Представете си как седите в задимено кафене някъде в Централна Европа - Прага, да речем - в края на 1989 г. Посръбвате мътно кафе, подсладено със слепнала захар, сервирано от намусен сервитьор на омазнена маса и си говорите с приятели за бъдещето. Зле скроените им дрехи са в убито синьо, кафяво и зелено - белези на конфекцията от държавно планирана икономика. Чуждестранните ви дрехи изпъкват от километър.
На витрината се виждат плакати от победоносна революция. Единият е затрогващ некролог на "Другаря Страх" - някогашното вездесъщо и всесилно въплъщение на тоталитарните режими, неотдавна свалени със свещи, знамена и смелост. Друг плакат показва избухваща звезда с думите "Слава на Бога във висините". Религията, като много други неща, вече е въпрос на свободен избор. Трети плакат обаче показва предстоящата задача. Той показва Европа, разделена от стръмна скала по протежението на бившата Желязна завеса. Нестабилна стълба води от мрачния Изток към слънчевия Запад. Надписът гласи "Обратно в Европа". Преди комунистическата епоха страни като Чехословакия, Полша и Унгария бяха в центъра на континента, а не в обеднялата му изолирана периферия.
Скалата изглежда обезсърчаващо стръмна. Изкачването й означава дълги опашки пред западни консулства, последвани от разговор с подозрителни служители. Западна Европа може и да приветства революцията, но се опасява от наплив на паплач от Изток. В чужбина източняците се чувстват като унизително бедни роднини. Спестяванията и заплатите им са едва ли не без стойност. Ние, западняците, купуваме кафетата, без да погледнем сметката. Когато източняците потеглят на Запад, те си носят сандвичи от къщи.
Призраците от миналото витаят навсякъде. Някои са добре дошли. По радиото отново звучат стари песни, които дълго време са били забранявани. Почитат се герои, които преди бяха поругавани от официалната пропаганда. Други призраци са по-зловещи. Централна Европа преди комунизма не беше някакъв рай. Какво ще се появи при "размразяването" на региона? Дали унгарците ще са доволни от свитите си граници? Дали германците, които бяха грубо депортирани от Силезия и Судетската област след войната, сега ще потърсят справедливост? Дали ще е по-безопасно да си евреин, или по-опасно?
По-неотдавнашните призраци на империята на злото също не почиват в мир. Дали тайната полиция, която все така се окопава в бункерите си, ще предаде властта по мирен път? Какво ще стане с милионите неудобни тайни в досиетата й? Най-страшното - какво ще стане, ако вятърът от изток промени посоката си? Стотици хиляди съветски войници все така окупират региона. Дали ще си тръгнат мирно? Пред всички тези въпроси е изправен крехък нов политически елит - дисиденти, особняци, пребоядисали се комунисти и университетски преподаватели, примигващи пред задачата да изградят правосъдие и благоденствие върху развалините от комунизма.
Ако можеше през 1989 г. да се зърне Централна Европа 20 години по-късно, тя би изглеждала като огромна въздушна кула. Едно поколение е израснало в свободни, управлявани от закона общества. Страховете от икономическа разруха и политически хаос са се оказали безпочвени. Десет държави са изкатерили стръмната скала и са се присъединили към ЕС. Други две, Хърватия и Албания, са влезли в НАТО.
При все нерешените и новопоявили се проблеми, пред които регионът е изправен сега, това кой и как управлява вече се определя от гласоподавателите, а не от външни лица. Съдиите, адвокатите и полицаите са се отърсили от оковите на контрола на Комунистическата партия. Съдилищата може да са бавни, политиците - да се бъркат където не им е работа, а корупцията да е проблем. Никой обаче не може да разчита на безнаказаност.
Огромното изключение беше Югославия, която през 1989 г. беше възприемана като образец на плурализъм и многоетническо общество, по средата между централно планирания социализъм и суровия далечен свят на западния капитализъм. Тя все така е пример, но ужасяващ. В продължение на едно десетилетие външният свят бе неспособен да спре етно-националистките милиции да превърнат старите недоволства в кърваво отмъщение. Около 140 000 души загинаха във войните в Босна, Хърватия и Косово докато авторитарни политици прочистваха страните си от хора, които смятаха за подривни елементи или втора ръка човеци.
