Наричат го "основоположник на британския поп арт". Години преди Анди Уорхол да се потопи в това течение, Питър Блейк работи усилено и веднага е забелязан от британската арт сцена. По-късно ще създаде великата обложка на албума Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band на The Beatles, ще получи титла "сър", ще направи още стотици обложки на албуми (между които на сингъла Do They Know It's Christmas, Stanley Road на Пол Уелър, Stop The Clocks на Oasis и т.н.), ще реализира изложби, колажи, скулптури, гравюри...
Миналата седмица Блейк гостува за първи път в България, за да открие сезона в Музейна галерия за модерно изкуство и първата си изложба у нас Absolut Brit Art. В момента в галерията тече Месец на британското изкуство (до 30 октомври), а екипът на Дарик се вдъхнови от детската енергия на 79-годишния сър Блейк, хареса го за това, че въобще не мисли за пенсиониране и го покани да участва в рубриката "Иноваторите".
Питър Блейк се съгласи и ни прие в Музейната галерия за модерно изкуство за поредния епизод на "Иноваторите".
Константин Вълков: Как се развива брандът "Британия" сега? Преди имаше голям артистичен ентусиазъм по повод инициативата cool britannia, не са ли утихнали малко нещата от креативна гледна точка?
Питър Блейк: Наистина нещата се промениха, вече не виждаме онова голямо рекламно нещо, което се случваше. Въпреки това има едно поколение артисти на новото хилядолетие като Деймиън Хърст, Трейси Емин - мисля, че все още нещата се развиват добре, просто не са под шапката на онази голяма реклама.
Възхищавам се на хора като вас, които отдавна са прескочили възрастта на пенсиониране, но и дума на обелват за по-спокойни дни.
Хората на изкуството никога не излизат в пенсия. Продължаваш, докато физически не е възможно да правиш това, с което се занимаваш. Тъй че това не е въпрос, по който съм мислил. Тъжно е, когато цял живот си работил, за да постигнеш нещо, а после се окаже, че т.нар. дни като пенсионер не са онова, което си очаквал.
Казвате, че бихте се пенсионирали, но само от надпреварата, завистта и амбициите в света на изкуството. Това са ваши думи от 1997 година, когато сте навършили 65 години. Все още ли ги има тези неща в арт-средите?
Тогава бях на 65 години, което всъщност е официалната възраст на пенсиониране във Великобритания. Исках по някакъв начин да променя темпото - затова казах, че се пенсионирам от алчността, от завистта, от злобата. Въпросът ви е дали всички тези неща още съществуват и аз ви казвам, че е така. Ние художниците си завиждаме един на друг. Аз се опитвам да съм щастлив с моите постижения и считам, че не завиждам на другите. Не искам да постигна успеха на някой друг.
Вие сте голям колекционер. Това е голямото ви хоби сякаш - да колекционирате предмети. Можете ли да разберете някой що за човек е в зависимост от хобито му?
Що се касае до моята колекция, интересни са двете последни изложби. Едната се казваше Museum of everything, а другата - Museum for myself. Колкото до това дали може да се определи характерът на даден човек спрямо хобито му, в моя случай винаги съм казвал, че аз определено съм луд. Нека ви обясня - когато започна Втората световна война, бях на седем години. Бях евакуиран далеч от моите родители. Когато войната завърши, вече бях на 14 години. В някакъв смисъл изпуснах цял период от детството и не съм колекционирал нищо тогава.
И ето сега, години по-късно, например в София - минавайки с таксито покрай антикварния пазар, за малко не скочих от колата.
Освен това една част от работата ми, от колажите, всъщност е направена с неща от моята колекция.
Друга кариера, различна от изкуството?
Преди време в един английски вестник имаше статия, озаглавена The Chain of Life. Бяха попитали един лекар какъв би желал да бъде, ако не е лекар, а той отговори - художник. Аз като художник бих казал, че фантазията ми е да бъда професионален кечист.
Вие сте първият, преди Анди Уорхол дори, който постави фотография на известен човек в своите произведения? Как избирате между мъже и жени? На ваше място повечето мъже биха поставяли само Кейт Мос например...?
По-скоро има значение какво точно представлява серията от работи, върху които работя. Важни са и пропорциите. Ето например в последната ми работа са три фотографии на жени срещу две фотографии на мъже. Иначе аз, разбира се, съм много заинтересуван от феномена "жена". Той винаги е присъствал в моите работи. Но пък - от друга страна - ние живеем в един мъжки свят, така че...
Вие сте били част от бунтарите през 60-те, заедно с Мик Джагър, Джонатан Милър, Пол Маккартни, Джордж Мартин. По-късно заедно с тях получихте титлата "сър" - т.е. станахте в някакъв смисъл част от статуквото, срещу което се борехте...
Получих моето рицарско звание за заслуги към изкуството. По-скоро това е една мила оценка към работата ми. Мик например получи своето рицарско звание по същото време, когато и аз получих моето. А ние сме от един град, живеем на петдесетина метра един от друг.
Винаги ви питат за влиянието, което музиката оказва на вашето творчество. Но какво е влиянието на бокса? Знам, че сте почитател на този спорт. Харесвате и кеч.
И двата спорта са част от живота ми, така е. Моят чичо беше треньор на един млад британски боксьор, казваше се Дейв Чарнли, той беше аматьор тогава. Започнах тогава да следя бокса, докато кариерата на Дейв напредваше. Все още следя боксовите мачове. Преди две години направих картина на боксьора Рики Хатън. В студиото ми работя и върху работи на жени-кечистки. Тези два спорта все още ме интересуват.
Като автор на обложката на Sgt. Pepper's на The Beatles неминуемо всички ви питат за това как стана, как ви дойде идеята и т.н. Аз се интересувам от чисто музикалната страна на въпроса - коя е най-малко любимата ви песен точно от този албум на The Beatles?
Може би песента на Джордж Харисън, как се казваше точно? Винаги, когато си пусках плочата, пропусках точно тази песен (Within You Without You).
