В първите дни на новата година на вестникарския пазар в България ще се появи ново издание - вестникът, който подготвят журналистът и бивш главен редактор на „Труд” Тошо Тошев и главният редактор на списание „Тема” Валери Запрянов. Все още се обсъжда името на новия вестник, който ще бъде подкрепен от съдружник от чужбина.
В интервю за Дарик Тошо Тошев увери, че веднага след като договореностите с този съдружник бъдат финализирани, ще представи публично кой стои зад помощта за новото издание. Според Тошев през последната година на печатния пазар у нас нахлуват бизнесмени, които не са професионални издатели и това срива медийния пазар.
След продажбата на „Труд” и „24 часа”, която беше приключена в началото на 2011-а, в края на август Тошев напусна медийната група „България”, в чийто борд беше вицепрезидент. Мотивът му беше „несъгласие със стила на ръководство на пресгрупата”.
Г-н Тошев, през последната година има сериозна динамика на вестникарския пазар. Кризата или закономерни процеси наложиха това? Смени се собствеността на „24 часа” и „Труд”, два нови вестника лятото се появиха, сега се чака Вашето ново издание? Вие как тълкувате тази динамика?
Динамиката наистина е голяма. Тази динамика и по-скоро новите собственици на сериозните медии, искам да направя една уговорка - говоря преди всичко за хартиените медии, за вестниците на първо място - промяната на собствеността доведе на пръв поглед като че ли невидими за обикновения човек, но всъщност сериозни размествания на пазара. Оказа се, че огромната част от новите собственици всъщност не са професионалисти издатели. Навсякъде по света сериозните вестници са собственост на частни компании, но има голям разлика дали компанията е професионален издател. Давам пример с доскорошния собственик на споменатите вестници - немска групировка ВАЦ, която е могъщ медиен концерн с европейска стойност. Съвсем друго е когато издателят има друг сериозен бизнес. Не говоря дали този бизнес е 100% легитимен, дали е сенчест, ако той е сенчест драмата става още по-голяма, да не кажа убийствено тежка за медията, която става собственост на този издател. Разликата между тези две групи издатели води до сериозните сътресения на какъвто и да било вестникарски пазар. За жалост, като че ли в България в последната година надделя собствеността на бизнесмени, които не са професионални издатели. Те нахлуват на вестникарския пазар със своите амбиции. Не искам да кажа нищо лошо нито за амбициите, нито за хората, но първо - те са непрофесионалисти, второ при тази криза въобще икономическа, стопанска, при тази слабост на икономиката в нашата страна видимо има някакъв друг вид мотивация за стремглавото нахлуване на богати хора на медийния сектор.
Каква би могла да бъде тази мотивация?
Аз няма да гадя, но тя би могла да бъде наистина всякаква. Може да подсказва амбиции в сферата на политиката, чрез медиите може да се прави политика, да се подкрепят, политически структури и партии, да се подкрепят политики и хора и да се получават някакъв вид дивиденти. Това могат да бъдат мераци за лична реализация, за популярност. Защото един бизнесмен може да бъде много богат, може да има страхотно успешен бизнес, в каквато и да било сфера, но той да е известен на собствения си семеен кръг. А може би иска да лекува някакви свои комплекси.
Губи ли медийният пазар от това?
