1631 г. започва строежа на мавзолея Тадж Махал. Строежът е в чест на Мумтаз Махал, починалата любима жена на императора Шах Джахан. Построяването на мавзолея отнема 21 годии, а в работата по изграждането му се включват 20 000 работници.
През 1628 г. принц Кхуррам заема императорския престол под името Шах Джахан (господар на света), а съпругата му е наречена Мумтаз Махал (възвишената в двореца). Мумтаз умира на 39-годишна възраст при раждане по време на военна кампания. В последните мигове преди смъртта си тя моли съпруга си да й построи най-голямата и величествена гробница в света. Шах Джахан се врича и затова се счита, че още в деня на смъртта й на 17 юни е заложено строителството на мавзолея.
За място на строежа е избрана голяма градина на брега на река Джамна, собственост на раджа Джай Сингх. Главен архитект на строежа е Иса. Куполът на Тадж Махал е направен с форма на сълза, която според Иса е сълзата на Аллах. Главна помощница на Иса е Джаханара - най-голямата дъщеря на Шах Джахан.
Целият комплекс Тадж Махал е дълъг 580 м и широк 300 м, като в ограденото с висока стена пространство освен мавзолеят и джамията са разположени конюшни и ханове за видни гости. Самият мавзолей е с квадратна основа, леко заоблен по ъглите, с голяма централна арка по средата и с по-малки арки от двете й страни. На всеки ъгъл е разположен малък купол, а централният - наподобява огромна перла - Мохамед описва трона на Аллах като бяла перла, поставена върху четири колони.
Фасадата на мавзолея е покрита с резба и инкрустации от цветни камъни, като стиховете от Корана са съчетани с флорални мотиви. Портата на комплекса, завършена през 1684 г., е висока 30 м, като целта е гробницата да не се вижда преди да се мине през портата. Оригиналната врата на портата, отмъкната от индуски войски през 18 в., била от масивно сребро, като по нея са били наковани 1100 пирона с главички от сребърни монети.
Градината (Чар багх) на комплекса символизира мюсюлманския рай, в който според Корана текат четири реки - от вода, мляко, вино и чист мед. Днес обаче градината всъщност е бледно подобие на оригиналната, която била разделена от водни канали на четири части с по 16 цветни лехи във всяка част, с 400 различни растения във всяка леха.
От двете страни на мавзолея са разположени две еднакви сгради от червен пясъчник. Западната е действаща джамия, а източната, известна като Длсауаб (отговор), не гледа към Мека и не може да се използва за молитви.
Гробницата е разположена върху квадратна платформа, по страните на която се издигат четири минарета. На всяка кула е изписана по една буква - Р, Х, М, Н - като заедно те се четат ар-рахман (всемилостивия), едно от 99-те имена на Аллах.
Вътрешността на мавзолея се състои от централна зала и четири осмоъгълни зали - те са предвидени от Шах Джахан за гробници на членове на императорското семейство, но Аурангзеб пренебрегва волята на баща си. Под залата е разположена крипта (макбара), в която се намират гробовете на Мумтаз Махал и Шах Джахан. В централната зала са разположени копия на гробовете.
Шах Джахан е погребан до Мумтаз Махал през 1666 г. Осем години преди това той е свален от трона от един от синовете си - Аурангзеб. Той узурпира властта и последните осем години от живота си Шах Джахан прекарва затворен в Червената крепост, съзерцавайки Тадж Махал.
1885 г. Статуята на Свободата пристига в пристанището на Ню Йорк на борда на френския кораб „Исер”. Статуята е подарък от Франция към американците в чест на 100-годишнината от обявяването на независимостта им.
Прочутият символ пристига като колетна пратка в 214 кутии. Съдържанието на кутиите не е изненада за събралите се десетки посрещачи - всички знаят, че там лежат 350-те части на „Свободата озарява света” - огромна женска фигура, излята от мед и стомана по идея на френския скулптор Фредерик Огюст Бартолди.
20 години по-рано Бартолди е млад и с надежда един ден славата да кацне на рамото му. На вечеря у Едуар дьо Лабуле - виден френски юрист и политик, артистът чува интересна идея от общественика. „Ако в САЩ трябва да бъде издигнат един паметник в чест на тяхната независимост, бих сметнал за най-естествено той да бъде построен с обединени усилия - общо дело на нашите две нации”, разпалено обявява Дьо Лабуле.
Скоро след това Бартолди предлага на Едуар дьо Лабуле няколко скици. По онова време обаче на власт във Франция е Наполеон III, който не гледа с добро око на Лабуле и неговите симпатии към „свободата, равенството и братството”. Проектът отлежава до 1871 г. Тогава тъкмо е приключила Френско-пруската война и идва времето на Третата република. Бартолди е герой от сраженията, а Лабуле - сред силните на деня.
