„Политиката за стопанска модернизация в България по време на студената война” е най-новата монография на Илияна Марчева, с която тя става професор. В нея са обобщени изследвания за този период на самата авторка, а разбира се е споделен опита на български и чуждестранни историци. Още преди читателят да се е задълбочил над книгата, няма как да не му направят впечатление рецензентите – проф. Димитър Луджев, доц. Даниел Вачков, проф. Искра Баева, проф. Витка Тошкова и проф. Владимир Огнянов. Това са водещи имена на личности, изследващи българската историческа реалност от периода на Студената война.
Проф. Марчева взе участие в научната конференция „Старопланинският регион в историята на българските земи и развитието на културния туризъм", организирана от Регионален исторически музей-Габрово.
Лишена ли е тази книга от „злобата на времето”?
Стремила съм се към това. Периодът на социализма е обект на непрекъснато пренаписване, преоценка от морална гледна точка. Дълго време съм се опитвала да бъда преди всичко историк. Защото тази преоценка има политически оттенък и преди всичко е дело на политолози, социолози, антрополози, които от тяхната научна област се захващат за историята. Забелязах, че им бяга историческия контекст на събитията. Занимавам се с период, който все повече ще бъде чиста история, тъй като много от героите на онова време вече са в „по-добрия свят”. Трябва да се намери място на този период в историята ни. Модернизацията е световен процес и от тази гледна точка западните изследователи се радват на вписването на социализма в парадигмата на модернизацията.
Имало ли е целенасочена политика за модернизация на страната? Сега се отрича такова нещо, казва се, че икономическото развитие е било забавено!
В политиката на комунистическата партия, която доминира, няма да срещнете думата „модернизация” в този смисъл, който ние историците влагаме и който се разбира като индустриализация. Тя се свързва с първата промишлена революция, а изследователите говорят за няколко етапа, сега дори за етап 4.0, така че те не употребяват термина, но резултатите, към които се стремят са такива. Макар със средствата на комунистическата власт – в началото с репресии, след това с централизирано-административен подход към икономиката. На практика се реализира този тип модернизация, а именно индустриализация и урбанизация. Не бива да забравяме, че ако до 1946 г. 80% от хората в България живеят в селата, през 1989 г. това са вече 25%, а от активното население само 20% работят в селското стопанство. Колкото и да е странно, но гигантоманията в селското стопанство, където след 1970 г. се създават АПК, позволява да се внедрят машини и хората да търсят препитание в градовете. Така променят социалната си принадлежност. Всички тези процеси се наблюдават и в Европа. Те вървят от края на ХІХ век и продължават до края на Студената война с различни тласъци. Говори се ,че този край бележи и победата на неолиберализма, който е идеология на глобализма. Тогава се появява деиндустриализацията, а социалните блага са следствие на индивидуални качества.
Може ли да се направи извод, че независимо от системата, по един или друг начин, тези процеси са щели да се случат? Казвате, че са не само български, а и световни – намаляване на селското население, увеличаване на градското, индустриализацията!
Ние не можем да се сравняваме с различни от нас държави, а с такива, които са близки до нас – Турция, Гърция, Румъния. Когато се дискутира периода на социализма понякога се казва, че сме можели да изживеем модернизацията без да се налага политическата система. Да, така е, обаче не си даваме сметка, че големия просперитет на гръцкото и турското общества се свързват с ролята на държавата и протекционизма. В Гърция връзката е членството в ЕС. Същото го преживяваме и ние, като получаваме стопанско място в рамките на Съветската система. Ние щяхме да изживеем една индустриализацията, но с много по-бавни темпове. При излизането на българските земи от Османската империя преживяваме подобно нещо, както и след края на социализма – загуба на пазари, упадък на занаятите, липса на достатъчно капитали.
Истината, че българите губят от излизането си от Османската империя ще предизвика взрив от негативна емоция сред много хора. Но науката и действителността са такива!
Разбира се, че стопанския просперитет трябва да се възприема не толкова сам по себе си, а като резултата от историческия контекст. Да, цената на свободата се заплаща. И след Освобождението губим големи пазари – на империята, и след 1989 г. губим – това са гарантираните пазари на затворената съветска система. В рамките на свободния пазар не успяваме да се наложим, защото не сме конкурентноспособни. Особено с навлизането на модернизацията във фазата на високите технологии. Ние развиваме електрониката, но с идеята да се ползва в затворената социалистическа система. Нашите ръководители си дават сметка, че сме неконкурентноспособни и затова се борят за място в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. В партийните архиви това личи.
На базата на знанието, което сте получили, за да напишете книгата, смятате ли, че хора като Вас биха могли да бъдат използвани от политическата класа на България? За да вложите това знание в разработване на дългосрочна политика, която да покаже какво трябва да се развива в България и как да стане това!
Вие ме съблазнявате с този въпрос. Но на базата на опита ми, не съм много обнадеждена, че може да се случи. Добре е да се хваща един процес от началото му и да се проследи до края, но мисля, че ние не знаем всички мотиви за вземане на решения от страна политиците. Би било добре ние, учените, да помогнем с нашата експертиза. Още Хегел е казал, че историята учи на това, че на нищо не учи. Хората не искат да се учат от историята, а би било много добре, особено когато става въпрос за политическата класа. Дадох си сметка, че не знаем всички мотиви на политиците, когато писах предишната си книга за Тодор Живков. Беше по времето на премиера Иван Костов и тогава ми стана ясно, че ние не си даваме сметка на какъв външен натиск е подложен, за да вземе едно или друго решение. В тази посока са заниманията ми, нямам претенции да давам икономически съвети на политическата класа. Моето изследване сега не случайно е в контекста на Студената война. За да стане ясно, че трябва да се съобразяваме с много външни фактори. А политиците могат да научат, че въпросът е как максимално да се възползват от ситуацията.
