Писна ми от експерименти
95978
Писна ми от експерименти
Писна ми. Писна ми от експерименти. Предполагам на вас също. Та как няма в най-новата история на България един поне стогодишен период, в който нещата да се развиват нормално, обществото да се старае и да надгражда, взаимоотношенията на хората да са добронамерени и граждански, никой срещу никого да скача и да мисли как да му подлее вода! Как не ни се е случило едно поне средносрочно време, в което да сме си самите ние, а не някакви „фили”.
Русофили, германофили, франкофили, американофили... Думата ми е за мен, обаче. Днес ще говоря за мен. И за моя живот. Докато все нещо чакам, една сериозна част от него мина. И докато, чакайки се старая, си оставам само със старанията.
Помня първото, през съзнателния ми живот, тотално увеличение на цените на всичко. Разбрахме от нашите родители, че това е лошо, защото държавата няма пари и трябва да ги вземе от тях, та затова. Когато споделихме в училище, класната стана бяла като тебешир и просъска, че който говорел против вдигането на цените, бил капиталист и искал да вдига стачка.
А стачката била нещо ужасно, каза другарката, в Америка имало стачки, щото нещата там не били никак добре. А ние тука сме били много добре. Ние сме били експеримент как всичко може да е общо и никой да не е чорбаджия на никого, демек хората да са свободни.
Тогава бях девет иили десетгодишно хлапе, та се впечатлих доста. Когато казах на майка ми, тя се изсмя горчиво „Тъй и ще си идем, опитни мишки в експеримент”. Не съм сигурен, че разбрах точно какво иска да каже. Но ми се изясни.
Когато пораснах, продължих средно образование в елитен техникум с традиции. Но не в елитните специалности, понеже по чертане, алгебра, геометрия и тригонометрия съм всеизвестен тъпак. Влязох в... познахте, да, в експериментална паралелка. Дори и името й беше повече от откачено – „I Ж2 курс”.
Но ми харесваше, понеже беше с разширено изучаване на западен език. Баща ми се чудеше като как е тази работа, дюлгерско училище, пък на франсета се правим. „Бе, експеримент някакъв с вас си правят, ама то ще стане белни”, мърмореше с полуусмивка мъдрият шофьор. Точно така и стана. Разширеното изучаване беше намалено още през следващата година. А през по-следващата се трансформира в СИП (свободно избираема подготовка, която Мариян от нашия курс наричаше „свободно избегаема”).
На запенената ми тирада (Боже, колко наивен съм бил!) „Как може, вие ни осакатявате обучението по френски, какво са три часа на седмица!” другарят заместник-директор по учебната част премигна няколко пъти и спокойно ме осведоми, че всъщност аз се подготвям за бояджия, фаянсаджия, тапетаджия или мозайкаджия. А онова с френския било екстра. Експеримент. И изобщо, ако обичам, да не му говоря на толкова висок глас, а най-добре да се разкарам от кабинета му, докато не се е ядосал и да си помисля хубаво.
Помислих си. Продължих да си помислям и в казармата, къддето попаднах в Школа за запасни офицери. Много си харесвах самоходната гаубица, бях огневак и не ми се налагаше да правя сложни математически сметки и твърдо вярвах (добре де, поне в началото), че колкото и да ми е тъпо през тези две години в армията, трябва да овладея отлично техниката и теорията, че знае ли човек, при тези южни съседи от НАТО... Преподавателят по тактика, обаче, ми обясни един ден, че всъщност задачата на армията, към която се числя и чиято чорба ям, е да удържи... половин час на евентуална агресия. „Докато дойдат руснаците с „Антеите”, ме светна майорът. Експериментална работа, сещате се.
Към края на втората година от туй ми приключение, пък, станах свидетел на нещо друго, много странно. На едни мои сънародници зорлем им смениха имената. И те, обидени, хукнаха да се изнасят оттук. Доста по-късно разбрах, че това също било експермент, ама зловещ.
Съветският съюз, нашият по-голям и любещ брат искал да види как, аджеба, би реагирала голяма социална група при един такъв опит за смяна на рождените имена. Това струваше скъпо, понеже някои хора от тази група сложиха бомба във вагон за майки с деца, а други намразиха своите сънародници с славянски имена завинаги.
И откакто след казармения портал, се влях в „голямото море на живота”, все така... съм опитен заек в експеримент. В измислена политическа система. С измислена от червена ченгеджийница опозиция. С измислени народни водачи и народни идеали.
С измислени мечти и очаквания. Няма да се учудя, ако след двадесетина години (простете, че така нескромно мечтая тогава все още да съм жив), не излезе някой и не обяви официално, че изминалото петдесетилетие е било социален експеримент и следва да се върнем в предишното си състояние.
