Полупрезидентска република няма как да допусне политическа криза като днешната, защото при такъв политически режим държавният глава и парламентът взаимно ще се възпират и никой от тях няма да премине границата на обществения интерес. Това коментира в интервю за Дарик историкът Александър Кертин.
Той представи аргументите си, като призова за обществен дебат за формата на държавното управление в България - дебат, който да стъпи върху анализа на историята. Александър Кертин подчерта, че идеята му не трябва се бърка спекулативно с призивите за президентска република и изрази надежда този дебат да се случи, въпреки нежеланието и на големите и на малките родни партии.
Две седмици преди началото на протестите разговаряхме с вас за онзи голям митинг преди 23 години на Орлов мост. Днешните протестиращи са отново там - повтаряме ли историята си?
За мен протестите говорят, че съществува такова нещо като колективен манталитет и политически манталитет, който е интегрална част от колективния манталитет Казвам това, защото има историци, анализатори, които поставят под въпрос съществуването на такова нещо като колективен манталитет. Аз смятам, че има политически манталитет и той се формира много продължително време. Често пъти, почти винаги, той убягва на човека, който наблюдава отстрани, ако погледът е външен. И на човекът, който бяга от самопознание, ако става дума за вътрешен поглед.
Не научаваме уроците си ли, за да се връщаме пак на същото място-на Орлов мост, изпълнявайки аналогични действия, да имаме близки призиви? Това движение в кръг ли е?
Това е някакво ритуализиране, което се повтаря. Ритуализирането и ритуалите са характерни за онези общества, които можем да кажем, са втвърдени общества-някогашните племена от предцивилизационната епоха. Когато нещо започне да се повтаря и от него се очаква да предизвика магически ефект, тогава говорим за такъв ритуал. Тук има нещо подобно-движението от Орлов мост до Плиска, преброяването, бройката на хората, които участват, значимостта, която се предава на множеството, на голямата бройка о-10, 20 или 30 000, без да се мисли върху това как е фрагментирана вътрешно тази голяма бройка, тези много хора от различни тежнения в една нова ситуация различна от 1989 година. Тя безспорно е нова за България, член на Европа и ЕС и сега по-нов начин да се осмислят запада и изтока.
Те се мислят по-нов начин, но все така ли не сме намерили онова, което искаме като общество, защото освен, че стигнахме да това да отречем политическата система или поне политическата върхушка като цяло, май не даваме ясен знак за това, какво искаме да се случва в тази държава.
Изговарянето е в изобилие-много предложения има-академия или както се казваше на Орлов мост, нещо подобно на Хайд парк. Изговаря се изключително много предложения, свързани с това какво трябва да се направи в момента, но когато става дума за това как да бъдат обобщени те от някаква цел, която може да мобилизира не само участниците, а и онези, които участват пасивно по някакъв начин, без да са там... Те биха искали да се случи промяна, която да облагодетелства не отделни групи хора, не корпоративните плутократи, за които се говори в „Харта 2013", а в някаква степен да бъде облагодетелствана нацията. Аз смятам, че тук има едни силни тежнения за национална демокрация. Някои хора акцентират върху национална, други върху демокрация. Но така или иначе виждаме колко много знамена се развяват-български знамена, трикольорът и непрекъснато хората го купуват и го развяват. Необходим е един по задълбочен прочит на това, което виждаме на пръв поглед.
Западът, Русия, лявото, дясното... И къде в цялата тази полярност българинът може да намери обединителна нишка? Защото обществото е много фрагментирано, много повече отколкото на ляво, дясно, бедни , богати. Опита се да се направи разделение дори на протестите-градси , селски.
