Има хора, за които искаме да се пише, чете, говори повече. Когато надмогнем предразсъдъците, запълним липсващите места в пъзела на решенията ни, но най-вече мислим различно, се оказва, че има мъже, които си струват и трябва да бъдат закичвани с титлата „Мъж на годината".
Има и други, които не трябва. И колкото повече обсъждаме това, толкова по-интересен става този спор. Както всяка година, като дойде декември и завалят награди, някой се провиква за смисъла от тях. Други десетина зад него започват заучена пледоария защо няма сто награди за учен на годината, а има сто награди за мъж на годината. И така до януари, когато нещата утихват. Така и у нас. Дълго трябва да обясняваме защо наградата се казва точно "Мъж на годината". Но, уважаеми противници, колко протяжен е спорът "ама какво точно се крие зад понятието мъж"; как изкарват от равновесие канонадата мнения на анонимни почитатели на форумите, които бълват люта епистоларна лава всеки път, когато нещо подобно се случи; как смрадливи определения валят проливно и как лично аз не ги чувам.
И все пак има ли "Мъж на годината" и тази награда измерва ли неговата потентност, външен вид, брой направени научни открития, вкарани голове или регистрирани патенти?
Да, има награда "Мъж на годината". Навсякъде по света има мъже, които притежават необходимите качества, за да се преборят с предизвикателствата на новия живот и да бъдат "мъже на годината". Звучи банално, но е така. Те са онези, които грабват възможността, вярват в нея и после се гордеят с постиженията си. А на следващия ден продължават напред. Ние ги сочим с пръст, говорим за тях, познаваме ги, възхищаваме им се, ненавиждаме ги, но те отварят следващата врата за по-горното ниво от играта, наречена "живот". Независимо дали ви харесва или не.
И когато, не дай Боже, решим да им лепнем някакъв етикет, всички се вторачват в него и питат "ама защо мъж, ама другият не е ли мъж, ама кой е по-секси, ама кой е по-умен?"
Какво значение има?
Никакво, разбира се.
Понякога е хубаво да харесваш сцената, а не да я отричаш. Понякога е хубаво да приемеш прожекторите, защото те може и да разцепват тъмнината и да дават път на признанието. Понякога именно от тези хора, попаднали в светлините на прожекторите, имаме необходимост, за да продължим напред.
А понякога, в други случаи, е достатъчно дори да се забавляваме.
Така и с наградите "мъж на годината". Тази година "мъж на годината" стана Димитър Бербатов и ако имах право да гласувам (а като част от организаторите нямам) бих гласувал за него.
Младостта, точно като чистия въздух и зелената трева, е изчезващ вид. И то точно онази младост, която носи у себе си Бербатов. Иде реч за онази галантна смиреност, дискретност, притеснителност от първия път, пот по челото, напрежение от неизвестното, страх от провал, стеснителност - всички онези малки и големи неща, които добрите хора се опитват да прикрият и с годините вероятно успяват. Всички онези неща, характерни за младостта.
Младостта беше и на друго място онази вечер, при връчването на наградите. Младостта беше около всеки един от нас, който видя Валери Петров в залата и сърцето му трепна. Независимо дали познаваш Валери Петров, независимо дали знаеш какво е правил, когато си бил роден (в моя случай завършва Копче за сън), независимо дали си чел комедиите и трагедиите на Шекспир или онова, което разтърсва всеки зрял мъж - преводът му на Фауст, независимо от всичко, Валери Петров е другия символ на младостта. И тази младост също беше в залата.
Младостта и дълголетието - първото така рядко срещано днес, второто все по-често срещано, не са нещо опасно или лошо. Те са символ на времената, в които живеем. И понякога "мъжете на годината" помагат да ги възприемем като дар, а не като проблем. И тези мъже заслужават награди.