Той не губи, той се срива. Това е принципното положение според мен - тогава, когато ти не си тръгнал да правиш чист бизнес, искаш да произвеждаш едно издание, за да печелиш чрез него, чрез качествено издание, а то, за да е качествено, трябва да е свободно, да има гаранция. Хората, работещи в него, трябва да имат гаранцията, че могат да мислят свободно, че могат да реализират това, което талантът и познанията им дават възможност да излеят върху белия лист. Ако собственикът наистина иска да прави такъв вид почтен бизнес, изданието има шансове да бъде успешно. Ако собственикът има друг вид амбиция, а не да прави бизнес чрез изданието, а изданието да му подпомага основния бизнес, откъдето той е тръгнал и намерил пари, за да купи вестник, да речем, ако иска да постига някакви свои политически болежки, ако иска да лекува свои комплексни рани, ако иска да задоволява някакво свое его, тогава всъщност медията става подчинена. Когато се говори за свобода на медията, този, който се оплаква, че например държавата го подтиска и не му дава свобода в България, не е прав. Да, вярно е, че различните политици по различен начин се опитват да се преборват с медиите, да печелят по някакъв начин точки за себе си. Това е съвсем естествено. Това става навсякъде по света, но законово, ако щете, като визия, в България има свобода от гледна точка на държавата. Работех доскоро като главен редактор на един вестник, на мен никой не ми се е бъркал, не се опитвал да ми се бърка след 2000 г., например, в работата, да ми нарежда. Няма такова нещо, никой не си е позволявал. Най-много да са ме помолвали някой път за нещо. Просто умеех, струва ми се, да говоря приятелски, човешки и сериозно с политиците, с бизнесмените. В някаква степен това беше и предпоставка да ми върви работата - моята и на вестника, в който работех. Когато обаче като собственик или като главен редактор искаш да постигнеш други цели, вече понятието свобода на словото става на патерица.
Затова и казвате, че се срутва медийният пазар от подобна инвазия. Какво остана скрито за аудиторията около продажбата на „Труд” и „24 часа”?
Аз не искам да говоря нито за „Труд”, нито за „24 часа”. Аз работих там много години и не е коректно. Друг е въпросът, че това, което дотук се опитах да изложа като принципна ситуация, като позиция на вестникарската хартиена индустрия в България, всъщност се получи в този си вид, получи този си образ на някакъв вид завършена болестна ситуация. И се случи сега, през тази година. Започна от по-рано, началото не е от сега. В желанието си да влияят пряко върху процесите в социалната практика чрез директни атаки, чрез жълто помийно заливане на образите, на лицата, на ситуациите в държавата, през тази година се появиха всекидневни вестници убийци, които всъщност създадоха от друга страна според моето скромно убеждение и предпоставката един човек с някакъв опит, с някаква практика, ако намери и подкрепа, да се опита да направи една сериозна медия.
Преди да поговорим за проекта, който подготвяте, Вашата гледна точка - на къде според Вас новите собственици водят тези две издания, в частност вестник „Труд”. Може ли да се стигне до там един вестник с над 70-годишна история да изчезне от вестникарския пазар.
Не искам да говоря за „Труд”, не е коректно. Аз бях 20 години негов главен редактор. Няма да чуете от мен такова нещо. Каквото имах да кажа, го казах.
Когато си тръгвахте казахте, че не искате повече да участвате в тоя маскарад.
Не знам дали съм употребил думата маскарад, но горе-долу по такива причини си тръгнах.
Можете ли да кажете на кого станахте неудобен?
Аз въобще съм неудобен човек.
В случая обаче нещо е отключило всичко това.
Това, което отключи всичко това, беше моето желание да работя свободно и да се опитам да правя това, което, струва ми се, че мога. В продължение на 20 години се доказвах. Доколко съм успял, това е друг въпрос. Дълги години, аз мисля, че съумявах да правя един добър вестник. Заедно с един добър екип, разбира се. И ето, аз реших, че с малко прекъсване, за да ми узрее в главата цялата тази истина, да се превърне в убеждение, мисля, че горе-долу сега - последните два-три месеца, дойде мига да се опитам да го направя.
Кога стартира опозиционният вестник? Така го анонсирахте като издание. Тук в ЦУМ ли ще се прави?
Да, искам все пак да поясня. Аз смятам, че е грешка, когато някои издатели или главни редактори привързват към колесницата на някоя партия или идеологема своето издание. Не може да се мисли, че е сериозна медията, че тя е свободна, освободена сама себе си, не свободна откъм държавни пречки или предпоставки. За да е освободена тя не бива да се свързва с лява, дясна или каквато и да е било партийна политическа доктрина. Това веднага ограничава сферата на мислене, начина на подход на един репортер, журналист, редактор. Медията по начало, не само хартиената, е призвана да бъде коректив за обществото, коректив за управлението. Което какво ще рече - че е призвана да бъде опозиционна. И аз ще се опитам да правя такъв вестник.
