1302 г. италианският поет Данте Алигиери е лишен от граждански права и е принуден да напусне Флоренция. Изгонен е след поражението на партията.
Данте не постига нищо значимо като политик, но участва във властта години наред в град, обзет от политически вълнения. По онова време не е лесно да се занимаваш с политика, тъй като папа Бонифаций VIII обмисля военна окупация на Флоренция и градът е в центъра на италианските и международни политически съперничества.
През 1301 г. Шарл дьо Валоа, братът на френския крал Филип IV, трябва да посети Флоренция, тъй като папата го назначава за помирител на Тоскана. Но правителството на града вече се е отнесло зле спрямо папските посланици няколко седмици по-рано, тъй като се стреми към независимост и откъсване от влиянието на папата. Подозирайки, че Шарл дьо Валоа може да е получил неофициални нареждания, градският съвет решава да изпрати делегация до Рим, за да се увери в истинността на намеренията на папата. Данте оглавява тази делегация.
Папа Бонифаций VIII бързо отпраща другите представители и моли Данте да остане в Рим. По същото време (1 ноември 1301 г.) Шарл дьо Валоа влиза във Флоренция заедно с черните гвелфи, които през следващите дни убиват много от своите врагове. Черните гвелфи въвеждат свое ново правителство в града, а Канте деи Габриели ди Губио е определен за „Podesta” (кмет). Данте е осъден на изгнание за две години, и трябва да плати голяма сума пари. Поетът обаче е все още в Рим, където папата му „предлага” да остане, и поради това той е обявен за беглец. Данте не може да си плати глобата и накрая е осъден на доживотно изгнаничество. Ако флорентински войници го хванат, той ще е незабавно екзекутиран.
През 1315 г. Флоренция е принудена от Угучоне дела Фаджуола, военния офицер, който контролира града, да амнистира флорентинците, които са в изгнание. Данте фигурира в списъка на изгнаниците, но отказва да се върне в родния си град, тъй като Флоренция иска изгнаниците да се съгласят да се отнасят към тях като към обществени престъпници в една религиозна церемония.
Любопитен факт е, че до края на живота си Данте не спира да се надява, че един ден ще го поканят във Флоренция при благоприятни условия. Надеждата си да се върне във Флоренция, той описва в Песен XXV на „Рай”:
Ако нявга това ще да се случи, ако тази свещена поема,
тази творба поделена от рай и земя,
която ме накара да слабея дълги години,
може нявга да победи жестокостта,
която ме залостваше от истинска прегръдка, в която да заспя,
агне, което се противи на вълци, воюващи с него,
накрая с друг глас, и с друга осанка,
ще се завърна като поет и ще сложа
на моето кръщелно място лавров венец… (Рай, XXV, 1-9)
Това обаче никога не се случва. Погребан е в църквата „Сан Пиетро Маджоре” в Равена, където живее до смъртта си. И въпреки, че в последващите години Флорентинското правителство отменя изгнанието на Данте и моли многократно за пренасянето на тленните му останки във Флоренция, молбите им не са удовлетворени. Любопитен факт е, че през 1829 г. във Флоренция е издигната гробница на Данте, която все стои празна. На нея стои надпис от трета песен на „Ад”: „Почитайте най-славния поет”.
1785 г. е открит първият университет в САЩ -Университета на Джорджия.
Университетът на Джорджия се намира в град Атънс. Историята на града започва в края на 18 в., когато е създадено търговско селище на бреговете на река Окони, което се наричало Чедър Скоълс. След време на мястото на това селище възникнал град Атънс.
През 1785 г. Генералната асамблея на Джорджия получила дарение от Ейбрахам Болдуин за построяването на университета. През 1801 г. комитет от борда на директорите на университета избрал място за построяването върху хълм на Чедър Скоълс. Тогава тази местност била част от окръг Джаксън.
Същата година Джон Милъдж дарил на университета още 633 акра земя. Той кръстил местността Атънс на името на гръцкия град Атина. Първите кампуси на университета били дървени. Първата постоянна структура на университета на Джорджия бил колежът Франклин, кръстен на името на Бенджамин Франклин. Днес тази тухлена сграда се нарича Стария колеж.
Любопитен факт е, че през 1804 г., когато първите випускници напуснали учебното заведение, в Атънс имало три къщи, три магазина и още няколко сгради. Покрай студентския живот обаче градът започнал да се разраства.
