Нека признаем, Пасха идва тъкмо навреме, да утеши християните, голяма част от които някак не смогват да се разграничат от групата на най-уплашените от вируса и направо маниакално борещи се за живот полу- или извънцърковни хора. Изповядващите, че смъртта – „последният враг“, бе победена от възкръсналия Христос, на практика произвеждат същите крясъци за Края, като хората извън вярата.
В същото време, част от свещениците ни са принудени да заемат някаква хибридна поза между духовници и баячки, като четат „за здраве и избавление от вируса“ „на живо по интернет“ в отговор на нарасналото търсене на „религиозни услуги“ от паството си в условията на пандемия.
Ето тук се завързва и основният сюжет, на който бих искала да обърна внимание, без да предизвиквам никого. Изглежда точно в този момент духовниците ни рискуват у маловерните или полуверни хора да се нагнети погрешното усещане:
Че християнската молитва е нещо, което се случва главно в извънредни ситуации
…вместо начин на живот и разговор с Бога.
Свети апостол Павел в своето послание до солуняните ни казва: „Непрестанно се молете” (1 Сол. 5:7). „Навсякъде, където и да се намираш, говори с Христа, с Божията Майка… просто и със смирение говори с Тях за това, което те безпокои, и чак след това извършвай Иисусовата молитва: „Господи Иисус Христе, помилуй ме“, съветва св. Паисий Светогорец.
Че се молим за здраве „и късмет“.
Съвсем очевидно, масовият човек днес не осмисля настоящето си битие във връзка с отвъдното. Но може би тъкмо сега свещениците ни е добре да напомнят, че ние трябва на първо място и най-силно да се боим и молим за душата си. Защото душата е онова, което наистина можем да погубим завинаги.
Пандемията нагледно разкрива как съвременният християнин не знае да се справя с изкушението на смъртта. Можем ли да го виним? Бердяев посочва, че за християнина е неизказано по-трудно да стои на висотата на своята вяра: той трябва да обича враговете си, да носи кръста си, да се бори неуморно със съблазните на света - неща, които не е длъжен да прави нито евреинът, нито мохамеданинът, нито материалистът.
Би било дивашко да виним християните, че в наши дни са изгубили в живота си „паметта за смъртта“. Човек не притежава това умение, то е неестествено за него. Протойерей Алексий Умински казва, че човекът се бои от смъртта и прави опити да се защити от нея чрез „незнание“ - ние не знаем какво всъщност е животът и затова се боим от смъртта.
През последните дни виждаме хора, преминаващи петте основни фази на шока, точно така, както го описват в учебниците: от ужаса, през отричането (шеги, конспиративни теории), до гнева от случващото се.
Знаете ли кои са следващите две фази?
Пак по учебник: приемане (смирение) и възродена надежда. За тях и ще става дума в следващите дни в очакването на Пасха.
Какви гласове да чуят уплашените хора днес
Да имаме надежда - и я имаме до последно. Да живеем с надежда, не със страх.
„Смятам, че това, което е тук, е подготовка за вечния живот, за онова, което ще бъде след смъртта. Ако ние не се обичаме тук, няма да се обичаме и след това“ – казва отец Траян Горанов, български свещеник в графство Девън.
Нека има сериозно отношение към вируса – но като част от изключително сериозното отношение към душата и живота. Очевидно той никога няма да се повтори и онова, от което ще умрем, ще бъде най-вероятно и онова, с което ще влезем във вечния живот – тъй като Господ никого не насилва. И най-вече, християните да помним смъртта като последния враг, който беше победен от възкръсналия Христос. Защото, св. ап. Павел казва - ако Христос не е възкръснал, напразна е нашата вяра.
б.р. - заглавието е на редакцията, коментарът е предоставен на DarikNews от авторката и е публикуван с незначителни съкращения
В същото време, част от свещениците ни са принудени да заемат някаква хибридна поза между духовници и баячки, като четат „за здраве и избавление от вируса“ „на живо по интернет“ в отговор на нарасналото търсене на „религиозни услуги“ от паството си в условията на пандемия.
Ето тук се завързва и основният сюжет, на който бих искала да обърна внимание, без да предизвиквам никого. Изглежда точно в този момент духовниците ни рискуват у маловерните или полуверни хора да се нагнети погрешното усещане:
Че християнската молитва е нещо, което се случва главно в извънредни ситуации
…вместо начин на живот и разговор с Бога.
Свети апостол Павел в своето послание до солуняните ни казва: „Непрестанно се молете” (1 Сол. 5:7). „Навсякъде, където и да се намираш, говори с Христа, с Божията Майка… просто и със смирение говори с Тях за това, което те безпокои, и чак след това извършвай Иисусовата молитва: „Господи Иисус Христе, помилуй ме“, съветва св. Паисий Светогорец.
Че се молим за здраве „и късмет“.
Съвсем очевидно, масовият човек днес не осмисля настоящето си битие във връзка с отвъдното. Но може би тъкмо сега свещениците ни е добре да напомнят, че ние трябва на първо място и най-силно да се боим и молим за душата си. Защото душата е онова, което наистина можем да погубим завинаги.
Пандемията нагледно разкрива как съвременният християнин не знае да се справя с изкушението на смъртта. Можем ли да го виним? Бердяев посочва, че за християнина е неизказано по-трудно да стои на висотата на своята вяра: той трябва да обича враговете си, да носи кръста си, да се бори неуморно със съблазните на света - неща, които не е длъжен да прави нито евреинът, нито мохамеданинът, нито материалистът.
Би било дивашко да виним християните, че в наши дни са изгубили в живота си „паметта за смъртта“. Човек не притежава това умение, то е неестествено за него. Протойерей Алексий Умински казва, че човекът се бои от смъртта и прави опити да се защити от нея чрез „незнание“ - ние не знаем какво всъщност е животът и затова се боим от смъртта.
През последните дни виждаме хора, преминаващи петте основни фази на шока, точно така, както го описват в учебниците: от ужаса, през отричането (шеги, конспиративни теории), до гнева от случващото се.
Знаете ли кои са следващите две фази?
Пак по учебник: приемане (смирение) и възродена надежда. За тях и ще става дума в следващите дни в очакването на Пасха.
Какви гласове да чуят уплашените хора днес
Да имаме надежда - и я имаме до последно. Да живеем с надежда, не със страх.
„Смятам, че това, което е тук, е подготовка за вечния живот, за онова, което ще бъде след смъртта. Ако ние не се обичаме тук, няма да се обичаме и след това“ – казва отец Траян Горанов, български свещеник в графство Девън.
Нека има сериозно отношение към вируса – но като част от изключително сериозното отношение към душата и живота. Очевидно той никога няма да се повтори и онова, от което ще умрем, ще бъде най-вероятно и онова, с което ще влезем във вечния живот – тъй като Господ никого не насилва. И най-вече, християните да помним смъртта като последния враг, който беше победен от възкръсналия Христос. Защото, св. ап. Павел казва - ако Христос не е възкръснал, напразна е нашата вяра.
б.р. - заглавието е на редакцията, коментарът е предоставен на DarikNews от авторката и е публикуван с незначителни съкращения