Първо- е фрагментирано, после поляризирано или обратното. Склонно винаги да се поляризира, същевременно е фрагментирано вътре в рамките на тази полярност. Това означава, че ако разчитаме просто на качеставата на обществото, каквото е формирано исторически, значи не може да разчитаме на нищо, ресурсите са много малки. Остава ни само да търсим изход, да го наречем -държавно инстуционален модел. И ако трябва да изговорим точно термина-политически режим. Необходимо е, според мен, да се посочи една важна цел-дебат за държавно инстуционалния модел или дебат относно политическия режим. Досега България е била в миналото по търновската конституция монархия, сега република. Трябва чисто в исторически план, в диахронна перспектива да се изговори най-важното -парламентарният модел не е функционирал близко до идеалният тип демокрация. Доста далеч от идеала за демокрация. Следователно може да се помисли дали изходът не трябва да бъде търсен в една полупрезидентска република от типа на финландската или френската, нещо средно. Защото България има уникална история, уникални проблеми. И когато се мисли за конституция, за Велико народно събрание трябва да се мисли, че именно вътре в историята, а не формално логически не и с някаква фактология със задна дата да кажем-това не би постигнало еди какво си. Защото не знаем какво би постигнало или не би постигнало нещо. Единствено коректен исторически анализ на политическия развой на България може да ни насочи към това, че дебат е необходим.Ако той не се състои значи някой ни го е забранил.
Случайно ли сега възниква този призив за Велико народно събрание, за промяна в основния закон? Как бихте отговорили на онези, които казват: „Една президентска република ще задълбочи задкулисието и би затворила зад сцената и в ръцете на един човек политическите решения, обществените дебати"?
Първо, искам да кажа, че ако някой казва полупрезидентска република да не му подменят тезата с президентска. Има разлика. Полупрезидентската република, да кажем на 5-тата република във Франция, няма за цел да концентрира изключително много власт в ръцете на президента и да прави някаква президентска монархия. По скоро има за цел да не допусне доминиране на някаква институция или на някаква група или една партия. Да не позволява на една фракция да овладее държавната власт.
Това е търсене на баланс?
Баланс. Точно това е думата, която е основен принцип на американския конституционализъм. Баланс, противотежести, както и да го кажем най-важно е, че когато се каже полупрезидентска република не трябва да се подменя точно този термин- президенска република с полупрезидентска и някой да започне да спекулира на тема президентска република. И е необходим дебат, а не просто спекулиране с това какво би станало, ако има президентска република.
Как да си представи българинът една полупрезидентска република и какъв баланс точно би могъл да бъде постигнат с една подобна промяна?
Когато се овладява държавната институция, да използваме едно старо понятие, от корпоративните плутократи, то противотежест е президентската институция. Защото президентът е избран с консенсусни гласове на хора, които могат да бъдат от различни партии и които са противотежест на тази корпоративна плутокрация. Когато партиите са маргинални и са доста малки, а играят несъразмерно голяма роля като балансьори, отново полупрезидентската република балансира това положение.
Как точно? Да си представим ситуацията днес?
Ако България беше полупрезидентска република, първо, номинираният за президент щеше да бъде друг. Второ, нямаше да играе такава роля партия като „Атака". В една полупрезидетска република премиерът щеше да предложи на парламента, съответно правителството. И тук важно е това, че ако правителството функционира така, че да не води нацията до криза, каквато е днешната, никой няма възможност да свали това правителство. И обратно, ако правителство е тиражирано било от президента, било от парламента, има средства това да бъде прекратено. Президентът може да разпусне Националното събрание, а обратно, ако президентът е този, който се опитва да дирижира в интерес на определени групи, тогава имаме там противотежест-парламентът, гражданското общество. Гражданското общество, което сега е на улицата, но което ще има за съюзник или парламента или президента. А няма да очаква месеци наред стачки, подкрепа от ЕС. Защото все по-често се чуват гласове: „Ето имаме подкрепа отвън". Ако винаги има подкрепа отвън, някои патерици не разполагаме с граждански суверенитет.
Тоест президент и парламент биха могли да се самоконтролират .Никой да не премине границата?
Взаимно да се възпират-това е думата. Там където могат да бъда нарушени -да кажем понятието, общо благо.
В днешната ситуация нямаше да сме в тази криза, това казвате?
Би могло, ако беше полупрезидентска република. Тази криза нямаше да я има. Няма как да стане такава криза като имаме президент, който е избран от целия народ, събира консенсусни гласове от най-различни партии на хора рационално настроени, хора, които не са малки радикални групи. Такъв президент може винаги да състави и да предложи премиер, премиерът- правителството да бъде гласувано и такава криза да бъде избегната. Не може точно такава фигура да бъде предложена, която е резултат от договаряне на партийни върхушки. Едно е да се договарят партийните върхушки кого да поставят за министър-председател, а друго е когато президентът, избран от целия народ, предлага премиер на Народното събрание. В такова народно събрание не може да се утвърди такъв премиер. Сега става.
