Пробуждането не е като събуждането с будилник. Пробуждането е процес, който се случва бавно и не насила. Пробуждането не бива да е исторически спомен от миналото на народ, който благодарение на будителите си отдавна не живее в робство.
Как се събудихте днес? Благодарение на ноемврийското слънце, посредством клаксона на улично задръстване или от шумното изтупване на юрган от втория етаж?
Както и да сте преминали от заспало в будно състояние на 1 ноември, днес е празник. Общ, на всички, които знаем как се пише и какво означава родина, които свързваме 19 февруари 1873 с тъжно събитие и поназнайваме поне куплет от „Майце си”.
1 ноември е от онези празници, по-големи от рождения ден, на който ни купуват червило. Дни, в които не просто оставяме цветя на един паметник в центъра на града, в който живеем, а усещаме празнуване отвътре.
Знам, че ще сбъркам генерално, ако в този коментар патетично подредя имената на всички, който са писали книги след написването на „История Славянобългарска” или са искали свобода без да пресмятат цената й.
Вместо това ще попитам и заради вас какви сме днес и какви искаме да бъдем ?
Ходят ли по улиците будители, такива, които не носят бунтовнически униформи, но имат революции в главите си, които измерват благоденствието с броя на банкнотите в портфейла си + броя на думите в речника си и знаят, че в България се пее българска музика, която се чува по надалеч от кварталните кръчми.
Същества, които се вълнуват от отговора на въпроса защо у нас има толкоз много утъпители?
Аз не вярвам, че будителите днес са само портретите от вчера.
Те живеят в тела на хора, които правят неща с мисъл за другите, които крещят несъгласието си и ползват времето в задръстванията, за да четат, а не да чоплят семки. Те не зубрят, а мислят в университетите, те ходят на кино, докато в училищния коридор съученичката им прави стриптийз. А когато пораснат, не пишат, за да вземат награда, а за да ги четат и не играят в спектакли, за да получат Аскеер, а за да имат публика.
Такива хора у нас има малко и това е тъжното на празничния 1 ноември 2006. Попаднали в решетките на собствената си свобода съвременниците ни повече харесват да са еднакви с другите, да не участват в митинги, за да запазят работата си и да гласуват заради кебапче. И спящи като в сеанс на Кашпировски да слушат псевдо- лидери и да пеят чалга, а на Нова година бъркат стъпките на „Дунавско” хоро.
Обаче аз срещнах днес будител. На улицата пред радиото дете ми върна 3 лева на стотинки изпаднали от чантата ми. Не знаех как да му благодаря и простичко му казах честит празник.
