На хартия престъпленията, извършвани от деца не са се увеличили, но се случва нещо много по-страшно - увеличива се е жестокостта на престъпленията - жестокостта, с която едно дете убива или пребива друго дете. От години ние реагираме по един и същ начин - родители, учители, директори, полиция и общество сме изненадани, че това се случва.
Българите имат много високо ниво на толернатност, ние просто не разпознаваме случаите на насилие. А това, което възрастните виждат, е само върхът на айсберга за децата. Насилието в училище е ежедневие. Между 25 и 27 процента от децата, данните са от изследванията, които ние правихме с УНИЦЕФ, са жертви на системен тормоз в училище, както от по-големите си съученици, така и от връстниците. Има наистина много високи нива на насилие и, за съжаление, не се прави нищо да се оправят нещата, обясни в предаването „Кой говори" училищният психолог Иван Игов. За пример той дава проекта „Училище без насилие": На шестия месец от старта се оказа, че насилието в училищата, в които работим, вместо да спада, се качва и то с десет процента. Решихме, че ние не правим нещата както трябва. Оказа се, че на шестия месец децата са започнали да разпознават насилието. Дотогова те са били дотолкова свикнали с него, че просто не са му обръщали внимание.
Ние, възрастните, не само имаме висок праг на толерантност към насилието, но сме и склонни да виждаме само тези крайни прояви на физическо насилие, които от време на време предизвикват гнева и възмущението на гражданите и на медиите.. но всъщност ние нямаме чувствителността да видим това, което остава скрито - всички форми на системен тормоз, който няма чак такива видими физически еквиваленти, а той е не по-малко пагубен за развитието на личността на детето, добави Мариана Банчева - психолог и експерт в Национална мрежа за децата. Тя е категорина, че възрастните носят отговорност за това какво виждат и как реагират на дадените от децата сигнали, които сами по себе си са зов за помощ. Те имат нужда от внимание, имат нужда от намесата на спокойни и компетентни възрастни, които да им окажат необходимата подкрепа за тяхното израстване.
Отговорността
Има поне шест институции, които са задължени по закон да работят с децата. Това са комисиите в училище, комисията в общината, детска педагогическа стая, отдел за закрила на детето, неправителствени организации и т. н. Но там всички говорят н а различен език, всички те имат различна нормативна уредба - едни говорят за деца в риск, други - за правонарушители и закононарушители, трети - за липса на възпитание. Т. е. от една страна техният професионализъм е доста съмнителен, от друга страна обмяната на информация между тях куца, посочва Иван Игов. Оказва се, че в само 12% от случаите на деца, попаднали в детските отделения на болниците с травми или следи от насилие върху тях, тази информация достига до другите институции. В училище е малко по-висок процентът - около 30, допълва той.
Според Мариана Банчева родителите на сегашните тийнейджъри никога не са имали шанса да растат в такава среда, в която растат децата им, нито пък някой някога ги е учил как да се справят с днешните предизвикателства.
Виртуалната агресия
Една трета от агресията между децата е виртуална - това е отнемане на самоличност в социалните мрежи, разпространяване на клюки, заплашителни смс-и. Голяма част от тормоза се организира в социалните мрежи, обяснява Иван Игов. Ако преди се събираха от един квартал групички, които враждуваха помежду си, сега се събират от цяла София например, при това за отрицателно време. Събират се на принципа „ние и те" - нещо, съвсем нормално за юношеската възраст - всеки трябва да принадлежи към някаква група. Преди тези групи бяха съвсем реални, базирани на дадена територия, сега те са виртуални и се намират в съвсем друго пространство. Само 12% от родителите и 15% от учителите обаче имат реална представа за какво става дума. В днешното време на интернет и социалните мрежи изолирането става за часове, а за едно дете да остане без приятели е нещо страшно. Почти всяка група вече се сформира в интернет, в социалните мрежи. В тях няма лидери, но има някой, който поема инициативата да свърже децата в тези групи. И когато тази група физически се събере някъде, има няколко наистина агресивни деца, които поемат инициативата.
Причините за детската агресия
В психилогически смисъл агресията най-често се поражда от едно състояние, което в психологията се нарича със сложната дума „фрустрация", обяснява Иван Игов. Когато човек иска да направи нещо, а друго го блокира, той се чувства напрегнат. На това децата реагират или с агресия, или търсят алтернативни начини за справяне. Но за второто са нужни някакви социални умения - зрялост, а и някой да ги научи. Това е на теория. На практика се случва следното: 1/3 от българските семейства се справят с проблемите вкъщи агресивно. Това вижда детето. Агресията е резултат и от моделите, в които възпитава семейството. Когато едно дете израства в агресивна среда, то започва да изпробва тези модели, които е видяло. И тези модели му носят преимущество, защото когато набиеш съучениците си, ти имаш авторитет. Когато им вземеш стотинките, ти имаш повече пари от тях.
Автоагресията
Много деца обръщат агресията към себе си. Всяка година изчезват два ученически класа - децата се самоубиват. Има между 40 и 50 самоубийства на година на деца до 18-годишна възраст. Водещи сме по този показател в статистиката на СЗО, отбелязва Иван Игов. Самоубийствата в юношеска възраст са резултат не от тези тежки форми на физическо насилие, а са от системен психологически тормоз или социална изолация, допълва Мариана Банчева.
Агресията при момчетата и момичетата
Момчетата и момичетата проявяват различен вид агресия. Момчетата са по-агресивни в по-малка възраст, там физическото е по-силно. Но след това при момичетата психическата агресия и изолацията са водещи. При момчетата я има повече физическата агресия, момичетата са по-добри манипулаторки и повече използват различните форми на психическо насилие, категорични са Иван Игов и Мариана Банчева.
