Те са на възраст между 15 и 23 години; 24 младежи, дошли от целия свят - Франция, Мароко, Алжир, Русия, Италия, Колумбия, Израел, Ливан, на малко по-специална ваканция в лагер на двайсетина километра от Париж. Какво е общото между тях? Всички са били преки или непреки жертви на терористични актове.
Някои са били физически ранени в атентатите. Такъв е случаят със Сефора и малката й сестра Шона, две израелки, станали жертва на ракетен обстрел в ивицата Газа, или със Сослан, Александър, Диана и Джераса, оцелели от кървавата заложническа криза в училището в Беслан в Русия, в което чеченци през 2004 г. похитиха стотици хора, повечето от които деца.
Други са изгубили близки в атентати. Например алжирци, чиито родители са загинали от нападения на алжирската Въоръжена ислямистка група през 90-те години, мароканци или пък французин от Льовалоа, пострадал в атентата срещу автобус с френски ученици в Кайро през 2009 г. Повечето от тези младежи за втори път участват в проекта "Пеперуда" - програма, организирана от Френската асоциация на жертвите на тероризма.
Тази програма е всъщност терапевтичен стаж, а не летен лагер, продължаващ девет дни, изпълнени с редица дейности. Сутрин са групите за разговор, в които младежите, придружавани от психолог, разказват за получените травми и споделят своите истории. Следобед са ателиетата за терапевтично изкуство. Скулптора, театър, музика, рисуване, танц - това са все средства за изразяване на онова, което понякога не може да бъде описано с думи от тези юноши, някои от които са срамежливи и се сблъскват често пъти с езиковата бариера.
Асма Генифи, психоложка и бивша председателка на френското движение за защита на правата на жените "Нито проститутки, нито подчинени жени", е създала и ръководи този уникален за Европа проект. Самата Асма също е била жертва на тероризма. През 1994 г. тя е на 19 години, когато брат й е убит от ислямистите в Алжир. За тази драма тя написа книга, озаглавена "Не прощавам на убийците на брат ми", в която настоява за справедливост в един привидно помирен Алжир, където ислямистите масово бяха помилвани от президента Бутефлика. Асма също трябваше да измине дълъг път, за да намери в себе си сили да преодолее това изпитание.
"Откраднаха ни детството. Много от хората в този лагер не са под наблюдение на психолог в своята страна и за първи път тук говорят за травмата, която са получили. Понякога те намират в думите на другите онова, което самите те никога не са успели да изкажат", обяснява Асма. Тя разказва как в групите за разговор понякога се поражда диалог.
"Предпочитам дядо ми да е ранен, но да е жив", казва например едно момиче от групите. "Аз пък не бих искала той да страда цял живот", отвръща й друга.
"Тероризмът е една тема, която предизвиква ужас. Да говориш за тероризъм с другите, които са преживели същото нещо, дава свобода на изказа", обяснява Стефан Лакомб, ръководител на Френската асоциация на жертвите на тероризма. Уалид не е навършил и 6 месеца, когато през 1997 г. майка му и 15 членове от семейството му са заклани от ислямистите от Въоръжена ислямистка група по време на сватба в Бенсала в Алжир. Баща му го изоставя, баба му полудява. Уалид днес е мълчаливо високо момче, което не си спомня лицето на майка си. В един от сеансите на групите за разговор израелката Сефора му предлага да опита да нарисува лицето на майка си. "Помисли за баба си. Представи си я по-млада", казва му тя. "Какъв беше носът й?", пита го тя. Тогава Уалид сочи към носа на млада рускиня, оцеляла от Беслан, и отговаря: "Като нейния". И заедно по пътя на въпросите и лутанията те се опитват да възстановят лицето на покойната. "Това беше разтърсващ момент", разказва Асма.
Всички тези млади хора са преживели драми. Благодарение на тази малко по-специална ваканция те са изградили приятелства, "циментирани" от болката, която всички са изпитали.
"Тук е като в семейство", обобщава Сефора, която е на 22 години, има пиърсинг на носа и червени коси, които се забелязват от 100 метра. През 2004 г. докато отива в библиотеката с малките си сестри в Газа, където живее, чува едно голямо бум и повече нищо. Ракета пада върху нея, ранява я, както и една от сестрите й, обезобразява една от приятелките им. Травматизираната Сефора дълго време изпада в ужас, щом чуе пронизващ звук. Тя не може да стои сама и в тъмното. Благодарение на проекта "Пеперуда" Сефора вече не се страхува от тъмното. Сега, когато ракетите свистят над главата й в Израел, Сефора /която е противничка на армията и вместо да постъпи в нея, изпълнява общественополезен труд, работейки като детска възпитателка/ успокоява децата, поверени на грижите й.
Стефан Лакомб държи да подчертае: "Ние не сме тук, за да накараме жертвите да продължат да се чувстват като жертви, а за да им помогнем да се възстановят като личности".
"Жертвата е песъчинката в механизма на тероризма, която пречи. Думите на жертвата, често заглушавани, са от съществено значение да разберем, че зад анонимното насилие на тероризма стоят човешки истории и конкретни лица", казва той.
Лаура е на 20 години и е с двойно гражданство, италианско и румънско. Баща й работел в Нигерия в строителна фирма. През февруари 2013 г. той е отвлечен от Боко Харам заедно с още шестима чужденци. Три седмици по-късно е разпространен видеозапис с неговата екзекуция.
"Исках да го видя. Исках доказателство", казва младата жена, която е изключително зряла за възрастта си.
"Преди проекта "Пеперуда" мислех , че съм единствената в това положение. Когато разказвах за смъртта на баща си на приятели, те ми казваха: "Разбираме те", но не можеха да ме разберат". Днес Лаура се е сприятелила с Вивиана, чийто баща е бил отвлечен и убит от ФАРК в Колумбия. "Вивиана разбира какво преживях", обяснява Лаура.
Сега две години след убийството на баща си, тя следи внимателно и най-малкото придвижване на Боко Харам в Нигерия."Знам всичко за тях", казва тя с усмивка.
На въпроса дали може да прости, Лаура се замисля за миг и отговаря, претегляйки думите си: "Да, мога да простя, но да забравя никога, защото да забравиш жертвата, е все едно да я оставиш да умре за втори път".
Източник: БТА
