Георги Пеев: Ние, трансплантираните, сме живото олицетворение на това, че донорството е живот. То спасява и прави хората отново пълноценни - могат да бъдат със семействата си, да работят и изобщо да бъдат полезни не само на себе си, но и на обществото.
Как едно обикновено вирусно заболяване може да промени живота на всеки човек и за силата на донорството разказва първият българин, трансплантиран с два органа – бъбрек и сърце, Георги Пеев. Интервюто е разпространено от Министерството на здравеопазването.
❓Всъщност кога и как започна всичко?
➡Аз съм абсолютно типичният пример как това може да се случи на всеки. Около 3-4 месеца след прекарана лятна вирусна инфекция, която продължи 2-3 дни с висока температура, бъбреците ми отказаха да функционират. Спешно тръгнах на хемодиализа. Това се случи 2011 г. След точно една година, през октомври 2012 г., влязох в болница за бъбречна трансплантация. За щастие проведените изследвания показаха, че майка ми може да ми бъде донор и да ми дари бъбрек. Точно преди операцията обаче се установи, че имам проблем със сърцето. Тръгнах да го решавам, защото не можеше да се направи бъбречна трансплантация, без да се реши този проблем. Оказа се, че вследствие на онова „безобидно“ вирусно заболяване съм получил и вирусна дилатативна кардиомиопатия, която е увредила сърцето ми. Единственото спасение беше сърдечна трансплантация и за огромен мой късмет на 24 август 2013 г., около 9-10 месеца, след като бях записан в листата на чакащи, се намери подходящият донор. Бях трансплантиран в УМБАЛ „Св. Екатерина“, а година и половина по-късно, през февруари 2015 г., майка ми ми стана донор и ми дари бъбрек. Така станах единственият в България, който има втора трансплантация след трансплантация на сърце. Такива случаи няма и в Европа. Поне преди нямаше. Проверявали сме. Така започна всичко...
❓Нещо в живота Ви подсказваше ли, че това може да се случи?
➡Не. Аз работех. Бях много деен човек. Като по-млад много съм спортувал, тичал, плувал. Всъщност, след трансплантациите, плуването, а по-късно и бягането, движението ме върнаха в буквалния смисъл към живота, защото много трудно се възстановявах. Бях много отслабнал. Започнах да ходя по състезания за трансплантирани и се справям много добре. За последните 4-5 години съм три пъти европейски и шест пъти вицеевропейски шампион по плуване за хора с трансплантирани органи. Това е голямо постижение не само за мен като лично преживяване, но е мотивиращо и за много хора, които чакат трансплантации или са вече трансплантирани, но нещата не им вървят добре. Не само моето участие, но и участието на други трансплантирани пациенти в подобни прояви е изключително важно. По този начин ние наистина демонстрираме огромното значение, смисъла на донорството и как хората могат да бъдат активни след това. Общото възприятие, като се чуе за трансплантиран със сърце, е да се мисли за един много болен човек. Аз лично, с моя пример, правя и продължа да правя всичко възможно да променя това мислене на колкото може повече хора.
❓Какво изпитахте, когато разбрахте, че животът Ви ще бъде спасен?
➡Аз толкова много исках да ми се случи трансплантация, че както се казва – чаках го като да изгрее слънцето. Бях го приел вътрешно за себе си като нещо, което трябва да се случи и след него ще продължа напред и нямах никакви притеснения.
❓Случилото се промени ли приоритетите Ви, отношението Ви към света?
➡Много обичам този въпрос. Абсолютно, защото, когато на човек му се случи това, което се случи на мен, той непременно преосмисля много неща, защото има много време, докато лежи в болница. Ще го кажа шеговито – замисля се какви глупости е сътворил до този момент, а в моя случай – и какви ще сътвори след това, в добрия смисъл на думата, разбира се.
❓Какво е да си първият българин с два трансплантирани органа – бъбрек и сърце?
➡Чувството е като след всяка трансплантация - повече отговорност и ако може аз и такива като мен да работим в подкрепа на каузата за донорството, защото много пъти съм казвал - ние сме живото олицетворение на това, че донорството е живот. То спасява животи и прави хората отново пълноценни - могат да работят, да си гледат семействата, да бъдат полезни не само на себе си, но и на обществото.
❓В името на донорството покорихте и връх Мусала. От къде черпите енергията и мотивацията за тези постижения?
➡Аз наистина бях активен и да изкача Мусала не беше голямо предизвикателство за мен. Ходенето е доста. Зависи от къде ще тръгнеш. Правил съм го и преди, но разбира се, не съм го обявявал публично. Тогава, когато го направих, беше наистина да изкрещя оттам, от най-високото място, че има проблем с трансплантациите в България. А ние, страната ни, имаме история по отношение на трансплантациите. Не сме започнали сега да ги правим. През 1969 г. е извършена първата органна трансплантация у нас, а преди 35 години, пак тук, е реализирана първата трансплантация на сърце в Източна Европа.
