Отец Пламен Гечеве е енорийски свещеник на Видин към католическа Никополска епархия-Русе. Той е лекар-психиатър, учил е в Лугано, Швейцария и там е бил ръкоположен. По повод отбелязания преди дни от католическия свят Великден разговаряхме с него във Видин.
Отче, в пасхалното послание на папа Франциск имаше много болка заради жертвите на терористичните атаки. Как вярата може да противостои на насилието?
Христос воскресе! Първо, самото послание на християнството е за ненасилие и любов, така че има един, който е спрял насилието и това е Иисус Христос. Той вместо да се гневи на тези, които са срещу него, ой им прощава. Където има прошка, насилието спира, където няма прошка-насилието продължава!
Разкажете повече за историята на строящия се католически храм във Видин. Откога сте тук, откога има служби? С Вас в момента сме в помещението, където се извършват службите…
Да, това е салон, в който провеждаме службите си, но евхаристията не зависи от помещението, зависи от хората. Храмът сме ние, така че това което строим тук е тази общност на вярващи. А причината за строящия се храм е, че преди 9-ти септември във Видин е имало малка католическа църква, последният католически свещеник е унгарец.
Може ли да се говори във Видин за присъствие на католическа общност?
Тук наистина ни беше много трудно… Има католици, но в сравнение с другите градове броят им е доста по-малко. Храмът е за цяла северозападна България-Лом, Монтана, Враца. Става дума, както за българите-католици, така и за чужденците, женени в този район. Има общност, но за да я създадем, имаше нужда от „мая“, така да се каже и това са едни семейства, които са изпратени с благословията на светия отец папа Франциск. Това са християнски семейства с много деца от Италия и от Полша.
Те тук са заселени, живеят в нашия град, децата им тук учат, те работят, така ли?
Да, точно така, но по-точно е да се каже, че възрастните си търсят работа…
И те са основно хората, които присъстват на Вашите служби…
Да, но те са тук основно, за да покажат с начина си на живот какво значи християнско семейство-мъж и жена, които успяват да предадат вярата на децата си, които не се развеждат-не че са някакви супергерои… Те живеят така, че правят присъствието на Христос видимо, а не само написано на книга.
Как успявате да приобщите децата, как го правите?
Тези млади хора, говоря за тези които са дошли тук, те не са били вярващи и преди да се оженят са били катехизирани, което значи въведени в християнството и са предали това на децата си. И най-важните евангелизатори са семействата, а не свещеника, не съм аз главният. Самото семейство всеки ден се моли с децата, отговаря на въпросите им, заедно разсъждават върху библията, заедно идват на служби. Бащата е авторитет, дори и детето да не иска да идва на служба, той го води, след като стане на определена възраст, когато е вече самостоятелно, може да реши да идва или не, но докато е с родителите- те го водят. Това е процес, в който родителите и аз участваме активно.
А имате ли контакти с представители на православната църква тук във Видин?
Да и съм много щастлив от доброто сътрудничество, което имаме. Виждаме се често с епископ Поликарп и други свещеници. Те са отворени за такива срещи и ни подкрепят. Разликата католици-православни почти не се усеща в контактите ни с тях, което за нас като малко общност е много добре.
А като приблизителен брой можем ли да коментираме, колко сте?
Когато е имало преброяване са се записали 200 католици във Видин и областта, но тези които идват на служби или се интересуват , са много по-малко-около 50 на брой. Иисус Христос сам казва: „Където са двама и трима, там съм и аз“, така че не е важно хората да са много, а да покажат тези знаци на любов и единство… Не толкова външни знаци и ритуали, а любовта, дори всички останали да видят, че тия хора се движат заедно по улиците-това е достатъчно!
А можем ли да кажем, че ежедневието ни е доста забързано и затова не стигаме до искрена молитва?
Забързано, защото бягаме от себе си… Има една карикатура, която показва това-когато си малък-си твърде малък, за да имаш време за Бог, когато си младеж си много щастлив, за да мислиш за Бог, когато си голям си вече много забързан и след това идва края…Въпросът е да сме искрени със себе си, със живота си, да разберем, че колкото и да бързаме, стигаме до едно и също място…Така че човек трябва да спре и да се замисли какъв е смисъла на живота, за какво живее и ако не си отговори на тези въпроси, реалността ще се стовари с пълна сила… Всичко, което правим рано или късно свършва, всичко по някакъв начин умира, има само един, който не умира-това е Иисус Христос и затова той възкръсва. Така че става въпрос не толкова за молитвата, колкото затова да сме искрени и да спрем и да си отговорим накъде отиваме.
Вашето послание е да сме искрени със себе си?
Да и също да спрем, и да си зададем въпроса-откъде идваме, накъде отиваме и защо го правим, какъв е смисълът на живота и всеки е свободен да търси отговора, но ние сме го усетили и затова казваме, че няма друга вяра освен християнската, която да казва, че Бог те обича ти проава… Прошката е това, което прави хритиянството голямо!
