Христо Стоянов е български писател и преводач, роден в Габрово. Първата му публикация е стихотворението „Литературно четене“ в списание „Пламък“ през 1976 година. След близо 11-годишно чакане през 1986 година в издателство „Народна младеж“ излиза дебютната му стихосбирка „Шепа живот“.
След 1989 година работи като журналист и писател на свободна практика. Издава още 6 стихосбирки – „Носталгия по варварите“, „Небесна каторга“, „Сатири-2“, „Сбогуване с пейзажа“, „Семейна тетрадка“. През 1992 година излиза и първият му роман „Невръстни старци“ под псевдонима Крис Стоун. През 1999 година е издадена книгата „Скритият живот на една помакиня“, заради която Прокуратурата на Република България образува следствено дело. Книгата се приема с небивал за тогава интерес от читателите, но разделя мненията на критиката за нея. Вестник „24 часа“ го нарича „Българският Салман Рушди“. Следват още няколко скандални романа, предизвикали широк отзвук в България: „Копелето – евангелие от Юда“, за която е отлъчен от църквата, „Другият В. Левский“, „Аз, доносчикът“, „Улица „Смърт“, „Разпад“. Емблематичен остава и мемоарният му роман в две части, направил до 2016 година 20 издания „До СтрасТбург и назад“ и „Глутница за единаци“. Издадени са и негови книги с разкази и есета: „Разкази по България“, „Предупреждения по България“, „Протестните деца на България“, „България, писана с Бойко на шията“, „Сериозно за България“, „Ами това е“.
Най-новата му книга „Отворени писма до България“ ще бъде представена на 19 септември от 17.30 часа в залата за събития и срещи на РБ „Априлов – Палаузов“.
„Ние четяхме и се възпитавахме от книги, писани в деветнадесети век. Майн Рид, Карл Май, Жул Верн, Емилио Салгари, Марк Твен… И това остави не следа, това формира нашия мироглед, ценностна система, морал, естетика… Ние, родените в средата на двадесети век се оказахме последните романтици на деветнадесети век. Сега децата четат книги на свои съвременници. Дори на своите съученици… Не може да искаме романтика в тези деца, които не са били конници без глави, не са били синове на Великата мечка, не са били Поразяващи ръце, не са стреляли с лъкове и не са затъквали пера в косите си, не са потъвали с „Наутилиус“ до морското дъно, не са се изстрелвали, яхнали снаряд, не са пътували до луната… И, някак си не ни се вярва, че може да съществува човечество без романтика в кръвта си… Защото съвременните литературни герои са с машинно масло в ставите, бензин в кръвта и чип в главата. Както се досещате, морал и романтика в машината няма. Машината е създадена да ни подражава, не ние да подражаваме на машината. А нас ни възпитаваха литературни герои от кръв и плът и просто ни вкарваха в своя свят, от който излизахме ние, последните романтици на 19 век…“
