Д-р Георгиев: Нека държавата ни да намери виновните за осемте години в затвора
Д-р Георгиев: Нека държавата ни да намери виновните за осемте години в затвора / Снимка: Sofia Photo Agency
Днес се навършват точно две седмици, откакто българските медиците, които получиха доживотен затвор за заразяването на повече от 400 либийски деца със СПИН, се завърнаха у дома. Две седмици по-късно от еуфорията на летище София при тяхното посрещане не е останало много. Евгения Марчева потърси мнението на д-р Здравко Георгиев относно появилите си информации, че смятали да напускат страната ни, че щели да съдят България и т.н.

Много неща прочетох в пресата през последните дни – че напускате България, че сте съдите България, че искате от България компенсации… А се обърках, кое от всичко това е вярно и кое – лъжа?

И аз се обърках. Първо – през целия си съзнателен живот никога и по никакъв начин, и преди да се случи това, и сега, не съм мислил никога да напускам България. Второ – това, което се е случило с френските адвокати, аз не съм присъствал, защото бях в болница, както всички знаят. Научвам го в последствие. Никога нито пред френски, нито пред каквито и да е адвокати, не съм говорил за напускане не България и да получавам нито френско, нито американско, нито афганистанско поданство. Така че, искам да разберат всички, че това е моето категорично мнение. И не само моето, но и мнението на съпругата ми.

Нека да уточним, че говорейки за френските адвокати, имаш предвид историята с френския адвокат Емануел Алтит от „Адвокати без граници”, който е дошъл на третия ден от завръщането ви в България, и ви е карал да подпишете декларации, с които вие ще съдите българската държава.

Да, абсолютно. Нито съм виждат такива декларации, нито съм искал някога да подписвам такива декларации. Наистина и за мен е най-меко казано странно един чужденец да идва и да ме кара да съдя собствената си държава. Каквото и да е, аз съм българин и съм подчертавал многократно, че виновни за това да стоим по либийските зандани осем години и половина има и те много добре знаят кои са и нека да им тежи на собствената съвест и морал, ако го имат, разбира се. И ако нашата държава наистина, като нормална демократична държава някога реши, нека тя да си ги издири, нека да ги намери и нека да ги съди.

Докторе, искам от теб откровен отговор. Справедливо ли е българската държава да ви компенсира за годините, прекарани в либийските затвори?

По моя лична преценка ние очакваме просто повече помощ и аз мисля, че заслужаваме тази помощ. Разговаряхме вече с Масларова, малко преди да вляза в болница. Тя ни обеща пожизнена най-висока пенсия. Това беше пред всички казано и оттук нататък социалните осигуровки, здравните осигуровки. Има си други начини, това ни го казаха и европейците, които участваха в преговорите, защото винаги и те са подчертавали, че както жертва на целия този цирк в продължение на осем години и половина са децата, така сме жертва и ние.

Но какво имаш предвид под повече помощ? В какво да се изразява тя, освен в пожизнените пенсии и осигуровки?

В момента и на мен ми е трудно да кажа. Всяко нещо си има някакъв паричен еквивалент, или както го наричат там, наистина ми е трудно да го кажа.

Аз чета по интернет форумите и се ужасявам от това, което пише. Хората ви завидяха за апартаментите, за парите, които имате, ако щеш, и за вниманието, което ви се обръща. Вие сте само от две седмици в България. Това не те ли плаши, не те ли ужасява?

Не до този момент не ме плаши, не ме ужасява по една простичка причина. Първо, аз не чета тези форуми, не чета тъпотиите, простотиите, които се пишат в тях. Не чета мнението на хора, които са анонимни. Нека да се изправят пред мен, аз държа, и да ми го кажат това в очите. Нека да преживеят този ужас осем години и половина и да се изправят пред мен. Ще им дам всичките си апартаменти, пари и всичко, което имам. Аз обръщам внимание най-вече на тези хора, които ме срещат по улиците, прегръщат ме, целуват ме, пожелават ми „Добре дошъл!”, да живея още 50 и дори 100 години. Тази сутрин съм получил десетки такива SMS-и. Аз обръщам внимание точно на тези, на истинските хора, на тези хора, които ни подкрепяха през всички тези години, на дечицата, които пишеха картички и ни изпращаха, те са десетки, десетки хиляди писъмца. Ето това за мен е важно. И на страхотните ми приятели, които ме подкрепят и поддържат.

С една дума, чувстваш ли се добре вкъщи, у дома?

Да, да, чувствам се добре.
Последвайте ни

Интервю