За да стигнем до нивото на другите европейски страни по отношение на извършени трансплантации, трябва да има по-продължителен, ежедневен обществен дебат за донорството. Това да е постоянна тема, кауза на обществото, на държавата.
❓Сега виждате ли промяна?
➡Тази година, до края на която има още 3 месеца, нещата в сравнение с миналата са просто повече от добре. Силно се надявам повече хора да стигнат до това решение. Целта на всички инициативи, свързани с донорството, е да провокираме един разговор вътре - в обществото.
❓Кое е най-важното нещо за донорството, което казвате на младите хора – студенти и ученици, на срещите, които инициирате с тях?
➡Заради COVID-19 в момента не провеждаме тези срещи, но иначе им разказвам за това как трябва да бъдат отговорни, че всъщност донорството е отговорност и нуждата от трансплантация може да се случи на всеки. Малко ще се отклоня, но нещото, което считам за изключително важно, е в нашите училища да се говори за отговорностите ни като граждани. Мисля, че в момента това отсъства. В някои западни държави това е час, в който децата се учат как да бъдат активни граждани. Със студентите и учениците в горен курс си говорим за обществената отговорност и за това, че единственото сигурно нещо в този живот е смъртта. Няма нищо странно и страшно в това да се водят подобни разговори. От емоционална гледна точка е абсолютно ясно, че когато дойде този момент, никога не можеш да бъдеш подготвен. Но когато този момент настъпи при теб или при твой близък и лекарите те попитат дали си склонен да спасиш човешки живот, трябва да подходиш отговорно.
❓Какво бихте казали на хората, които помогнаха животът Ви да бъде спасен – близките на донорите, медицинските екипи?
➡Аз съм им благодарил многократно. Те го знаят. Познавам семейството на момчето, чието сърце нося. Благодарен съм не само на тях. Аз съм такъв. Считам, че трябва да сме безкрайно признателни на всички, които са взели това тежко решение, защото няма по-ценен дар от живота, а хора, които даряват живот, са наистина изключителни. Трябва да им се покланяме всички, цялото общество.
❓А какво бихте казали на хората, които не подкрепят донорството?
➡Много пъти съм го казвал. Отговорът на този въпрос е един – помислете, че и на вас може да ви се случи. Абсолютно никой не е застрахован.
Как едно обикновено вирусно заболяване може да промени живота на всеки човек и за силата на донорството разказва първият българин, трансплантиран с два органа – бъбрек и сърце, Георги Пеев. Интервюто е разпространено от Министерството на здравеопазването.
❓Всъщност кога и как започна всичко?
➡Аз съм абсолютно типичният пример как това може да се случи на всеки. Около 3-4 месеца след прекарана лятна вирусна инфекция, която продължи 2-3 дни с висока температура, бъбреците ми отказаха да функционират. Спешно тръгнах на хемодиализа. Това се случи 2011 г. След точно една година, през октомври 2012 г., влязох в болница за бъбречна трансплантация. За щастие проведените изследвания показаха, че майка ми може да ми бъде донор и да ми дари бъбрек. Точно преди операцията обаче се установи, че имам проблем със сърцето. Тръгнах да го решавам, защото не можеше да се направи бъбречна трансплантация, без да се реши този проблем. Оказа се, че вследствие на онова „безобидно“ вирусно заболяване съм получил и вирусна дилатативна кардиомиопатия, която е увредила сърцето ми. Единственото спасение беше сърдечна трансплантация и за огромен мой късмет на 24 август 2013 г., около 9-10 месеца, след като бях записан в листата на чакащи, се намери подходящият донор. Бях трансплантиран в УМБАЛ „Св. Екатерина“, а година и половина по-късно, през февруари 2015 г., майка ми ми стана донор и ми дари бъбрек. Така станах единственият в България, който има втора трансплантация след трансплантация на сърце. Такива случаи няма и в Европа. Поне преди нямаше. Проверявали сме. Така започна всичко...
❓Нещо в живота Ви подсказваше ли, че това може да се случи?
