В дни, в които улиците говорят по-силно от институциите, Калин Врачански застава пред Мариян Станков – Мон Дьо в "Храмът на историите", за да изрече думи, които отдавна са събирали тежест вътре в него. Това не е разговор на актьор, който търси удобство. Това е разговор на човек, който е оставил ролите зад гърба си и се опитва да назове истината такава, каквато я усеща.
Още в началото Врачански поставя тон, който не допуска колебание. „Хората отново са на улиците, защото управляващите ни политици започнаха толкова безобразно да дирижират цялата страна. И може би даже закъсняхме за тези протести“, казва той. В това изречение се събират и гневът, и разочарованието, и една зряла трезвост спрямо политическата ситуация, която от години тласка обществото към поредния взрив от недоволство.
„Шуробаджанащината е навсякъде във властта“
Сред думите, които най-силно отекват, стоят неговите обвинения към политическата култура у нас. „Шуробаджанащината е навсякъде във властта“ – изречение, което той не произнася като хрумване, а като извод от наблюдение, натрупвано дълго. По думите му това не е просто лош навик, а цинизъм, превърнат в управленска практика.
От подобна среда логично произтичат и честите избори, които не променят нищо, а само разкриват дълбочината на апатията. Според него факта, че изборната активност е „едва 20%“, говори за „хора, които са малко отвратени от цялата история“. Няма как държава да бъде управлявана устойчиво от политици, които сами подкопават доверието към себе си.
Врачански е категоричен, че партиите сами се компрометират: „Нито една от тях не успява да удържи на думите си“ – винаги се намира ситуация, в която обещанията се оказват удобна променлива, а коалициите – нещо, което вчера е било немислимо, но днес се оправдава с „държавническо мислене“.
Образованието – слабата точка, която ни прави уязвими
Актьорът насочва поглед към една по-тиха, но може би най-дълбока рана – образованието. Според него то е „на ниско ниво“, а резултатът е общество, което лесно попада в капана на фалшивите новини, на случайни мнения и на лица без експертиза. „Оставяйки хората податливи на фалшиви новини и мнения на някого си, който дори не е авторитет“ – казва той.
Това не е упрек към хората, а към средата, която ги оставя без инструменти да различават логика от манипулация. По неговите думи в такава среда страхът става по-силен от размисъла, а недоверието – по-силно от фактите.
Паралел с Русия – предупреждение, което звучи тревожно
Една от най-острите му мисли идва, когато прави паралел с друга държава – не като историческо сравнение, а като предупреждение. Врачански напомня за Русия след перестройката, където „старият режим започна да се налага наново“. Опасенията му са ясни: „да не стане и тук така“.
Причината за това опасение е не толкова политическа, колкото човешка. Той посочва примери за „хора в арести, които без доказателства стоят там, само защото си неудобен за някого“. За Врачански това е симптом на държава, която започва да губи опорите, върху които трябва да стои – законност, прозрачност, справедливост.
Думите на учителя, които звучат като диагноза
В края на своята политическа оценка актьорът цитира своя преподавател Никола Гълъбов: „Българският народ търпи на много неща – на бой, на глад, на студ, обаче не може да търпи на пари.“
Тези думи звучат като философско наблюдение, но и като своеобразен коментар към настоящето – докъде може да бъде притиснато едно общество и кога идва моментът, в който мълчанието се превръща в улица, а улицата – в единствената трибуна.
Спомените от детството – когато политиката беше далеч
Разговорът пред Мон Дьо се пречупва и през миналото. Врачански се връща в Роман – своето детство и първите си спомени за свят, който тогава е бил уединен, спокоен, почти изолиран от големите политически трусове. „Малък град, страхотен за това време“ – казва той. Но и град, в който „много от нещата от истинския живот не достигаха до нас“.
Така протестите от ’97–’98 г. за него са останали „само по телевизията“. Били са кадри от друг свят, в който хора крещят, търсят справедливост, свалят правителства – а той стои далеч от всичко това.
Семейството му подкрепяло промените. Това понякога ги превръщало в обект на коментар, който е останал в паметта му с болезнена яснота. „Чух зад гърба си: ‘Не, това са на тия, на СДС-арите, децата.’“ Личен спомен, който носи ехо от епоха, в която политиката разделяше дори деца.
Академията – свят, който го променя завинаги
Преместването в академията е повратен момент – не само в кариерата, но и в собственото му усещане за живот. „Видях един съвсем различен свят, който адски много ми хареса.“
Майка му често му е напомняла как в началото „цял трепереше от вълнение“ на сцената. Тази искра, казва той, е нещо, което е забравил, но което тогава се е запалило дълбоко в него – първото осъзнаване на страст, която по-късно ще се превърне в професия и съдба.
Любовта – история, която не следва правила
Врачански се откровен е и когато говори за личния си живот. С усмивка си спомня първата среща със Златина – майката на дъщеря му и дъщеря на актьора Краси Ранков. „Той ме погледна и каза: ‘Имам пушка’“ – шега, която е поставила своеобразно начало на история, в която тогава никой не е предполагал какво ще се случи.
Връзката им първоначално не успява – разстоянието се оказва твърде голямо. „Опитахме почти година да бъдем заедно, но не се получи заради голямото разстояние. Останахме приятели.“
Но времето, което тогава ги разделя, ги събира десет години по-късно. Врачански описва Златина с възхищение, което не се нуждае от украса: „Тя е много яка. Наистина. И затова трябва да бъда достатъчно як, за да бъда до нея.“
Това е признание на мъж, който вече не играе роля. Това е думата „семейство“, произнесена така, както трябва да прозвучи – не като декларация, а като съзнание.
