От три месеца в Добрич са две нови актриси - Теодора Желева от Варна, Валентина Хамамджиева от София. Те, заедно с Мирослава Демирева - представител на домакините от Добрич, попълниха трупата на Куклен театър "Дора Габе". Вече участват в няколко представления - "Котаракът в чизми", "Грозното пате", както и в "Приключения опасни с герои сладкогласни" - най-новото заглавие в Драматичен театър "Й. Йовков".
Дадох им известно време да разгледат Добрич, да усетят града и атмосферата му и ги поканих на един опознавателен разговор. Ето какво правят три свежи, млади дами в Добрич, как се чувстват тук и какви са намеренията им.
Здравейте, какво ви доведе тук в Добрич, момичета?
Теодора: Завършихме май месец класа на проф. Боньо Лунгов в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", след което получихме предложението да играем в Куклен театър "Дора Габе" и не ни трябваше особено много време да се навием. На мен Варна ми е на 40 километра и ми е близо, за самия театър бях чула доста добри неща, и имах желание точно да завърша и да започна работа по професията си.
Валентина: За мен също беше много важно като завърша да започна веднага да се реализирам професионално на сцена. Имах друго предложение във Видинския театър, който е доста по-близо до София от Добрич, но чух много хубави отзиви за тукашния театър, въобще за града, за хората, имах възможността да се срещна с директора г-н Петър Петков, пък и Теди вече беше решила да дойде тук, и сметнах, че е по-добре да е на 500 километра, но на по-хубаво място, а и да не съм самичка.
За Мирослава е минало повече време тук, тя набра вече скорост в добричкия театър. Откога?
Да, аз съм от октомври миналата година тук. За разлика от тях двете не съм завършила в НАТФИЗ, а в Пловдивския университет и то за драматичен театър. 2007-ма завърших и една година се опитвах да си намеря работа в драматичен театър, чаках за Русенския, но не се получиха нещата, и изведнъж ми изникна предложението за кукления театър. Приех го с интерес - исках да видя какво е да се занимаваш с кукли, въпреки, че не съм учила 4 години. Все пак колегите бяха много отворени да ми помогнат и така засега съм решила да бъда тук.
На колко сте години можем ли да кажем?
Теодора: Да, аз не си крия годините, на 26 съм.
Валентина: Аз съм на 24.
Мирослава: И аз съм на 26, само че ще стана на 27 другия месец.
И как се чувстват такива млади момичета в Добрич? Харесва ли ви града, успяхте ли да разгледате, какво не ви се нрави?
Валентина: Аз мога да кажа какво не ми харесва, защото е едно единствено нещо и е много малко. Не ми харесва, че има много полегнали полицаи по улиците. Това не ми харесва. Иначе градът ви е много хубав, хората са много отзивчиви, много усмихнати, спокойни хора - за разлика от София, с която сравнявам. Просто тук ежедневието е много по-спокойно, което ме успокоява и самата мен. Аз се чувствам много по-добре тук, в интерес на истината, и даже ако роднините ми и приятелите ми не бяха в София, изобщо нямаше да се връщам докато тече театралният сезон. Много хубава градска градина имате. В София няма толкова красива и направена, много ми харесва.
Теодора: На мен също ми харесва града. Има само един момент, който не ми харесва - когато си говоря с хора от Добрич и ми задават въпроса "Добре, сега, ти защо реши да дойдеш точно тук?", и аз им обяснявам - тук ми е работата, града ми харесва, а те ми казват: "Да, ти си в града на мечтите!", което ще рече, че всеки мечтаел да избяга от Добрич. Понякога, когато срещнеш много хора, които ти кажат нещо подобно, започваш леко да се дистанцираш, но мина този етап и се чувствам вече прекрасно. Колегите ми са невероятни хора, много си ги обичам вече. Това са Митко Ялнъзов, Румен Куртев, тези две прекрасни дами... Междувременно участваме и трите и в драматичния театър в представлението "Приключения опасни с герои сладкогласни", там също актьорите и колективът са много приветливи, добронамерени, много ни помагаха.
Мирослава: Мен ме нямаше 7 години в Добрич. Нямах много желание първоначално да се връщам. Никога не съм си мислела, че ще се върна пак в Добрич, това беше за мен абсолютно изненадващо. Просто винаги съм си казвала "аз ще се махна от Добрич, никога няма да се върна тук". Все съм си се представяла някъде другаде, където ще да е, но не и тук. Но точно това, което казваш, че няма да стане, то става.
Теодора: Ето, и тя е мечтателка!
Мирослава: Но като започнах работа в театъра, някакси ми се промениха нещата, въпреки че трябваше наново да търся приятели. Моите вече ги нямаше, тези, които пък са тук, вече са със семейства - нормално. Трябваше да започвам наново да си завързвам контакти и запознанства, което пък е интересно.