Тъй като дебат за свикване на Велико народно събрание не се задава и президентът тушира подобни искания, виждате ли логичен изход от ситуацията, който да има смислени резултати за тази нация?
По скоро съм песимист и не виждам възможност това да се случи, ако не бъде постигнато разбиране, че този дебат първо трябва да се състои, задължително дори, като дебат. И дори с известна педагогическа цел. Трябва да бъде направен опит ние да се самоуправляваме, без да очакваме помощ отвън, без да очакваме реакцията на френския и немския посланик. Не защото тя е неправилна, а защото трябва най-накрая да се почувстваме зрели хора и една нация, която може да се самоуправлява. За това дебат трябва да има. Какво ще излезе от този дебат, не знам. Но ако някой твърди, че полупрезидентска република ще задълбочи още повече проблемите-това може да бъде само спекулативно твърдение. Опитът показва, че и досега не сме имали нито прозрачно управление, нито граждански контрол, нито демокрация. Защото е ясно, че това, което днес е налице като политически режим, то е нещо уникално. Може да звучи претенциозно, ако кажем, че мутро-корпоративна плутокрация, колкото и претенциозно да звучи, то все пак се доближава да реалното политическо функциониране на политическото тяло наречено република България.
Доколкото обаче познавате политическата класа, такава, каквато е в днешния вид, допускате ли, че ще тръгне на един подобен дебат и би допуснала подобна промяна?
Не, няма да допусне при това много хора, които са свързани с невидими връзки с тези партии ще доказват обратното, че не е нужно много да умуваме, че трябва да променим само избирателния кодекс. Така че да влязат 10 нови човека в парламента, които абсолютно никаква роля няма да играят. Особено партиите, които са основни партии и особено малките партии. Те категорично ще отхвърлят една такава идея. Така че от политическите партии очаквам само едно- да отстранят този дебат и да го потурчат , в смисъл да го няма. Естествено е, че от политическата класа не може да се очаква това. Може да се очаква само от други фактори.
Доколко обаче протестите могат да зададат този тон?
Когато хората са много се задвижват механизмите на масовата психология, които са описвани в миналото като започнем от Густав Льобон, Ортега, Елиас Канети. Тогава всеки един чувства мощта на цялото в себе си и скандира: „Много сме, силни сме". И хората се преброяват от Орлов мост да Плиска, но вътре те са фрагментирани, техните интереси, статус-образователен, културен, всякакъв. Оттук нататък като се отлеят първоначалните протести и когато трябва да се предприемат конкретни действия за конструиране на власт за управление, тогава се разкриват противоречията, които трудно могат да бъдат овладени, защото не са мислени навреме. Тоест илюзията за мощ, за това, че печелим властта с малко, но завинаги едва ли не, много бързо и лесно се разбива. След като сме преживяли веднъж такова нещо, ако преживеем втори път, значи имаме дефицит на интелект. А аз мисля, че българската нация не е в такъв дефицит. Мисля, че интелект има.
А ако се случи така, че след скорошни, нови избори, отново хората са на улицата, май ще се докаже тезата, че не прочитаме нищо от изживяното дори от близкото си минало.
Ние не сме нация, която да се стреми към самопознание, по-скоро обратно. Има едно бягство от самопознание. В миналото Емилиян Станев беше казал:" Нас ни е страх да надникнем по-дълбоко в себе си, защото като го направим ще ни стане страшно". Хората са по склонни да се самозаблуждават отколкото да търсят самопознание, което малко накърнява тяхното добро настроение, тяхното добро самочувствие или представите, които са си изградили за себе си с помощта на национални идеолози, историци.
Така ни е по-лесно, казвате?
Показва го развитието на психологията през 20 век от Фройд насам. Така е по-лесно. Психологията на 20-ти век показва, че когато някой изпитва чувството, че пращи от здраве, че едно политическо тяло е много мощно, което е способно в условия на автархия да покори целия свят, да създаде една световна империя, имам предвид германския националсоциализъм, то е заредено със своята гибел вътре в себе си. И то трябва да се схване навреме. Не става въпрос, че ние сме кой знае колко опасни за света. Ние сме опасни аз самите себе си. В смисъл, не че сме опасни, а че не сме достатъчно продуктивни. Нацията има ресурси, доста по-големи от тези, които е реализирала през новата си история и през последните 23 години.
