На 28 април в ХГ“Илия Бешков“ в Плевен беше открита документалната изложба „Папа на свободата“ на Центъра за изучаване на мисълта на папа Йоан Павел Втори.
Десетки плевенчани уважиха събитието като голяма част от тях запяха заедно по време на брилянтното изпълнение на песента „Черна мадона“ от Анелия Дечева - мецосопран в съпровод на пиано от Магдалена Начева.
Изложбата е организирана от Полския институт в София, Посолството на Република Полша в София и Католическа църква „Богородица от Фатима“ - Плевен, съвместно с Художествена галерия „Илия Бешков“, като разказва за живота и дейността на папа Йоан-Павел ІІ, първия от 455 години насам папа-неиталианец, славянин и гражданин на Източния блок.
Изложбата беше открита официално от Посланика на Полша Н. Пр. Кшищоф Краевски и кмета на Община Плевен Георг Спартански. Документалните постери върнаха присъстващите във времената на „Солидарност” и събитията в Полша, които със сериозната подкрепа на Папата на свободата Йоан Павел II промениха историята на Източна Европа. Мнозина споделиха спомените си за помощите, събирани от българите за полския народ в един от най-трудните му моменти, за изписаните на чиновете думи „Гданск”, „Лех Валенса”, „Солидарност”, вдъхнали надежда и кураж на младите ни поколения. Прозвучаха и думи на признателност към обединяващата фигура на първия славянски папа, към неговото човеколюбие, достоен живот и мъдри послания.
Пред гостите, главният уредник в ХГ"Илия Бешков" Антония Караиванова прочете свое есе, вдъхновено от събитията и от "най-обичания папа от вси славяни":
"... Мислих дълго, какви да са думите ми сред хора и паство, които знаят, познават повече от добре тази част от историята - световна и полска, най-вече историята на християнския свят на предела на два века, сътворена с вяра, търпение, смиреност и благост…
Какво бих могла да кажа, повече пред вас, господа, за най-обичния папа от вси славяни в онези душегубни години и особено в нашите, български? Ще ви разкажа спомен от моите.
Пролетта на 1981 г. Бях изумена; не само аз, бях и в твърде моделираща се възраст от социалистическата машина, но пък имах родители извън модулацията. Потресът ми от факта, че българин за пореден жалък, но паметен начин в историята, е вдигнал убийствено ръка, ми доведе безсънни нощи, които дълго бяха отмивани с кратките топли думи на родителите ми: „Някъде се пише история, но не вярвай, че е българска…“
По-късно, вече учех в езикова гимназия. И след няколко месеца трябваше да помагаме на братския полски народ. Бе всенародна работническа и ученическа кауза. Повече в чантите ни бяха консервите и бурканите, отколкото учебниците. В голямото междучасие съдържанието им се изсипваше насред двора и по високоговорител се съобщаваше равносметката от доброто ни дело в килограми… Не затова хранително добро си спомням.
Спомням си чиновете ни в специализираните кабинети – от масивно дърво, което би трябвало да устои на времето. Върху всеки от тях бе изчегъркан или удебелен с химикал текст: „Солидарност“, „Гданск“, „Карол Войтила“, „Папа Йоан-Павел II“. На моят пишеше „Анджей Гвязда“– така го наследих в есента на 1981 г. Тези послания дълбаеха в главите ни. Повече се стараехме да ги подредим като пъзел преди часовете и в междучасията, за да донесем и още консерви копърка, домати, пастети в онази вече наша седмица на съпричастност.
Странно, споменът ми се връща с въпроса, защо точно в тези кабинети – зад високите банки на стойките с мензури за експерименти, надписите оцеляха. И оцеляха, отмиващи бавно срама от вменена следа…
Мисля, есента на онази 1981 г., ме срещна с моят личен в сърцето ми папа Йоан-Павел II. Даде ми хоризонти за размисъл; чин, над който да се взирам и думи, които искам да споделя като разбера ...".
Десетки плевенчани уважиха събитието като голяма част от тях запяха заедно по време на брилянтното изпълнение на песента „Черна мадона“ от Анелия Дечева - мецосопран в съпровод на пиано от Магдалена Начева.
Изложбата е организирана от Полския институт в София, Посолството на Република Полша в София и Католическа църква „Богородица от Фатима“ - Плевен, съвместно с Художествена галерия „Илия Бешков“, като разказва за живота и дейността на папа Йоан-Павел ІІ, първия от 455 години насам папа-неиталианец, славянин и гражданин на Източния блок.
Изложбата беше открита официално от Посланика на Полша Н. Пр. Кшищоф Краевски и кмета на Община Плевен Георг Спартански. Документалните постери върнаха присъстващите във времената на „Солидарност” и събитията в Полша, които със сериозната подкрепа на Папата на свободата Йоан Павел II промениха историята на Източна Европа. Мнозина споделиха спомените си за помощите, събирани от българите за полския народ в един от най-трудните му моменти, за изписаните на чиновете думи „Гданск”, „Лех Валенса”, „Солидарност”, вдъхнали надежда и кураж на младите ни поколения. Прозвучаха и думи на признателност към обединяващата фигура на първия славянски папа, към неговото човеколюбие, достоен живот и мъдри послания.
Пред гостите, главният уредник в ХГ"Илия Бешков" Антония Караиванова прочете свое есе, вдъхновено от събитията и от "най-обичания папа от вси славяни":
"... Мислих дълго, какви да са думите ми сред хора и паство, които знаят, познават повече от добре тази част от историята - световна и полска, най-вече историята на християнския свят на предела на два века, сътворена с вяра, търпение, смиреност и благост…
Какво бих могла да кажа, повече пред вас, господа, за най-обичния папа от вси славяни в онези душегубни години и особено в нашите, български? Ще ви разкажа спомен от моите.
Пролетта на 1981 г. Бях изумена; не само аз, бях и в твърде моделираща се възраст от социалистическата машина, но пък имах родители извън модулацията. Потресът ми от факта, че българин за пореден жалък, но паметен начин в историята, е вдигнал убийствено ръка, ми доведе безсънни нощи, които дълго бяха отмивани с кратките топли думи на родителите ми: „Някъде се пише история, но не вярвай, че е българска…“
По-късно, вече учех в езикова гимназия. И след няколко месеца трябваше да помагаме на братския полски народ. Бе всенародна работническа и ученическа кауза. Повече в чантите ни бяха консервите и бурканите, отколкото учебниците. В голямото междучасие съдържанието им се изсипваше насред двора и по високоговорител се съобщаваше равносметката от доброто ни дело в килограми… Не затова хранително добро си спомням.
Спомням си чиновете ни в специализираните кабинети – от масивно дърво, което би трябвало да устои на времето. Върху всеки от тях бе изчегъркан или удебелен с химикал текст: „Солидарност“, „Гданск“, „Карол Войтила“, „Папа Йоан-Павел II“. На моят пишеше „Анджей Гвязда“– така го наследих в есента на 1981 г. Тези послания дълбаеха в главите ни. Повече се стараехме да ги подредим като пъзел преди часовете и в междучасията, за да донесем и още консерви копърка, домати, пастети в онази вече наша седмица на съпричастност.
Странно, споменът ми се връща с въпроса, защо точно в тези кабинети – зад високите банки на стойките с мензури за експерименти, надписите оцеляха. И оцеляха, отмиващи бавно срама от вменена следа…
Мисля, есента на онази 1981 г., ме срещна с моят личен в сърцето ми папа Йоан-Павел II. Даде ми хоризонти за размисъл; чин, над който да се взирам и думи, които искам да споделя като разбера ...".