В този момент всичко изглежда благоприятно, но тандемът се сблъсква с друга трудност - липсват пари за реализацията на грандиозния подарък. За да намери средства, скулпторът патентова статуята и получава правото да продава сувенири с бъдещия проект. По време на Световния панаир в Париж през 1878 г. Фредерик Бартолди излага в един от парковете на френската столица главата на статуята. Хиляди се стичат да видят как изглежда Свободата, която озарява света, а създателят й ги допуска след такса вход. Така публиката научава, че в лицето на Лейди Свобода, както днес всички наричат символа, художникът е вложил чертите на майка си. А в тялото й - формите на любимата си жена.
Освен в Париж Бартолди и юристът търсят съмишленици и отвъд Атлантика. Доста от тях намират сред масоните. Свободните зидари от двете страни на океана дават значителна част от нужните 800 000 долара. Французите осигуряват средствата за статуята, а янките - за пиедестала на фигурата.
Парите за постамента идват след небивала рекламна кампания под ръководството на собственика на „Ню Йорк уърлд” Джоузеф Пулицър. Страниците на вестника изобилстват от статии за патриотичната кауза. Акцията мобилизира тънката струна на жителите на големите градове Филаделфия, Бостън, Сан Франциско, Балтимор, Минеаполис и Кливланд и финансите са осигурени.
Така повече от година след пристигането на части Статуята на свободата най-сетне е сглобена и се извисява в целия си блясък на пристанището на Ню Йорк. На 28 октомври 1886 г. президентът на САЩ Гроувър Кливланд официално открива Статуята на Свободата. Тя е поставена на Острова на свободата, който се намира в границите на щата Ню Джърси.
Фигурата е с височина 46,5 м без платформата, заедно с нея монументът се извисява на 102 м. Цялата конструкция от мед и стомана тежи 205 т. Медта в уникалната статуя е 81 т. Могъщата дама е стъпила върху разкъсаната верига на робството и държи в лявата си ръка Декларацията за независимостта с историческата дата 4 юли 1776 г., а в дясната - факла.
На главата на женската фигура има 7-лъчева корона, символизираща седемте морета и континенти. Общо 25 прозорчета напомнят за съкровищата на света.
1939 г. във Франция е извършена последната публична екзекуция с гилотина. На 25 април 1792 г. във Франция успешно издържа изпитание въведената за масово използване гилотина, която за начало отсича главата на големия разбойник Никола Жак Пелете.
Впоследствие екзекуциите на гилотината били извършвани по строго разписание. Подготовката започвала в 2.30 ч. през нощта. В продължение на час палачът и помощниците му проверявали механизма и го подготвяли. В 3.30 ч. директорът на затвора, адвокатите, лекар и други официални лица се допускали в килията на осъдения.
Ако жертвата спяла, директорът трябвало да произнесе думите: „Молбата за помилването ви е отхвърлена, станете и се пригответе за смъртта”.
След това обличали осъдения в специално приготвени риза и жакет. Затворникът, придружен от двама стражи, бил отвеждан в специално помещение, където имал право да напише последно писмо до роднините си или до други лица. След това идвало ред на последните утешителни приказки със свещеник. В края на обреда полицаите предавали затворника на палача. Осъденият бил завързван с ръце зад гърба, яката на ризата се отрязвала, а осъденият имал право на последна чаша ром и цигара.
Това са формалностите. После всичко ставало за секунди - жертвата се поставяла на пейката на гилотината, вратът се фиксирал в дървеното менгеме и палачът дърпал лоста. Тялото и главата на екзекутирания веднага се прехвърляли в специално приготвен сандък, пълен със субстанция, която да попие кръвта.
Цялата процедура завършвала в 4.00 ч. сутринта, преди Слънцето да изгрее.
Последната публична екзекуция във Франция е тази на Южен Веийдман, признат за виновен в убийството на седем души. Изпълнението на присъдата е във Версай. Заради известно забавяне екзекуцията приключва в 4.50 ч. сутринта, вече на разсъмване. Това позволява на по-коравите оператори да запечатат на кинолента самата екзекуция.
Заради непристойното поведение на тълпата и журналистите, властите решават да се откажат от публичното изпълнение на смъртни присъди. От този момент насетне смъртните присъди се изпълняват в затворени помещения или в скритите зад високите стени вътрешни дворове на затворите.
Всъщност обаче екзекуции са прилагани и в следващите години, но те не били публични. Последният човек, екзекутиран във Франция на гилотината, е тунизийският имигрант Хамид Джандуби. На 10 октомври 1977 г. е изпълнена смъртната му присъда заради това, че убива своята 21-годишна позната Елизабет Буске.