1908 г. астрономът Филибер Жак Мелот открива Пасифая - естествен спътник на Юпитер. Носи името на жената на Минос и майка на Минотавъра от древногръцката митология.
Пасифая получава предварителното означение 1908 CJ преди да бъде установено на 10 април със сигурност че е спътник на Юпитер, а не астероид. А преди да бъде наречен официално през 1975 г., е бил известен като Сатурн 8 или Посейдон.
Орбитите на четири външни спътника на Юпитер - Пасифая, Ананке, Карме и Синопе, са с почти еднакви размери, а спътниците обикалят около планетата в посока, обратна на неговото орбитално движение.
1924 г. полагат балсамираното тяло на Ленин в построения за него мавзолей на Червения площад в Москва. Архитект на монументалната гранитна сграда е Алексей Шчусев, който е взаимствал някои елементи на античните мавзолеи, като за основа използва Пирамидата на Джосер.
Всъщност всичките три проекта на мавзолея са на архитекта Шчусев. Първоначално е построен от дърво във формата на куб само за шетс дни след смъртта на Владимир Ленин за неговото погребение. През пролетта на същата година е издигнат пак дървен мавзолей, като са пристроени трибуни. В сегашния си вид - от железобетон, с тухлени стени и облицовка от гранит, мрамор, лабрадор и порфир, е построен през 1929-1930 г.
Първите два саркофага за тялото на Ленин са по проект на архитекта Константин Мелников. По време на Великата отечествена война тялото е евакуирано в Тюмен, след което то е поместено в саркофаг по проект на Шчусев и скулптора Борис Яковлев.
От построяването му мавзолеят е използван като трибуна, на която се появявали ръководителите на Съветската държава и са наблюдавали тържества, шествия и паради на Червения площад. Любопитен факт е, че в периода 1953-1961 г. в мавзолея е съхранявано и тялото на Йосиф Сталин.
Сред руската общественост периодично се възобновява обсъждането дали да се погребе тялото на Ленин и какво да се прави с мавзолея. Учените вече са притеснени за състоянието на мумията. Според тях тялото на вожда се топи. „Вождът е в добро състояние, но костюмът му не бе сменен заради кризата”, обясни преди време Юрий Денисов-Николски, зам.-директор на Всеросийския научно-изследователски институт за лекарствените и ароматичните растения и ръководител на групата биолози, направили последното освежаване на мумията.
1959 г. НАСА избира 110 кандидати, които да бъдат обучавани за първия космически полет. На 7 октомври 1958 г. директорът на НАСА Томас Глинън обявява началото на „Проект Мъркюри”. Програмата предвижда извеждане на пилотиран от човек космически кораб на ниска околоземна орбита.
На 29 декември с.г. „Норт Американ авиейшън” става първия изпълнител по програмата, като получава от НАСА договор за строителството на ракетата „Литъл Джо I”, използвана в началните етапи на програмата. Първият космически кораб е построен от Дъглас Еъркрафт през октомври 1959 г. На 12 февруари 1960 г. Кристофър Крафт е назначен за координатор на програмата „Мъркюри”.
На 5 януари 1959 г. НАСА взема решение за селекция на първите астронавти. Критериите за подбора са предадени на Министерство на отбраната: възраст - до 40 години; ръст - под 180 см.; тегло - под 75 кг.; физическо състояние - безупречно (установено с повече от 90 прегледа, изследвания и тестове); образование - бакалавърска степен по технически науки; квалификация - пилот на реактивен самолет; специално образование - завършено обучение в школа за тест пилоти; летателен опит - не по-малко от 1500 полетни часа.
Пентагона одобрява по документи списък от 110 пилоти, от които са подбрани след първоначалните медицински прегледи и изследвания 35 пилоти. След още тестове от тях остават само 18. На 2 април 1959 г. са избрани седем астронавти - „Седморката на Мъркюри”.
На 5 май 1961 г. астронавтът Алън Шепърд става първият американец в космоса, като пилотира „Фрийдъм 7” за 15-минутен суборбитален полет. Джон Глен става първият американец, извършил орбитален космически полет. На 20 февруари 1962 г. Глен на „Мъркюри 6” три пъти обикаля земното кълбо. Продължителността на полета е 4:55 часа.