Това бе далеч по-лошо от всичко, на което станахме свидетели в Централна Европа преди войната, макар и все така да бледнее в сравнение с ужасите на нацизма. Дори извън бивша Югославия политическата периферия продължава да е обсебена от авторитаризъм и тесногръдие. Откровено расистки партии влизат и излизат от разни парламенти, а в Словакия една такава е в правителството. Обаче те не са получили пълна политическа власт в никоя страна през последните 20 години. Това е повод за облекчение и гордост.
Икономическите постижения са почти толкова изумителни. В края на 1989 г. беше лесно да се помисли, че регионът ще тъне в бедност десетилетия наред. Само хората над 60-годишна възраст помнеха как работи пазарната икономика. В продължение на десетилетия официалната пропаганда плюеше по капитализма все едно е канибализъм. Индустрията беше държавна собственост и се управляваше от партийно поставени хора. Управляването на предприятие значеше да се търсят ресурси и после те да се трупат, а не да се мисли за разходи, клиенти и конкуренция. Външната търговия означаваше пазарлъци с държавни плановици на руски, а не сключване на сделки на английски.
Така че дори при наличието на воля за стабилизиране на икономиката, приватизиране на държавната собственост и либерализиране на пазарите, щеше ли да се получи? Както отбеляза първият свободно избран след войната президент на Полша Лех Валенса, лесно е да превърнеш аквариум в рибена чорба. Обратният процес е по-труден.
И все пак свободните цени, свободните обменни курсове, свободната търговия, свободните трудови пазари и приватизацията се оказаха огромен успех. Мотивацията за печалба - колкото и грозна, нечистоплътна или вулгарна да е - отприщи потисканите таланти на милиони предприемачи. Чуждестранните инвеститори, които отначало бяха отблъснати от рядко срещаните телефони, неподдържани пътища и арогантни чиновници, придойдоха на тълпи, донасяйки огромен опит в мениджмънта и техническото ноу-хау.
Първата вълна се появи заради ниската цена на работната ръка. Следващата бе привлечена от членството в ЕС. ЕС подобри живота и по други начини, налагайки ускорено темпо на реформи като условие за членство и отпускайки милиарди евро за модернизация. Някога затворени от минни полета граници вече са само линии на картата. Може да пътувате с кола от Балтийско до Средиземно море без дори да показвате паспорта си. Водата и въздухът са по-чисти, отколкото през 1989 г., а транспортът е по-бърз и по-безопасен.
За младите, гъвкави и амбициозни хора изминалите 20 години се оказаха златна мина. За пораженците - старите, колебливите, невзрачните - животът бе като тежко наказание. Ако изключим бившата Източна Германия обаче, носталгията по миналото не е фактор в политиката. Само в Чехия Комунистическата партия играе някаква политическа роля. Навсякъде другаде бившите пролетари-интернационалисти се пребоядисаха като леко съмнителни левоцентристи.
Третото голямо постижение заедно с демокрацията и благоденствието е частичното възстановяване на общественото чувство, доверието, приличието и любезността. Комунизмът обикновено налагаше отвратителни морални избори: издай колегата или детето ти никога няма да влезе в университет. Той проповядваше алтруизъм, но втълпи егоизъм. Статистиките твърде слабо предават наследството на 50 години лъжи и страх. Освобождаването на пленените централноевропейски нации се оказа доста по-лесно от освобождаването на пленените им умове. Повечето възрастни в региона са израснали като съзнателни личности по времето на комунизма. Едва когато управляващите нямат никакъв спомен за тоталитарното управление ще бъде най-сетне премахната сянката на комунизма.
Най-голямото разочарование е запазената власт и богатство на елита от старата система, който се оказа доста по-способен да управлява капитализма, който отричаше, отколкото социализма, който проповядваше. Партийните босове и помагачите им от тайната полиция успешно скриха пари в чужбина и ги използваха за закупуване евтино на активи през хаотичните времена на 90-те години.
Западната половина на континента все още може да изглежда далечна, когато се гледа от средата. И обратно. Изучилият се в Америка естонски президент с остър език Тоомас Хендрик Илвес казва, че западняците в частни разговори описват хората от бившите комунистически страни като "неудобни инвалиди, чиито възгледи може да се пренебрегват". Погледната през дима на кафене в края на 1989 г., 2009 г. изглежда доста добре. На централноевропейците обаче може да бъде простено за донякъде циничния им поглед върху настоящето. (БТА)