През 1981 г. президентът Франсоа Митеран подписва закон, с който във Франция се забраняват смъртните присъди. Последният държавен палач Марсел Шефалие умира през 2008 г. Интересното е, че Шевалие наследява длъжността на държавен палач от чичо си, и имал намерение да предаде „занаята” на своя син Ерик, който работел като помощник на баща си в изпълнението на смъртните присъди.
1955 г. извършен е първият полет в СССР на реактивен пътнически самолет - „Ту 104”. В периода от 1956 г. до 1958 г., след спиране на полетите с De Havilland Comet, „Ту-104” остава единствения в света пътнически реактивен самолет в експлоатация.
На 11 юни 1954 г. Министерският Съвет на СССР издава постановление за разработка на пътнически реактивен самолет на конструкторското бюро на Андрей Туполев. Работата по разработката започнала по-рано и се базира на бомбардировача „Ту-16”. От него се използва крилото, опашката, гондолите за двигателите и шасито. При „Ту-104” е увеличен диаметърът на корпуса и крилото е поставено в долната част.
Първият полет на Ту-104 е на 17 юни 1955 г. Първият сериен самолет се вдига във въздуха на 5 ноември с.г. и е построен в Харковския авиационен завод в Украйна. През 1956 г. съветският лидер Никита Хрушчов пристига в Лондон с реактивния „Ту-104”, а на 15 септември 1956 г. е първият редовен по линията Москва - Омск - Иркутск .
Освен в Харков самолетът се строи в авиозаводите в Омск и Казан. Производството е спряно през 1960 г.
За усвояването на новия самолет се налага да се променят самите летища. Комфортът за пътниците се повишава в сравнение с буталните и турбовитловите машини. На самолета има анатомични седалки с регулиране на облегалката, по време на полет се сервира топла храна и напитки, преди полет стюардите провеждат инструктаж за безопасност.
Полетът от Москва до Иркутск трае 7,5 часа, доста по-бързо от „Ил-18” и „Ан-10”. През 1956-1957 г. самолета почва да лети до Лондон, Будапеща, Копенхаген, Пекин, Брюксел, Отава, Делхи, Прага и т.н.
1988 г. приключва успешно съветската космическа мисия Союз ТМ-5. Сред екипажа на която е втория български космонавт - Александър Александров.
Любопитен факт е, че на борда на кораба пътува и прочутата кукла Педя човек - лакът брада. Освен куклата и Александров на борда са и двама руснаци - командирът на полета Анатолий Соловьов и борд-инженерът Виктор Савиних.
В безтегловност вторият ни космонавт успява да извърши над 56 успешни научни експеримента, включително изпитание на българските храни за астронавти. По време на мисията летците осъществяват телемост с тогавашния държавен глава на България Тодор Живков. След полета Александров е удостоен с най-високото българско отличие - орден „Стара планина”.
1994 г. в САЩ е открито Световното първенство по футбол. Шампион става Бразилия, която побеждава на финала Италия след изпълнение на дузпи. Националният отбор на България се класира на четвърто място.
Още през 1988 г. ФИФА решава 15-тото Световно първенство по футбол да се проведе в САЩ, пренебрегвайки кандидатурите на Мароко и Бразилия. Този избор изненадва мнозина, които смятат, че в САЩ има много малко футболни фенове и стадионите биха останали полупразни. Впоследствие фактите опровергават тези мнения. Поставя се рекорд по посещаемост на футболните срещи (3 600 000 души), който и досега, след изиграването на още три световни първенства и увеличаването на броя на участниците, не е подобрен.
Форматът на провеждане на турнира остава същият, както и през 1990 г. - 24-ма участника, разделени на шест групи по четирима. Шестнадесет отбора се класират за следващата фаза - победителите в групите, заелите второ място и четирите най-добри трети отбора. Победителите в осминафиналите играят на четвъртфинали, победителите в четвъртфиналите играят на полуфинали. Загубилите на полуфиналите играят мач за трето място, победителите - финал.
При равенство в мачовете на директните елиминации се играят две продължения по петнадесет минути и ако отново няма победител следва изпълнение на дузпи. Същото правило важи и за финала. Тогава този формат се използва за последен път, тъй като през 1998 г. участниците са увеличени на 32 отбора.
На първенството в САЩ влиза в употреба за първи път новата точкова система, където за победа се дават три точки, вместо досегашните две, а за равенство - една. Това дава по висока стойност на победата и обезсмисля равенството като стратегически резултат.
Официалният талисман на световното е Страйкър, куче носещо униформа в червено, бяло и синьо и футболна топка.