Любопитен факт е, че втория си орбитален полет (през 1998 г.) Глен извършва в качеството на специалист по полезния товар на космическия кораб „Дискавъри”. Мисията на „Дискавъри” продължава 213:44 часа. Към времето на този космически полет Джон Глен е навършил 77 години. И до момента той е най-възрастният човек в света, извършил космически полет.
Името на програмата идва от римския бог Меркурий, който често е символ на скорост. Меркурий е и името на планета от Слънчевата система, която се движи и най-бързо от всички планети и е най-близо до Слънцето.
1967 г. СССР, САЩ и Великобритания подписват Договор за космоса. Документът влиза в сила на 10 октомври 1967 г. Официалното наименование на договора е „Договор за принципите, които регулират дейността на държавите по изследването и използването на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела”. Днес той е подписан и ратифициран от над 100 държави, сред които и България.
Космическото право нормира дейността на държавите както в космическото пространство и на небесните тела, така и дейността им на Земята, отнасяща се до изучаването и овладяването на Космоса. Първият етап е свързан с разработването и приемането в рамките на ООН на редица резолюции, засягащи правното регулиране на космическите изследвания.
През 1961 г. Общото събрание на ООН приема резолюция, в която намират отражение основните принципи на изследване на Космоса за мирни цели. През 1963 г. се приема Декларация относно правните принципи на дейност на държавите за изследване и използване на космическото пространство и др.
С Договора от 1967 г. е забранено националното присвояване на космическото пространство, Луната и другите небесни тела както чрез разпростиране на суверенитет, окупация, така и с всякакви други средства. Любопитен факт е, че множество екваториални държави през 1976 г. все пак декларират, че разпростират своя суверенитет над припадащите им се участъци на геостационарната орбита, които съответстват на размера на тяхната територия. Под декларацията се подписват Колумбия, Конго, Еквадор, Индонезия, Кения, Уганда и Заир. Претенциите им обаче са категорично отхвърлени от мнозинството държави.
В Комитета за Космоса на ООН се приема, че космическото пространство се простира след външната граница на въздушната граница - около 100-110 км от повърхността на Земята, до пределите на лунната орбита. Пространството между вътрешната граница на космическото пространство и орбитата на Луната, т.е. в границите на 384 000 км от повърхността на Земята,носи наименованието Близък Космос,а пространството отвъд пределите на орбитата на Луната - Далечен Космос.
В Споразумението за дейността на държавите на Луната и на другите небесни тела от 1979 г. се развиват разпоредбите на Договора за Космоса и е уреден конкретен правен режим на естествените спътници на Земята и на другите небесни тела.
От споразумението произтича задължението за държавите и другите субекти на международното право, осъществяващи дейност в Космоса, на Луната и другите небесни тела, да се използват изключително само за мирни цели, както и забраната за извеждане в орбита около Луната и другите небесни тела на оръжия за масова унищожение.
1973 г. в Париж е подписан мирен договор, с който официално се прекратява Виетнамската война. Напрегнатите преговори между основните участници в конфликта се водят от януари 1969 г. През 1973 г. Държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър и специалният представител на правителството на ДРВ Ле Дък Тхо са удостоени с Нобелова награда за мир за специален принос в постигането на мирно споразумение във Виетнам.
Известната и като Втора Индокитайска война, а във Виетнам като Американска война, се води от 1955 г. до 1975 г. между САЩ и Южен Виетнам от една страна, и Северен Виетнам и Народния фронт за освобождение на Виетнам от друга.
До средата на 1950-е години значителна част от територията на Индокитай е френско владение. През септември 1940 г. Япония нахлува в Индокитай, възползвайки се от поражението на Франция в Европа, но след края на Втората световна война японските въоръжени сили напускат страната. Опитите за възстановяване на френското колониално управление довеждат до подем на национално-освободителното движение.
На 2 септември 1945 г., Хо Ши Мин провъзгласява създаването на независимата Демократична република Виетнам. Франция отказва да признае независимостта на колонията си. Тя прехвърля в Индокитай експедиционен корпус, който през есента на 1945 г. възстановява контрола на колониалната администрация в южната част на Виетнам. После последват преговори, но въпреки постигнатите договорености за начина на предоставяне на независимост на Виетнам, през декември 1946 г. Франция започва колониална война във Виетнам.
