„Кат Русия няма втора тъй могъща на света”... Поколения българи живяха с този стих много повече като с комплекс и много по-малко като с чувство на възхищение. Русия винаги е предизвиквала световъртеж у България с необятната си територия. Сравнението между руската и българската икономика е като между Ермитажа в Ленинград и Националния исторически музей в София. Русия винаги е имала бандити от класа, на които България може само да завижда. Почитателите на руския филм „Бригада” знаят кой е Белия и кой е Космос. Ние – почитателите на дребната и по-едрата българска престъпност, знаем само Бобъра и Рашко. Русия е дала на света Есенин, Чехов и Тургенев – ние Смирненски, Вазов и Елин Пелин. Тръгнах може би от прекалено далече. Всъщност, исках да ви кажа, че днес Русия погребва това, което България не е родила.
Днес Русия се прощава с журналистката от „Новая Газета” Анна Политковская. Една от най-добрите разследващи журналистки, която в събота бе разстреляна пред дома си. Дом, в който тя живееше сама. По признание на нейния съпруг през последните години двамата са живели разделени, тъй като не е могъл да понесе постоянната тревога и страх заради професията на съпругата си.
По тази много лична причина и по други десетки причини не си въобразявам, че на погребението на Политковская ще дойдат милиони. Напротив, каза ми го и зам.-главният редактор на „Новая газета” Витали Ярошевски – ще дойдат малко хора, но за съвременната московска реалност – те ще изглеждат много. Ще дойдат повече от любопитство и повече луди – традиционната публика за такива събития.
Всъщност, така си отидоха от този свят повечето от съвременните български класици – без държавни почести и без многобройна публика. През последните 15 години Анна Политковская стана известна със своите разследващи репортажи за случващото се в Чечня – за философията на чеченските лидери, за стратегията на руските главатари, за хилядите жертви и от двете страни на барикадата, за шумното настъпление на Москва към Чечня, което печели президентски избори, за тихото настъпление на Чечня към Москва, което роди трагедии като заложническата криза „Норд-ост” през 2002 година.
Това, което прослави името на Политковская, не бяха постоянните заплахите за живота й, нито опитите да бъде отровена. Тя стана известна, така както е известно, например, името на руския президент Владимир Путин, защото беше самотен боец. Не бе журналист-наблюдател, в чисто българския смисъл на тези думи – седиш си в редакцията, наблюдаваш и пишеш мастити коментари.
Политковская живееше в Чечня – репортажите й бяха от първо лице единствено число. Когато говореше, тя говореше с факти и доказателства, а не с гръмки епитети. И точно заради това през годините списъкът на враговете й ставаше все по-дълъг, а яростта на враговете й все по-трудно контролируема. Анна Политковская беше типичен представител на съвременната руска интелигенция. Против властта, защото обича родината си. Духом извън Русия, всъщност тя е родена в Ню Йорк, защото иска тялом да живее в родината си. Политковская е един от 300-те руски журналисти убити или безследно изчезнали от 91 г. насам.
Повечето от тези 300 престъпления попадат в графата „неразкрити”. На тази Русия, която описаха убитите и безследно изчезналите – не си струва да се възхищаваме. На смелостта на убитите и безследно изчезналите – можем само да завиждаме. Казвам това с цялото си уважение, към колегите, които вече 17 демократични години се отиват да защитят честта да се наричат „разследващи”.