/ NOVA
Тя печели зрителите с честност. Поредното доказателство за това е моноспектакълът „На живо“, където разказва за своя живот до момента. За перипетите, болката, устрема, вярата, надеждата и любовта...
Познавате я от телевизионния екран и от театралната сцена. Тя е актриса, но и амплоато на ТВ водещ не й е чуждо. Печели зрителите с честност. Поредното доказателство за това е моноспектакълът „На живо“, където Алекс разказва за своя живот до момента. За перипетиите, болката, устрема, вярата, надеждата и любовта...

Срещаме я в Южния парк, където е в ролята на водещ на събитието „Боса разходка“, което цели по-голяма информираност относно превенцията на хроничната венозна болест. А тя с охота се съгласява да даде интервю за DarikNews.bg. 

NOVA

Алекс, как реши да участваш в тази кампания?

- Смятам, че публични личности като нас биха могли да дадат повече гласност за такива неща и да помогнем хората да се погрижат за себе си. Аз преди да стана лице на кампанията смятах, че това е болест, която може да ти се случи, когато остарееш и че просто се появяват вени, които са грозни по краката ти. Всъщност нещата се оказват много по-сериозни. Хубавото е, че когато всеки от нас се запознае и прочете повече за болестта на разширените вени, може да разбере, че превенцията може да започне много по-рано.

Има ли кампания или инициатива, в която да си се включвала заедно с твоята дъщеря София?

- Да, последно се включихме за Коледа в една инициатива за продажба на тениски и с парите от тях се помогна на едни деца.

Учиш ли дъщеря си на благотворителност?

- Уча я на това, че човек трябва да прави добро, без да очаква нищо в замяна. Аз съм казвала неведнъж, че човек с човека живее и че ние сме хора, когато си подаваме ръка и помагаме един на друг.

Наскоро една реплика от твое интервю обиколи социалната мрежа, а именно „Човек с човека живее. С нищо друго не живееш. Нито с пари, нито с коли, нито с имоти... Не! С хора! С този, който вечер ще те прегърне, който сутрин ще ти донесе кафе. С този, който ще те погали, помилва. Този, в когото ще се сгушиш. Независимо дали ще е мъжът ти или детето ти, или приятел. Всичко друго е суета!" . В едно такова меркантилно време, вярваш ли, че това е възможно действително?

- Искрено вярвам и това е част от моята философия за живота. На това уча дъщеря си.

За тези, които все още не са гледали моноспектакъла „На живо“, какво да очакват и какви са впечатленията, които вече си събрала до момента?

- Не мога да опиша емоциите, които преминават от мен към публиката и от публиката към мен. Получи се нещо много вълнуващо, човешко и достойно. Обратната връзка, която имам с хората след представлението е разтърсваща. Идват хора при мен и казват, че са изживели катарзис и такива, които ми благодарят за това, че отново са намерили смисъл да продължат. Има хора, които ми казват, че 5 години са ходили на психолози и никой не е могъл да им отговори на въпроса „Защо на мен?“, а след като са гледали представлението, са си дали отговор на този въпрос и са повярвали, че има смисъл да продължат напред. В Пловдив дойде една госпожа на 86 години. Каза ми, че от 20 години вегетира и животът й е спрял и благодарение на моето представление иска дори един ден живот да й остава, да го изживее така, както е живяла преди това. Пишат ми и много млади хора. Аз мислех, че младите, които днес живеят в един технологичен свят, са далеч от емоции, а те идват толкова разтърсени. Едно момче ми каза: „Александра, ние имаме нужда да изпитваме такива емоции, каквито ти показваш на сцената. Ежедневието, което живеем, някак си ни ограбва от тях и действително, когато видим, че те съществуват, виждаме, че има смисъл. Не мога да скрия страха си преди всяко представление. Страх, който никога до сега не съм изпитвала от работата си, свързана с театъра или с телевизията. Когато тръгнах да го правя си казах, че само на един човек да мога да помогна да намери смисъла да продължи напред, ще бъда щастлива. Щастието, което ме залива е огромно, защото виждам, че хората са много повече от един. 

Кой е моментът, в който реши да създадеш „На живо“?