От 1950 г. САЩ започват да оказват военна помощ на френските войски във Виетнам. По същото време обаче и Виетмин започва да получава военна помощ от Китай. Последният удар за колониалните амбиции на Франция в Индокитай става тежкото поражение в битката при Диен Биен Фу. През юли 1954 г. са сключени Женевските споразумения, които слагат край на осемгодишната война. Съгласно тях територията на Виетнам е временно разделена по 17-ия паралел на две части. Северен Виетнам преминава под контрола на Виетмин, и съответно става територия на Демократична република Виетнам. Южен Виетнам остава под властта на назначената от французите местна администрация.
На 16 юли 1955 г., Дием заявява, че Южен Виетнам няма да изпълнява Женевските споразумения, всеобщи избори няма да има, и че е необходимо да се създаде антикомунистическа държава във Южен Виетнам. През октомври с.г. той провежда референдум, на който е поставен въпроса да остане ли Южен Виетнам монархия или да стане република. Дием обявява, че според резултатите от референдума, монархията се отменя и се провъзгласява за първия президент на Република Виетнам.
До средата на 1969 г. силите на САЩ провеждат няколко мащабни настъпателни операции в Южен Виетнам, с цел да открият и унищожат големите подразделения и части на Виетконг и северовиетнамската армия.
През 1969 г. започват преговори с южновиетнамската левица за окончателно споразумение. През 1973 г. в разговорите се включва и Северен Виетнам. На мирната конференция в Париж от 26 февруари до 2 март 1973 г. южновиетнамското население получава правото на самоопределение, като американците се задължават да напуснат Южен Виетнам. След мощна офанзива на комунистическата партизанска армия през пролетта на 1975 г. сайгонския режим е свален със падането на Сайгон на 30 април 1975 г., след което се установява Временно революционно правителство. През 1976 г. Северен и Южен Виетнам се обединяват в една държава под комунистическо управление. След общи избори за страната управлението е поето от Комунистическата партия на Виетнам.
Исторически справки посочват, че Виетнамската война е най-тежкото поражение на външната политика на САЩ. Във войната участват над половин милион американски военни, от които 58 000 загиват. След войната Виетнам се обединява и става комунистическа държава, и остава по форма такъв и до днес.
1983 г. японските острови Хоншу и Хокайдо са свързани с най-дългия тунел в света - Сейкан. На тази дата двата острова са свързани с основната тръба на тунела, но строителството продължава до 1988 г., когато на 13 март е направеното официалното откриване.
Идеята за прокопаване на тунела възниква още през 1946 г. През 1954 г. пет ферибота потъват в пролива Цугару по време на тайфун, и още на следващата година Японските национални железници ускоряват проучванията за тунел. Първите пробни прокопавания започват през 1961 г., а през 1964 г. се създава корпорацията, която е инвеститор, основен строител и собственик на тунела. Строителството започва на 28 септември 1971 г. Прокопаването на тунела започва едновременно в северния и южния край.
На 27 януари 1983 г. японският премиер Ясуширо Накасоне натиска бутон, с който задейства взрива, с който е отворен спомагателния тунел. По подобен начин на 10 март 1985 г. министърът на транспорта Токуо Ямашита символично пробива отвора, с който е прокопан от край до край главния тунел.
Общата дължина на тунела е 53,85 км, от които 23,3 км са под морското дъно. По трасето са изградени и две станции (Йошиока-Каитей и Тапи-Каитей), които на практика са музейни зали и представят на посетителите историята на строителството на тунела и особеностите на неговото функциониране.
Любопитен факт е, че първото му място като най-дълъг тунел ще бъде отнето след построяването на железопътния тунел Готарт през 2018 г. Тогава обаче за тунела Сейкан ще остане първенството за най-дълбоко разположения железопътен тунел в света.
През юли 2013 г. в борбата за най-дългия подморски тунел в света се включи и Китай. След като обяви, че ще инвестира 260 млрд. юана (около 42 млрд. долара), за да построи тунел през протока Бохай, който да свърза източната и североизточната част на страната. Според плановете 123-километровият тунел ще тръгва от пристанищния град Далиен в североизточната провинция Ляонин и ще стига до град Янтай в източната провинция Шандун. Интересно е, че проектът всъщност е обявен, още през 1994 г., но 20 години по-късно всъщност още не е започнал.
