Повече от век работи воденицата на Георги Балджиев в петричкото село Беласица. Той разказа, че тя е направена от неговия прапрадядо Трайко Балджиев.
Воденицата е работила през турско време и има документ за узаконяването ѝ от 1885 г., от горноджумайски инженер, който е изготвил документацията, разказа още той.
Георги каза, че навремето воденичарите са били богати хора, а неговият прапрадядо е давал по пет гроша на българите, за да не работят ангария на турците. Заради това е и убит, разказа Балджиев. Гробът му се намира в двора на черквата, защото той е дал и мястото за направата ѝ, което по онова време е било негово. Строителството на храма започва през 1890 и завършва през 1910 година.
След смъртта на прапрадядо му воденицата се поема от неговият дядо Иван Балджиев, разказа Георги Балджиев. И така до днес, когато вече я стопанисва той. По думите му, към момента няма друга действаща воденица в района. Тя е постоянно действаща, като през времената, когато е нямало ток или е бил на режим, са работили две воденици - една на ток и една на вода.
„Работеха и двете, за да смогнат да се смели брашното. Хората си мелеха едно време много брашно, с него си готвеха, правеха си различни ястия. В момента не се ползва толкова много, защото си купуват готово, а пък и не гледат животни“, каза Балджиев.
За да имаш воденица, трябва да имаш даденост като място, за да има как да се захрани с вода, разказа Георги Балджиев. „Тук е удобно, тъй като минава селската вада и се включва пак за напояване на полето“, допълни той.
Улеят, по който се пуска водата към воденицата, е изработен от кестеново дърво и е дялан ръчно. Георги разказа, че хлябът направен от брашно, смелено на воденица, бил много по-вкусен. Наричали са го „погача“, допълни той.
Към момента воденицата работи основно като атракция, каза Георги Балджиев. Той посочи, че иска да запази автентичността и да покаже какво е било назад във времето.
Това е наследствено нещо, което е с голяма сантиментална стойност за мен, каза той. И допълни, че воденицата ще продължи да работи, дори обмисля да я ремонтира, но да запази автентичния ѝ вид.
Воденицата е работила през турско време и има документ за узаконяването ѝ от 1885 г., от горноджумайски инженер, който е изготвил документацията, разказа още той.
Георги каза, че навремето воденичарите са били богати хора, а неговият прапрадядо е давал по пет гроша на българите, за да не работят ангария на турците. Заради това е и убит, разказа Балджиев. Гробът му се намира в двора на черквата, защото той е дал и мястото за направата ѝ, което по онова време е било негово. Строителството на храма започва през 1890 и завършва през 1910 година.
След смъртта на прапрадядо му воденицата се поема от неговият дядо Иван Балджиев, разказа Георги Балджиев. И така до днес, когато вече я стопанисва той. По думите му, към момента няма друга действаща воденица в района. Тя е постоянно действаща, като през времената, когато е нямало ток или е бил на режим, са работили две воденици - една на ток и една на вода.
„Работеха и двете, за да смогнат да се смели брашното. Хората си мелеха едно време много брашно, с него си готвеха, правеха си различни ястия. В момента не се ползва толкова много, защото си купуват готово, а пък и не гледат животни“, каза Балджиев.
За да имаш воденица, трябва да имаш даденост като място, за да има как да се захрани с вода, разказа Георги Балджиев. „Тук е удобно, тъй като минава селската вада и се включва пак за напояване на полето“, допълни той.
Улеят, по който се пуска водата към воденицата, е изработен от кестеново дърво и е дялан ръчно. Георги разказа, че хлябът направен от брашно, смелено на воденица, бил много по-вкусен. Наричали са го „погача“, допълни той.
Към момента воденицата работи основно като атракция, каза Георги Балджиев. Той посочи, че иска да запази автентичността и да покаже какво е било назад във времето.
Това е наследствено нещо, което е с голяма сантиментална стойност за мен, каза той. И допълни, че воденицата ще продължи да работи, дори обмисля да я ремонтира, но да запази автентичния ѝ вид.