Някой спомена работно заглавие „Трибуна”.
Това го уточняваме. Няма още решено заглавие. В момента, в който го има, аз съм заинтересован да го съобщавам, за да се наложи в съзнанието на публиката. Надявам се до месец, месец и нещо, тъй като вестникът трябва да започне да се появява на бял свят от първите дни на следващата година. Исках да избегна изборите, да минат изборите, да отшумят. Да не се политизира веднага медията, заедно с раждането си да изврещи партийнополитически. Като съм готов ще го съобщя.
Стои ли зад този медиен проект и политически проект?
Не разбрах.
Някаква проекция, която би могла да зададе параметри за визия напред във времето, въпреки…
Т.е. някаква политическа сила дали стои? Не.
Не политическа сила, защото един очевидно опозиционен вестник, поне в желанието си да не бъде такъв…
Аз ще имам подкрепа, разбира се. Няма да съм сам. Първо, ние в момента работим заедно, и сме съдружници в фирмата, която направихме - акционно дружество „Обединени свободни медии”, работим заедно с моя колега и изключителен журналист Валери Запрянов. Ние ще имаме подкрепа от чуждестранен инвеститор. Не са ни приключили окончателно разговорите. Те вървят добре, стиснали сме си ръцете. Но в момента, в които подпишем и сме готови окончателно, техен най-виден представител ще дойде тук, може би ще направим пресконференция. Но със сигурност ще се покажем заедно.
Като стана дума за парите, подчертавате, че става дума за чужд инвеститор…
Говоря за подкрепа. Това не е само пари.
Колко време един подобен медиен проект може да си позволи да работи на загуба?
Аз не го наричам загуба. Винаги съм казвал, че добрата медия си изкарва парите. Ако е добра стоката, хората я купуват. Разбира се, малко по-сложно е да правиш вестник, отколкото примерно качествени обувки или гевреци. Вестник се прави трудно, медиите са много, конкуренцията голяма, държавата е бедна, хората получават малки заплати много, много фактори могат да се наредят, които пречат. Но не го наричам „правене на вестник на загуба”, наричам го един инвестиционен период. Не мога да гадая, но се надявам за един непродължителен период вестникът да се издържа сам. Не очаквайте някакво число да посоча, няма да е коректно. След шест месеца ако ви кажа да речем, че сме готови, може да дойдете да ме попитате готови ли сте, какви са ви сметките.
Говори се, че зад това издание ще стоят и пари на Дилян Пеевски.
Не е сериозно, не ми задавайте такъв нелеп въпрос. Опровергавам го много пъти. Дилян Пеевски е един млад мъж, който го познавам формално и доста бегло. Аз уважавам неговите амбиции и вероятно ще работя с негови структури, ако той наистина ги притежава в сферата на разпространението. Имам още нещо предвид - в София има, ако не бъркам, три възможни печатници за правене на такъв вестник. Едната е свързана с пресгрупата, от която аз излязох, тя е тяхна собственост; другата е на Иво Прокопиев, третата не знам точно на кого е собственост, но примерно на групата на Дилян Пеевски. Аз с една от трите печатници ще трябва да работя, ще поискам оферти и от трите. По моему те трябва да са заинтересовани, това е бизнес за тях, но който ми даде най-добрата оферта, вероятно с него. Най-добра не значи на всяка цена най-евтина, има график за работа, условия за хартия… Моят съдружник ще бъде от чужбина, а с кого ще работя… Аз ще работя и с г-н Павлов (бел.ред - Любомир Павлов), ако той не ми откаже, не само в сферата на печатницата. Той е собственик на една от мощните разпространителски фирми. Нима е осъдително, ако работя с него, независимо, че го напуснах.
Не се ли опасявате, че предизвиквате с Вашия нов проект размествания на медийния пазар. Няма ли да разрушите така и вестник „Труд”, много хора ви последваха?
Аз не искам нищо да разрушавам, аз искам да направя нещо ново. Ако обаче появяването на пазара на един нов вестникарски факт се окаже неудобно за други, това не е мой проблем.
