавам с ревюта на книги, това не беше силата ми, но исках да се срещам с писатели. Направих много интервюта с различни писатели. За последователността в тяхната работа, за живота им. Един от най-вдъхновяващите беше Орхан Памук. Харесва ми, когато говорят за писането като занаят. Писането като професия. Интересувам се как пишат, кога стават, колко време пишат, колко време им отнема подготовката, как подострят моливите си, какво е измислица, какво въобще е значението на думата "измислица".

Някои от хората, които интервюирах, спомням си - това бяха много дълги интервюта - разказваха какво са историите за тях, какво е разказването на тези истории. Джон Ъпдайк ми казваше, че смята своята работа като тази на зъболекаря или на борсовия агент. Той е работил определени часове всеки ден, от 9 сутринта до 13:30. Следобед се занимавал с градината си или играел голф. По някаква причина считам, че практическият начин, по който гледате на писането, е много вкусно свързан със схващанията ви за важността на разказването на истории. В определени моменти тази връзка е парадоксална, а в други - шеговита.

Имате ли ментор? Някого, на когото да се възхищавате?

Не бих казала, че имам точно ментор, но много прекрасни хора са ме подкрепяли през годините. Всичко започна с някои университетски професори, например една дама от Ню Йорк, която е на 89 години в момента. Тя беше много позната писателка през 60-те години, името й е Джудит Крист.

Тя е и филмов критик, ако не се лъжа.

Точно така. Тя беше много строга. Харесвах я, защото аз съм учила в строга училищна система. Тя беше брутално откровена с мен и това ми помогна изключително. Именно тя ми каза, че трябва да се занимавам с писане и че трябва да пиша на английски. Ако тя не беше там, никога нямаше да правя това сега.

Набоков е искал да рисува като дете. Ако ви дам сега лист хартия и молив, какво бихте нарисували?

Винаги съм била ужасна в рисуването. Дори като дете, когато гледах рисунките на останалите деца, те ми изглеждаха като рисунки на гении. Моите бяха изключително зле. Мисля, че изкарах най-ниската оценка на рисуване. За съжаление не мога да рисувам, но имам един трик, защото все пак трябваше да рисувам - оцветявах изцяло листа хартия. Дори и да не можете да рисувате, много е странно, когато оцветите целия лист. Получава се някаква връзка между вашата ръка, усета ви за цвят и това, което се случва в мозъка. Наскоро опитах пак, просто с четка в ръка и комбинацията от цветове, която поставям на хартията, провокира някакъв вид екстаз, особено в някого като мен, който няма талант да рисува. Силата на цвета, който оцветява, е много Набоков. Същото е, когато пиша, защото имам интуиция, някакво особено цветно чувство, точно преди да се появи подходящата дума.

Как бихте убедили тези, които никога не са чели Набоков, да прочетат книгите му?

Ако сте мъж, навярно бих ви препоръчала първо да започнете с "Лолита", защото това е книга, която се чете по-трудно в ръката на жена. По някакъв начин е възможно определени феминистични схващания да отдръпнат жената. Ако жена не е чела Набоков, може би ще се опитам да разбера що за човек е, какво е образованието й, миналото й, каква е степента й на толерантност към хумора, за да препоръчам най-подходящото.

Моята любима книга на Набоков е един роман, доста дълъг, нарича се "Ада или страст" и е около 600 страници. Първите 60 страници са трудни, но ако ги преминете, мисля, че се приземявате директно в рая. Тази книга държи ключа за всичко, което Набоков е мислил за времето - как можеш да спреш времето, как дори да поставиш под съмнение самото съществуване на времето. Има нещо, което донякъде е аналогично с теорията на Айнщайн за времето, за пътуването във времето с елементи на научна фантастика. Има и много секс, както навсякъде при Набоков.

Очевидно сте влюбена в творчеството на Набоков, но коя книга бихте желали вие да сте написали, но не с автор Набоков?

Коя ли? Навярно бих се радвала да съм написала "Одисеята" на Омир. Другата любима моя книга е "Одисей" на Джеймс Джойс. Не знам дали съм фанатик или съм завладяна, но препрочитам тези книги често, по няколко страници всеки ден. Има светлина в тези книги. По същия начин, по който Набоков се интересува от светлината и тук - страница след страница - всичко блести, светло е, ред след ред нещо сияе, свети, брилянтно е, блещука, проблясва.

За финал нека се върнем към корицата на вашата книга, с тази пеперуда, ако поиграем на асоциации..., какво ви хрумва веднага, ако някой каже думата "пеперуда" пред вас?

Веднага бих си помислила за различните думи, които определят пеперудата на различните езици. Аз не говоря немски, но по някаква причина си спомням първия път, когато чух пеперуда на немски. Помислих си колко странна дума. На немски е Schmetterling, на руски е бабочка. Пеперудата идва във всякакви форми, думи, а когато се влюбих в книгите на Набоков, започнах да виждам тази бабочка навсякъде. Появява се абсолютно навсякъде. И е като малко примигване, което свети тук и там.