➡Не. Аз работех. Бях много деен човек. Като по-млад много съм спортувал, тичал, плувал. Всъщност, след трансплантациите, плуването, а по-късно и бягането, движението ме върнаха в буквалния смисъл към живота, защото много трудно се възстановявах. Бях много отслабнал. Започнах да ходя по състезания за трансплантирани и се справям много добре. За последните 4-5 години съм три пъти европейски и шест пъти вицеевропейски шампион по плуване за хора с трансплантирани органи. Това е голямо постижение не само за мен като лично преживяване, но е мотивиращо и за много хора, които чакат трансплантации или са вече трансплантирани, но нещата не им вървят добре. Не само моето участие, но и участието на други трансплантирани пациенти в подобни прояви е изключително важно. По този начин ние наистина демонстрираме огромното значение, смисъла на донорството и как хората могат да бъдат активни след това. Общото възприятие, като се чуе за трансплантиран със сърце, е да се мисли за един много болен човек. Аз лично, с моя пример, правя и продължа да правя всичко възможно да променя това мислене на колкото може повече хора.
❓Какво изпитахте, когато разбрахте, че животът Ви ще бъде спасен?
➡Аз толкова много исках да ми се случи трансплантация, че както се казва – чаках го като да изгрее слънцето. Бях го приел вътрешно за себе си като нещо, което трябва да се случи и след него ще продължа напред и нямах никакви притеснения.
❓Случилото се промени ли приоритетите Ви, отношението Ви към света?
➡Много обичам този въпрос. Абсолютно, защото, когато на човек му се случи това, което се случи на мен, той непременно преосмисля много неща, защото има много време, докато лежи в болница. Ще го кажа шеговито – замисля се какви глупости е сътворил до този момент, а в моя случай – и какви ще сътвори след това, в добрия смисъл на думата, разбира се.
❓Какво е да си първият българин с два трансплантирани органа – бъбрек и сърце?
➡Чувството е като след всяка трансплантация - повече отговорност и ако може аз и такива като мен да работим в подкрепа на каузата за донорството, защото много пъти съм казвал - ние сме живото олицетворение на това, че донорството е живот. То спасява животи и прави хората отново пълноценни - могат да работят, да си гледат семействата, да бъдат полезни не само на себе си, но и на обществото.
❓В името на донорството покорихте и връх Мусала. От къде черпите енергията и мотивацията за тези постижения?
➡Аз наистина бях активен и да изкача Мусала не беше голямо предизвикателство за мен. Ходенето е доста. Зависи от къде ще тръгнеш. Правил съм го и преди, но разбира се, не съм го обявявал публично. Тогава, когато го направих, беше наистина да изкрещя оттам, от най-високото място, че има проблем с трансплантациите в България. А ние, страната ни, имаме история по отношение на трансплантациите. Не сме започнали сега да ги правим. През 1969 г. е извършена първата органна трансплантация у нас, а преди 35 години, пак тук, е реализирана първата трансплантация на сърце в Източна Европа.
За да стигнем до нивото на другите европейски страни по отношение на извършени трансплантации, трябва да има по-продължителен, ежедневен обществен дебат за донорството. Това да е постоянна тема, кауза на обществото, на държавата.
❓Сега виждате ли промяна?
➡Тази година, до края на която има още 3 месеца, нещата в сравнение с миналата са просто повече от добре. Силно се надявам повече хора да стигнат до това решение. Целта на всички инициативи, свързани с донорството, е да провокираме един разговор вътре - в обществото.
❓Кое е най-важното нещо за донорството, което казвате на младите хора – студенти и ученици, на срещите, които инициирате с тях?
➡Заради COVID-19 в момента не провеждаме тези срещи, но иначе им разказвам за това как трябва да бъдат отговорни, че всъщност донорството е отговорност и нуждата от трансплантация може да се случи на всеки. Малко ще се отклоня, но нещото, което считам за изключително важно, е в нашите училища да се говори за отговорностите ни като граждани. Мисля, че в момента това отсъства. В някои западни държави това е час, в който децата се учат как да бъдат активни граждани. Със студентите и учениците в горен курс си говорим за обществената отговорност и за това, че единственото сигурно нещо в този живот е смъртта. Няма нищо странно и страшно в това да се водят подобни разговори. От емоционална гледна точка е абсолютно ясно, че когато дойде този момент, никога не можеш да бъдеш подготвен. Но когато този момент настъпи при теб или при твой близък и лекарите те попитат дали си склонен да спасиш човешки живот, трябва да подходиш отговорно.
❓Какво бихте казали на хората, които помогнаха животът Ви да бъде спасен – близките на донорите, медицинските екипи?
➡Аз съм им благодарил многократно. Те го знаят. Познавам семейството на момчето, чието сърце нося. Благодарен съм не само на тях. Аз съм такъв. Считам, че трябва да сме безкрайно признателни на всички, които са взели това тежко решение, защото няма по-ценен дар от живота, а хора, които даряват живот, са наистина изключителни. Трябва да им се покланяме всички, цялото общество.
❓А какво бихте казали на хората, които не подкрепят донорството?
➡Много пъти съм го казвал. Отговорът на този въпрос е един – помислете, че и на вас може да ви се случи. Абсолютно никой не е застрахован.