А в този смисъл, къде се забавлявате? Природата около Добрич успяхте ли да видите или още не?
Теодора: Аз не съм имала такова време извън репетиционния процес да стоя тук, защото често пътувам до Варна, скоро бях в София. Все пак продължаваме да си движим заниманията извън Добрич и театъра, така че нямаме много време за разходки. А в града ходим в пиано-бара.
Валентина: Там е много приятно, аз много обичам да ходя там. Спокойно е, весели хора, приятни и интелигентни най-важното. Обичаме да танцуваме, да слушаме музика на живо, да пием биричка, все пак сме млади хора.
Значи има забавления, предлагат се?
Теодора: Да, има забавления. Има приятни хора. Извън театъра също имаме познати и си имаме и личен емоционален живот.
От какви семейства сте, подкрепят ли ви те и как се отнасят към избора ви на професия?
Теодора: При мен например беше следният случай - когато завърших средното си образование, общо взето не знаех накъде - какво, и се записах да уча "бизнес комуникации", което беше голяма глупост. След като завърших една година почти с клизма, учейки разни микроикономики и въобще неща, които са много далеч от мен, с много цифри, висша математика, статистика и така нататък, реших, че това не е за мен. След това реших да пробвам да кандидатствам в НАТФИЗ и да си призная честно не бях подготвена с етюди и каквото се иска, но отидох и стигнах до 4-ти кръг. Нормално е, скъсаха ме, но си казах, че е добре все пак щом съм стигнала дотам. В същата година приемаше клас във Варненския свободен университет проф. Надежда Сейкова, записах се там, учих 2 години. Там се запознах с моя професор - Боньо Лунгов, който ни преподаваше, след което той вземаше клас и аз реших да уча "кукли" при него, защото мечтата ми беше НАТФИЗ. От страна на семейството майка ми ме подкрепяше през цялото време. Баща ми беше по-дръпнат: "защо не станеш инженер - музикант и актьор къща не храни", но впоследствие започна много да се радва и да се гордее с мен.
Валентина: Аз с актьорско майсторство непрофесионално се занимавам от много малка. Майка ме записа в първи клас в една детска школа, защото имах проблем с говора - говорех страшно бързо, направо думите ми изпреварваха мисълта и нищо не се разбираше. Майка реши да ме запише, защото там дечицата ги учат на правилен говор, на дикция, на всичко, свързано с техниката на говора, обаче пък аз много се запалих и от 1-ви до 7-ми клас ходех в тази школа. Още от 1-ви клас казвах: "Аз ще кандидатствам в НАТФИЗ и ще стана актриса". Майка ми и баща ми бяха абсолютно убедени, че това е детска мечта, която ще мине с времето и няма да се осъществи. Но колкото повече пораствах, толкова повече желанието ми се засилваше. Минах много школи, кандидатствах първата година. Аз исках определено кукли. Не че не съм искала да уча драма, но по-голямо желание имах към кукления театър, по-интересно ми е. Първата година стигнах до 4 кръг и ме скъсаха, а на следващата година проф. Боньо Лунгов ме прие. Всичко, което знам, го знам от него. Майка ми винаги много ме е подкрепяла. Баща ми също, но когато завърших всъщност разбрах, че той го правел привидно, изчакал ме да завърша това, което искам, за да ме накара да уча нещо друго. И сега, на 1 декември, ми почват лекциите по журналистика в Софийския университет.
Как ще ги съчетаваш с работата в театъра?
Мисля, че двете неща са доста съвместими и предлагат добро бъдеще. Той искаше да уча редовно 4 години с магистратура, но се оказа, че ако запиша платено, направо мога магистратура задочно да завърша. Имам разбирането на директора на театъра, мисля че няма да има проблем. Все пак не е редовно, а задочно, а и имам достатъчно свободно време тук, за да си уча и да се явявам на изпити в София.
Значи при теб не се знае дали актьорството ще бъде експеримент или?
Не, няма да бъде, няма да се дам. Журналистиката е и някакво допълнение. Така съм решила.
Мирослава: Аз не съм имала сериозни проблеми с родителите ми за това какво искам да върша, с какво да се занимавам. Естествено, когато кандидатствах, не ме оставиха да кандидатствам само актьорско майсторство, а и с английски език. Не ме приеха в НАТФИЗ, а в Пловдив и учих две години български и английски - филология. След това там направиха такава специалност "актьорско майсторство" и аз се преместих и приключих с английския.
Чуйте в аудио файла финала на разговора - за съдбата на театрите в провинцията, които имаха тежка съдба след реформите, видяна от младите момичета, както и за бъдещите им намерения.