- Три месеца, след като Иван почина, един мой приятел ми се обади и ми каза: “Моля те, приятелката ми, която много обичам, работи в една фирма и от там искат да направят мотивационна среща пред 10-15 човека. Тогава му казах: „Не знам дали знаеш, какво се случва в последните 3 месеца с моя живот, но аз не знам какво мотивиращо мога да кажа. Седя на един диван вкъщи, гледам в една точка и се опитвам парче по парче да сглобя живота си и да продължа напред, за да си отгледам детето. След толкова много молби от негова страна си казах, че не мога да попреча на любовта и отидох. Само че се оказа, че хората не са 10-15 човека, а много повече. И съвсем честно, червена като домат, им казах, че не знам какво точно да им кажа и започнах да говоря... И така час и 45 минути и видях, че хората се смеят много повече отколкото на комедийните представления и плачат повече, отколкото на драматичните представления. Когато излязох от там си казах, че трябва да направя нещо такова. Отне ми година и половина, за да намеря подходящите хора, защото реших, че не искам сама да си пиша текста, тъй като за мен това не е хигиенично. Един човек смята, че всичко е много важно в неговия живот и затова е хубаво да има някой, който да го погледне отстрани. Миналата година, по време на пандемията, бях при мои приятели във Варна. Приятелка ми каза тогава: „Знаеш ли, че Шошо (бел. ред филмов режисьор) е във Варна. Искаш ли да се видиш с него“ и аз се съгласих. Той беше в едно кафене, заедно с Яна Борисова. Аз му споделих каква идея имам и след 10 дни той ми се обади и ми даде да говоря с Яна, която ми каза, че много иска да направи нещо такова – смислено и вълнуващо. След като се прибрах в София, седнахме в тях и аз започнах да й разказвам. Тя ме попита дали има нещо, от което се притеснявам и за което не искам да говоря. Казах й, че няма такова нещо, защото аз не се притеснявам от нищо, което се е случило в моя живот и никога не съм крила нещо и не желая и да крия. Яна ме изслуша, текстът се появи на хартия и когато ми даде пиесата каза: „Ще ти е много трудно“. Аз се учудих как ще ми е много трудно, като това са моите думи. Истината обаче е, че няколко дни ми беше трудно да прочета пиесата. Три дни не успявах да прочета монолога за майка ми, при положение, че това са неща, които аз съм преживяла и са мои думи. Мислех, че след като са минали толкова години много неща съм превъзмогнала, но може би някъде дълбоко в себе си съм ги потиснала. Това представление е терапия за мен, но и за много хора.

Докато играеше това представление на премиерата плака ли?

- Не, не съм плакала.

Имаш ли смелост да го изиграеш пред дъщеря си?

- Нямам смелост на този етап. Искам да го гледа, но мисля, че за крехките си 10 години тя преживя доста неща. Знам, че ще се разстрои, а аз искам да я предпазя от това. Най-вече може би ще се натъжи за баща си, защото тя знае всичко за Пепа (бел.ред. майката на Александра), но когато физически не си виждал един човек, връзката не е толкова сила. За баща ми знае всичко, но просто не го познава. Докато тя имаше много силна връзка с баща й и ще й стане мъчно.

Можеш ли сега на прима виста да ми кажеш един абзац от моноспектакъла, от коя част би бил?

- „Животът понякога е много сложен, много жесток или много нечестен, но всъщност си е твой. И само ти имаш правата над тази собственост и само ти лично можеш да решиш дали да продължиш да го живееш такъв, какъвто е или да го промениш...“.

На този етап можеш ли да издадеш какви нови ангажименти ти предстоят?

- Моето представление „На живо“ ще го играя на 7 септември в Сандански, на 15 септември във Варна, на 17 септември в Пловдив, а на 24 септември в София и ще бъде в „Сълза и смях. В „Сатиричния театър“ имам репетиции и премиери в средата на ноември, ако не ни „затворят“. Преди няколко месеца снимах в дебютния филм на един млад режисьор Орлин Милчев - „Изкуството да падаш“. Имах страхотна роля, на жена, която е на моята възраст. Тя има 17-годишна дъщеря, която е художничка, но я съпътстват много проблеми с алкохола и хапчетата и през цялото време е на ръба... Много сериозна роля.

Любопитно