Интервю

Валентина Сиропуло: Нямам намерение да съдя никого за страданията си

22 юли 2008 10:44

Как живее Валентина Сиропуло, една от българските медици, освободени от Либия преди година? Животът й от кацането на Летище София на 24 юли 2007 година до днес е доказателство, че завръщането към професията и здравите връзки в семейството, са най-доброто лекарство за раните, които Либия причини на всеки един от тях. В момента Валентина е една от малкото медицински сестри, която година по-късно, е спокойна и уверена. Казва, че не е простила на тези, които „прекъснаха” живота й за близо осем години, но не концентрира мислите си върху лошото, което е било, а върху хубавото, което й предстои. „Изморена съм и нямам намерение да съдя никого за страданията, които ми бяха причинени”, признава Валентина Сиропуло.

Запознаването със свободния живот, както го нарича Валентина, приключва за нея през март тази година. Тогава тя решава да се върне към професията си.

„Върнах се към професията си просто, защото така го чувствах. В един момент усетих, че нещо ми се губи, чувствам се безцелно, трябва да имам някаква цел, какво правя. Аз съм завършила профил Детска медицинска сестра, работила съм като такава 18 години, в Бенгази пак си бях детска сестра. Сега отново се връщам към старата си професия.

Въпреки че вече работи в частна клиника в Пазарджик пълната адаптация на медицинската сестра към живота, в който няма решетки продължава.

Този процес ще е доста продължителен. Оказа се, че една година е малко в сравнение с тези осем години и половина, в които съм била в изолация от свободния живот и съм гледала телевизия – какво правят хората на вън. Още срещам трудности, особено с тази бюрокрация – всичко е променено. Да си призная честно не съм абсолютно адаптирана.

Всеки ден Валентина мислено превърта лентата на дните, които е прекарала в Либия. Все още визуалният спомен за лицата на съдиите и мъчителите или детайли от обстановката в съдебните зали за нея е ярък.

То така трайно се е „насадило”, притъпявам го, но не може да изчезне напълно. За всичките тези осем години и половина има токова много силни моменти. Всеки един затворнически ден е абсолютно различен от другия, не знаеш какъв ще е. Смъртните присъди – една , две, три. Изобщо много са нещата и не мога да ги забравя никога.

Простила ли си на тези, които близо осем години образно казано „прекъснаха” живота ти и ти причиниха много болка?

Искам да простя, но не мога, но и няма да предприема нищо, така че нещата са за моя сметка.

Въпреки че не е простила, личният избор на Валентина като свободен човек, е да не повдига съдебни претенции нито към Либия, нито към България.

Не мога да тръгна да се боря срещу хора, достатъчно съм уморена от съдии, затвори, от институции, в които вече не вярвам. Затова съм решила, че съм до тук. Не мога да простя, искам, но не мога. Не мога и да тръгна, защото съм прекалено уморена от това нещо.

Всеки ден Валентина следи какво се случва в България. Казва, че го е правила преди да замине за Либия, прави го и сега.

Много ме впечатляват новините, които са свързани с някои човешки трагедии и най-вече като се случват с деца, политическите "боричкания” много не. Когато се случват с хора и особено с деца го приемам трудно.

Най-хубавият спомен от изминалата една година за нея си остава кацането на българска земя.

От него следват другите хубави неща – при семейството съм си, при детенцето съм си. То е голямо обаче си ми е дете и му се радвам, живи и здрави да сме. В родния град съм си, на работното си място. Всичко е хубаво, разбирате ли? Дай Боже да е така непрекъснато.

Валентина вярва, че филмът, който Холивуд обеща да направи за тях все някога ще види бял свят. Няма претенции коя актриса ще изиграе нейната роля. Важното било образът да е истински.