Чудя се дали някой от нас има право да се сърди на нашите роднини, приятели и близки, на които по-отдавна им писна от експерименти и отпрашиха далеч от опитната клетка на площ 111 000 квадратни километра.
Не би трябвало.
Русофили, германофили, франкофили, американофили... Думата ми е за мен, обаче. Днес ще говоря за мен. И за моя живот. Докато все нещо чакам, една сериозна част от него мина. И докато, чакайки се старая, си оставам само със старанията.
Помня първото, през съзнателния ми живот, тотално увеличение на цените на всичко. Разбрахме от нашите родители, че това е лошо, защото държавата няма пари и трябва да ги вземе от тях, та затова. Когато споделихме в училище, класната стана бяла като тебешир и просъска, че който говорел против вдигането на цените, бил капиталист и искал да вдига стачка.
А стачката била нещо ужасно, каза другарката, в Америка имало стачки, щото нещата там не били никак добре. А ние тука сме били много добре. Ние сме били експеримент как всичко може да е общо и никой да не е чорбаджия на никого, демек хората да са свободни.
Тогава бях девет иили десетгодишно хлапе, та се впечатлих доста. Когато казах на майка ми, тя се изсмя горчиво „Тъй и ще си идем, опитни мишки в експеримент”. Не съм сигурен, че разбрах точно какво иска да каже. Но ми се изясни.
Когато пораснах, продължих средно образование в елитен техникум с традиции. Но не в елитните специалности, понеже по чертане, алгебра, геометрия и тригонометрия съм всеизвестен тъпак. Влязох в... познахте, да, в експериментална паралелка. Дори и името й беше повече от откачено – „I Ж2 курс”.
Но ми харесваше, понеже беше с разширено изучаване на западен език. Баща ми се чудеше като как е тази работа, дюлгерско училище, пък на франсета се правим. „Бе, експеримент някакъв с вас си правят, ама то ще стане белни”, мърмореше с полуусмивка мъдрият шофьор. Точно така и стана. Разширеното изучаване беше намалено още през следващата година. А през по-следващата се трансформира в СИП (свободно избираема подготовка, която Мариян от нашия курс наричаше „свободно избегаема”).
На запенената ми тирада (Боже, колко наивен съм бил!) „Как може, вие ни осакатявате обучението по френски, какво са три часа на седмица!” другарят заместник-директор по учебната част премигна няколко пъти и спокойно ме осведоми, че всъщност аз се подготвям за бояджия, фаянсаджия, тапетаджия или мозайкаджия. А онова с френския било екстра. Експеримент. И изобщо, ако обичам, да не му говоря на толкова висок глас, а най-добре да се разкарам от кабинета му, докато не се е ядосал и да си помисля хубаво.
Помислих си. Продължих да си помислям и в казармата, къддето попаднах в Школа за запасни офицери. Много си харесвах самоходната гаубица, бях огневак и не ми се налагаше да правя сложни математически сметки и твърдо вярвах (добре де, поне в началото), че колкото и да ми е тъпо през тези две години в армията, трябва да овладея отлично техниката и теорията, че знае ли човек, при тези южни съседи от НАТО... Преподавателят по тактика, обаче, ми обясни един ден, че всъщност задачата на армията, към която се числя и чиято чорба ям, е да удържи... половин час на евентуална агресия. „Докато дойдат руснаците с „Антеите”, ме светна майорът. Експериментална работа, сещате се.
Към края на втората година от туй ми приключение, пък, станах свидетел на нещо друго, много странно. На едни мои сънародници зорлем им смениха имената. И те, обидени, хукнаха да се изнасят оттук. Доста по-късно разбрах, че това също било експермент, ама зловещ.
Съветският съюз, нашият по-голям и любещ брат искал да види как, аджеба, би реагирала голяма социална група при един такъв опит за смяна на рождените имена. Това струваше скъпо, понеже някои хора от тази група сложиха бомба във вагон за майки с деца, а други намразиха своите сънародници с славянски имена завинаги.
И откакто след казармения портал, се влях в „голямото море на живота”, все така... съм опитен заек в експеримент. В измислена политическа система. С измислена от червена ченгеджийница опозиция. С измислени народни водачи и народни идеали.
С измислени мечти и очаквания. Няма да се учудя, ако след двадесетина години (простете, че така нескромно мечтая тогава все още да съм жив), не излезе някой и не обяви официално, че изминалото петдесетилетие е било социален експеримент и следва да се върнем в предишното си състояние.
Чудя се дали някой от нас има право да се сърди на нашите роднини, приятели и близки, на които по-отдавна им писна от експерименти и отпрашиха далеч от опитната клетка на площ 111 000 квадратни километра.
Не би трябвало.
