Това е покъртителният разказ на стажант -репортера Елена Георгиева. Един млад човек с много добро сърце. Прочетете го. Няма да съжалявате, а ако и вашето сърце е живо, ще се замислите.
Преди известно време, неволно превключваща каналите по телевизията, попаднах на един филм. Не беше обикновен, в него се разказваше за живота на легенди в българското народно творчество. Та след като го изгледах, нещо все ме връщаше към него. Все го мислих и мислих. Не ми даваше мира. Тогава не вярвах, че отношението на държавата, може да бъде безотговорно към големите хора на родината ни. А сега дали вярвам? Не вече зная и съм убедена, че живея в страната на абсурдите, за което искрено съжалявам.
Сигурно сте чували думите: „Обичайте ме и когато няма да пея", сетихте ли се на кого са? Навярно не. Това са искрените слова, идващи дълбоко от сърцето на една певица от Ямболския край Вълкана Стоянова. Е, сега може би някой от вас ще се сети за нея, а би трябвало всички да знаят и да са горди, че България ражда такива кумири на народната песен. А и ще бъде срамно за нас, ако не я помним. Тук не става въпрос само за самия живот на певицата, а за нашето отношение и на държавата, към великите изпълнители..
На това място искристализира самоличността ни , чрез отношението ни към народната музика.
Та във филма, за който говорих преди малко, не ставаше въпрос за безбройните фестивали, на които гласовитата певица е представяла страната ни, нито за сложните тракийски песни, поднесени от нея с лекота и жар. Показаха живота й след като вече не може да пее, обикновен живот, на самотната жена тънеща в забрава. На въпроса: това ли е залужила тя за живота си посветен на любимите песни, които е раздавала на нас? Аз отговор не намирам. Не защото не зная отговора, а защото от истината много боли. Знаете ли мисля си, че нейната болка изписана на лицето й, когато водещата и задаваше въпроси, не идваше от това, че Вълкана Стоянова е сама в старините си. Тя плачеше от раната в сърцето си, от това, че вече не може да пее, че вече не може да живее. Рана, която никой не пожела да излекува нито държата, нито някой от безбройните почитатели.Защо казвам това ли, ами защото за един такъв изпълнител като нея, приживе е приемал песента като свой живот, тя се е раздавала под звученето на тракийската песен още от 14 годишна до последно.
Сега като се замисля върху нейните думи по горе, ми звучат повече като апел, обичайте ме и когато не мога да пея. Много истински, много дълбоки казващи: аз сега живея и пея за вас, помнете ме и не ме забравяйте един ден, когато изгубя гласът си. Но тя почина сама, обречена не на физическата болка от старостта, а болката причинена точно от големият и страх да бъде забравена, след като загуби вече гласът си. Съжалявам наистина, съжалявам че в България се раждат огромни таланти, когато са в силите си всички говорят за тях, а когато дойде краят никой не ги помни. Ако беше някой друг лежейки немощен и самотен в староста си талант, би си дал сметка, че може би напразно се е раздавал за род и родина. Но човек като Вълкана Стоянова, ако имаше избор отново би изживяла същият живот, защото обичаше родината си и народните песни.
Никога няма да забравя, живият поглед на нейните дълбоки очи, сребристата коса, набръчкана кожа и огромното желание да запее. Да запее и да живее за тракийската песен отново и отново, но уви не можеше, нямаше физическата възможност вече за това. А я нямаше държавата, за да осигури един подобаващт живот на легенда като нея.По този въпрос искам само да вмъка фактът, че кметът на Стралджа е предложил Вълкана Стоянова да бъде наградена с орден „Стара Планина", но не го получава. Това е орден, който се връчва на хора с големи заслуги към държавата си. Често гледаме награждаването с този орден чужденци, хора заслужили кой повече, кой по-малко. Но факт е, че тя не го получава. Незная хора, някой въобще осъзнава ли, колко сме деградирали като общество, какви използвачи сме станали, как не помним великите. За това мога да кажа, народ без култура и история не е народ, а ние потъпкваме хората, които създават историята, ние потъпкваме и обричаме себе си.
И какво ще си отида на село, седнала на припек загледана в нагрятата от слънцео земя, дочуваща от радиото на дядо песента на Вълкана Стоянова „Завило се вито хоро", ще напълни душата ми с радост и с тъга, а след това ще въздъхна, защото отговор на въпроса, защо живея в тази абсуедна страна отново не намерих.......
