Легендарен шпионин разкрива тайни от Студената война и руската кухня
99575
Легендарен шпионин разкрива тайни от Студената война и руската кухня
Легендарен шпионин разкрива тайни от Студената война и руската кухня
Бившият генерал от ЩАЗИ Маркус Волф е смятан за един от най-великите шпиони по време на Студената война. Той ръководи външното разузнаване на ГДР от 1958 до 1987 г., а западните медии му дават прозвището "човекът без лице".
Книгата на Маркус Волф
Легендарният разузнавач е изкушен и от готварското изкуство. В книгата си „Тайните на руската кухня” той разказва истории от професионалния си живот и разкрива свои рецепти. Преводач на книгата е писателят и бивш офицер от контраразунаването Павлин Павлов, който определя Волф като свой учител.
Павлин Павлов; снимка: личен архив
Г-н Павлов, пресилено ли е да се каже, че Маркус Волф е последната легенда на разузнаването?
В никакъв случай. Той е може би един от последните легендарни ръководители на онова разузнаване, което е свързано с големите пробиви на източно европейското разузнаване в системите на НАТО, а преди това и в хитлеровите служби по време на Втората световна война.
Кой измисля прозвището му „човекът без лицe”?
Западните медии. Първо списание „Щерн” го взе на прицел. След като те, въпреки огромния си ресурс, не успяха да намерят негова снимка, просто нямаше какво да повече да кажат по въпроса освен „човекът без лице”. Маркус Волф е бил не само администратор зад бюро, но и много активен разузнавач. Много от срещите си със своите топ агенти ги е провеждал лично.
Човекът, който няма лице, но има вкус за добрата храна – в това ли убеждава книгата „Тайните на руската кухня” ?
Да сготвиш хубаво ядене е оперативна работа. Той защитава интересната теза, че кухнята е синдром. Това означава, че тя като цивилизационен център обединява творчеството на хората в различни области – дали ще бъде политическа, шпионска или кулинарна. Маркус е от плеядата разузнавачи, които са били пълноценни характери и хора, на които нищо не им е било чуждо. Това той най-добре го доказва чрез тази книга, която му е последната. Тя излиза в Германия през 1997 г. и на втория ден е разпродадена. През 2007 г. има второ издание и пак е разпродадена. В продължение на половин година водих задочен диалог през агент чрез съпругата на Волф Андреа. Най-накрая й написах мейл, че Маркус е моят учител в занаята и също съм минал по тези пътеки. Тя веднага ми отговори и ми предостави правата за България.
Какво е процентното съдържание на шпионаж и кулинария в книгата?
Това е един тюрлю гювеч от много интересни шпионски истории и ястия.
България присъства ли по някакъв начин в книгата?
Да, той с много добри чувства си спомня за своите пребивания в България. Когато е преследван, за да бъде арестуван след падането на Берлинската стена, една от точките, където търси спасение, е България.
Надявал се на съдействието на Анжел Вагенщайн, който е техен личен приятел. Маркус Волф е брат на именития кинорежисьор Конрад Волф, който съвместено с Вагенщайн прави филма „Звезди”. Той е разчитал на Анжел да го приеме и да му даде подслон тук.
Но Анжел в последния момент му казва, че не може да поеме риска, защото времето и обстановката не са удачни. Волф често споменава с много уважение и респект нивото на колегите си от България. В класацията на КГБ по времето на Юрий Андропов първото разузнаване по мощ и присъствие в западните страни беше на ГДР, второто – на България, а третото – на СССР.
Разузнаването на ГДР е единствената партньорска служба на ДС, която ни оказва реална помощ при разобличаването на „българската следа" в атентата срещу папата. Това в каква степен се дължи на Маркус Волф?
Помага ни по много оригинален начин. Лично докладва на Андропов, с когото са в много близки отношения и, че българите нямат никакво отношение към процеса. Директно му казва – трябва да прегледате нещата във вашия телевизор, без да ги търсите на друго място. Също така казва, че са разполагали с информация за планирано убийство на папата в Полша, за да се въздейства по-пряко на полския народ и евентуално да се предизвика въстание.
В Германия може би е най-отчетливо разделението „за” и „против” мигрантите – тези, които са живели в ГДР бяха, меко казано, скептични още в началото на вълната. Защо страните от бившия соц лагер и техните народи проявиха в това отношение повече здрав разум за разлика от западните?
Има едно зле разбрано чувство за съпричастност и за помощ към страдащите. В чисто човешки план е достойно за адмирации и може би това подведе политиците в Германия да следват тази логика на отношение – ние сме свят, който не може да откаже да подаде ръка на страдащ. Обаче не беше отчетен фактът, че това качество на западно европейския свят ще бъде и злонамерено използвано.
Тези настроения срещу Меркел заради решението й да пусне мигрантите в Европа не се ли превърнаха твърде бавно в процеси?
Това не е лесен въпрос. Това е въпрос на национално самочувствие, не е лесно да каже една Германия – ние направихме фатална грешка. Не лесно Меркел да признае – аз подведох своя народ. Аз проявявам недоволство към маниера на Меркел да изчака до последно. Тя изви немското търпение като мокър парцал, докато най-накрая се сети да признае своята грешка и да обяви своето излизане от политиката. Отношението към мигрантите едва ли не разцепи ЕС.
Как ще бъде запомнена тя от историята и какво следва след това?
Хелмут Кол е много жесток в своята оценка за Меркел - той се срамува, че я е взел под свое крило. Какво да говорим повече.
След Меркел махалото може ли да тръгне в другата посока?
Ще тръгне, но бавно и сигурно ще се върне в нормалното и демократично политическо поведение на тази нация.
Цялото интервю с Павлин Павлов може да чуете в звуковия файл.
