Зависимостите, дори и най-страстно критите, лъсват винаги. Каквито и политически маймунджулъци да бъдат прилагани. В ръцете на парламента и управляващото мнозинство е видно неравната все още битка с бившата Държавна сигурност, защото отпорът срещу Закона за досиетата, стигна своя пик – точно в 12 без пет, преди гласуването на последните текстове в него.
Здравите или добрите сили ще победят в тая битка, зависи от депутатите и комай от БСП, както се вижда. Защото столетницата и нейният млад премиер изпаднаха в тежката ситуация да отварят прашасалите, попренаписани архиви тъкмо, когато властта е в техни ръце. Тежко е, когато през юни обявиш, че осветляваш всичко, през декември да ти се наложи да се гънеш под натиска на стари ченгета и техните нови подчинени - зависимите от тях лица на ключови места в държавата.
Опозицията в левицата си кротуваше в латентно състояние през всичките тези месеци с надеждата може би законът, предложен от ДПС, да се препъне на път към пленарната зала. Месец и половина преди членството ни в Европейския съюз обаче този закон взе, че прескочи всички подлагани пред него нозе и стигна до заветния си член 32. Който се оказа удобна вратичка в полето, през която някой иска да се покрият реактивирани агенти, разузнавачи и покрай тях други удобни хора, които са готови да платят висока цена чрез скъпи услуги срещу едно единствено нещо – мълчанието за тях. За да продължи скритата власт на една определена категория хора, посветена в тайните на соцминалото ни и по-важното – посветена в начина, по който се зароди демокрацията и пазарната ни икономика. Отпорът е обясним, защото дълги години тези хора в сянка са дърпали конците в политиката и икономиката, държали са зависими политици, четраели са и са изпълнявали своите планове.
ЕГН-то ми ме поставя в тази група българи, родени след заветната дата 16 юли 73-та, след която няма да се проверява принадлежност към бившата ДС - по обективни причини. Ясно е, че младите в България не само нямат спомен за това време, а и твърде малко се вълнуват от това какво крие прословутият архив на тогавашната комунистическа сигурност. За разлика от хората, чийто живот е бил оплескан от обикновените доносници по онова време.
Тройната коалиция обаче трябва да стигне до края, левицата също. Защото е смешно 30 дни преди да станем страна-член на ЕС, разни хора да изпълзяват от ефира и страниците на медиите и да ми разказват истории за съдбата на едни архиви. Които били тръгнали в бурните първи часове на демокрацията с някакъв фургон за Ловешко, после този фургон закъсал на връщане до паметника Левски и на буксир се върнал, където трябва. После следващият разказвач ни лансира тайно скривалище в Пловдивско, друг описва куфар с микрофилми – изобщо екшън с усложнен сюжет. Всеки нормален човек, за какъвто се смятам и аз, би се почувствал като в един роден „Декамерон”, където едни хора се събрали и чакайки да отмине чумата си разказват истории – всеки започва оттам своята история, където е свършил другият. Само дето еротиката и любовта в българския агентурен „Декамерон” е заменена с тайни шифри на отдели и сектори.
На всичко това обаче му се вика литература. А с подобни сюжети вече не можем да залъгваме не само себе си, ами и Европа, защото с преразкази тази част от българската история не може да бъде прочетена.
Мина почти седмица от старта на видния отпор срещу Закона за досиетата – десетият ден наближава. След него е редно дългогодишните разказвачи на тази част от миналото ни да излязат на светло с пълния състав на героите в техните истории. И голямата отговорност за това е на днешните политици – които или ще вземат наистина обещаното решение или ще се поддадат на натиска, като покажат кой взима решенията в тази държава.
И така ръченицата ще продължи, както каза един депутат от опозицията, а там винаги едни въртят кърпата, а другите приклякат.
