Митът за нефункционираща Европа
Митът за нефункционираща Европа / netinfo

Малко са нещата, които са в състояние да ядосат лидерите на Европейския съюз толкова, колкото т. нар. "евромитове" - тези измислени или преувеличени истории на побъркани брюкселски бюрократи, които се опитват да забранят някои от любимите ни неща от всекидневния живот - като пинтите британско мляко или блузите с широки деколтета на баварските барманки (това са примери от две статии от жълти вестници от миналата година). И все пак именно това са хората, които най-демонстративно помогнаха за създаването на най-големия евромит в момента - твърдението, че ЕС е парализиран от наскорошните си разширявания и че трябва да проведе дълбоки институционални реформи, ако иска изобщо да продължи да функционира. Тези реформи, въплътени в злочестата конституция на ЕС, включват премахване на правото на вето на отделните държави в редица политически области, отмяна на съществуващата практика да има по един еврокомисар на държава и коренно преобразуване на гласовете на отделните държави.

Причината за успеха на мита за парализирана Европа не е загадка за никого - това е фактът, че този мит изглежда много правдоподобен. Сега действащите правила на съюза са създадени първоначално за една група от 15 държави, може да се каже дори и

само за първите 6 основателки. С приемането на Румъния и България съюзът се разшири до 27 членки. А това прилича на рецепта за инертност. Европейската комисия трябва да полага големи усилия, за да защити колегиалната традиция измежду вече 27 члена, най-новият от които - румънец, получил унизителния ресор "езиково многообразие". Като се прибави и фактът, че новите държави членки, особено Полша, вече имат репутация за тежки пазарлъци в Брюксел, логично е да се заключи, че, както казва Никола Саркози, един от основните претенденти за президентския пост във Франция, "Европа е блокирана", защото "държавите членки вече са твърде много, за да може да работи принципът на приемане на решенията с единодушие", а пропастта между съревноваващите се в Европа интереси става "все по-широка и по-широка".

Мнозина европейски политици използват този аргумент в желанието си да разпалят ентусиазма за повторен опит да бъде приета конституцията на ЕС. Това е една линия, еднакво изгодна както за тези, които искат да спасят текста, отхвърлен на

референдумите във Франция и Холандия през 2005 г., в целия му обем, така и за хората като господин Саркози, които искат от развалините да бъде измъкнат значително по-кратък документ. Холандското правителство заяви, че няма да иска от гражданите си да гласуват повторно "за" или "против" конституцията.

Същевременно холандският министър по европейските въпроси Франс Тимерманс е съгласен, че ЕС "не може да продължи да функционира с 27 държави-членки", ако сегашните правила се запазят.

Съществува дори версия на мита за парализирана Европа, създадена за страни като Великобритания, които подкрепят по-нататъшното разширяване на ЕС, но са против премахването на правото на вето на отделните държави. Тази версия се състои в обрисуването на институционалната парализа като непреодолима пречка пред разширяването. Федералният канцлер на Германия Ангела Меркел встъпи в изпълнение на възложеното на страната й председателство на ЕС, заявявайки: "Знаем, че при настоящите правила ЕС нито може да бъде разширен, нито е способен да взима необходимите решения". Ако това ви прилича на изнудване, то това е, защото то е именно такова - ЕС държи Западните Балкани, а, когато му дойде времето, ще държи и Турция, заложници на едно ново институционално устройство.

Ако хората, поддържащи мита за парализирана Европа, бяха прави, човек би очаквал да забележи редица очевидни неща в Брюксел. Едно от тях би било безизходното положение в областта на законодателството, касаещо сферите, в които се изисква единодушно съгласие от всички членки на ЕС. Би могло също да се очаква, че новите членове стоят зад несъразмерно големия брой неприети досиета. Въпреки това обаче подобно безизходно положение не съществува. Трудните политически решения продължават да се приемат с единодушие - измежду най-пресните примери за това са трансатлантическата авиационна сделка за "открито небе", по която беше постигнато съгласие въпреки опасенията на Великобритания, както и един план, свързан с климатичните промени, който госпожа Меркел обяви за исторически.

Списъкът с проекти, блокирани от някоя от новите членки на ЕС, също е нищожен - конфликт с Русия относно износа на полско месо; забрана за директна търговия на ЕС с окупираната от турците северна половина на Кипър; молбите на Естония и Литва за постигане на обща европейска позиция относно отричането на Холокоста, която да включва и престъпленията на Сталин. Всъщност повечето нови членове рядко надигат глас; официални представители докладват, че на срещите на ЕС в разширен състав безсмислените приказки са значително по-малко. (За сравнение едно време италианците бяха способни да говорят по 25 минути за един-единствен параграф.)

Според проучване, публикувано от Иститута за политически науки в Париж, като цяло след разширяването ЕС приема нови правила и решения с около 25 процента по-бързо отпреди. Авторите на проучването са проследили хиляди предложения, както важни, така и не чак толкова. Заключението им е, че "противно на многото мъдри заключения, събраната информация показва, че разширяването на ЕС не е...блокирало неговите механизми". В търсенето си на "блокажи", те откриват, че "старите" членки са се противопоставяли на различни преложения два пъти по-често, отколкото новите. Френското проучване, както и един доклад относно срещите на високо равнище на ЕС на Шведския институт за изследване на европейската политика, стигат до заключението, че срещите между еврокомисарите и националните политици са станали по-малко приятни, като все повече сделки се сключват по коридорите. Това обаче е друг въпрос.

Колкото до приказките за нови правила за гласуване, те напомнят на късните филми, завършващи с "очаквайте продължение", в които новите закони едва-едва се промъкват с минимално мнозинство. ЕС обаче не функционира по този начин. Както в Комисията, така и при министерските срещи обикновено се избягва гласуване в полза на приемането на решение с консенсус.

Премахването на правото на вето на отделните държави все още е от значение, но по друга причина. Когато законите се одобряват с мнозинство, държавите започват преговорите със страх, знаейки, че тези, които имат някакви съмнения по отношение на закона лесно могат да се окажат изолирани; това тласка всички към компромиси, дава на Комисията повече власт и същевременно насърчава "по-силна Европа". Ако държавите имат право на вето, те могат да изслушат аргументите и просто да кажат не. Когато еврократите искат по-опростено вземане на решенията, те се стремят да усложнят живота на инертните. Ханс-Герт Пьотеринг, председател на Европейския парламент, е възхитително прям: "Когато има гласуване с мнозинство, може да се вземе връх над тези, които не искат да се върви напред." (БТА)

Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Коментар