Георги Бочаров - габровският летописец на Априлското въстание

РИМ-Габрово
РИМ-Габрово / – Дневник на габровските въстаници. РИМ – Габрово
Първите спомени за въстанието от април-май 1876 г. и участието на габровци в тях се появяват 5-6 години след събитията и техен автор е Георги Попдимитров Бочаров, подвойвода и писар на Дюстабановата чета. Член е на Габровския революционен комитет от 1875 г., а след разгрома на Априлското въстание емигрира в Румъния, за да се завърне по-късно с Българското опълчение. Преди 115 години – през 1903 г., той умира, но оставя в наследство не само своите деца, постигнатото при неговото кметуване  (януари-март 1899 г., юни 1899-октомври 1902 г.), но и богат архив, днес част от фонда на Историческия музей.                       
 

Кметът Георги Бочаров предприел мерки за благоустрояването на Габрово в началото на 20 век

                                                                                                        
Съхраняваният в Регионален исторически музей–Габрово „Дневник на Габровските въстаници под предводителството на Цанко Христов Дюзов (Дюстабанов), записан от писаря на Габровската западна въстаническа чета Георгя Бочарова 1876 год. Май от 1-20” е вероятно препис на публикувания през 1976 ръкопис. Документът е намерен в Русе от Иван Унджиев „между книжа, оставени от известния Захарий Стоянов”. Изпратен е на Никола Обретенов и е предаден на Захари Стоянов, заедно с други материали на летописеца. Оригиналът се съхранява дълги години у русенския адвокат Аспарух Емануилов. През 1954 г. е откупен за архивната сбирка на бившия Институт „Хр. Ботев” при БАН.

Георги Бочаров – революционер, опълченец и кмет на Габрово
 
Написаните под формата на Дневник спомени са резултат от лично водените от Бочаров записки, както и от събраните още по времето на събитията впечатления на други очевидци и участници в тях – Тотю Иванов, Христо Конкилев, дядо Фильо Радев. При написването на труда си „Историята на града Габрово и габровските въстания“, издаден  през 1903 г., братя Гъбенски използват сведения за въстанието, събрани лично от Г. Бочаров. Първото обнародване на два откъса от записките му става през 1966 г. Десет години по-късно е публикуван целият дневник в Известия на Държавните архиви от Николай Жечев и Радка Стоянова.
 
Музейният ръкопис съдържа 78 изписани страници (почти наполовина по-малко от оригинала, който има 134 страници), от тях са номерирани само първите 28, при това има липсващи страници – тези с изложението за Кръвеник и Ново село. Разделен на различни по обем части, ръкописът представлява хроника на събитията в Габровския край от формирането на Дюстабановата чета до нейния разгром и залавянето на войводата.
 
Като член на щаба на Габровската чета Бочаров е определен за неин писар. В Дневника си той споделя, „че е бил честит  да се роди  в такова време, когато  може  да пролей кръвта си за общата майка България”.
 
Макар и слаба, отбелязва той, надеждата, че правдата ще възтържествува, е по-силна, затова „не сме се бояли да въстанем против неправдата на тиранина”. 
 
Тази и други преценки, които  Бочаров прави, описвайки формирането и бойния път на четата, са израз на неговата лична мисъл и отношение към делото на въстанието. Габровският екземпляр от спомените постъпва и е вписан първоначално като дарение за Историографското дружество в Габрово, създадено по инициатива на д-р Петър Цончев през 1920 г., на което музеят е приемник. Твърде оскъдната историческа справка, почерпена от Дарителската книга на дружеството, сочи само името на дарителя – Петко Хр. Груев. До към 1975 г. ръкописът е съхраняван в Габровската библиотека „Априлов-Палаузов”, откъдето постъпва във фонда на РИМ–Габрово.
 
Ръкописът носи характерните белези на мемоарната литература – изключително подробно описание, допускани на места фактологически неточности и субективни преценки на събитията, елементи на психологически анализ на личностите и обстоятелствата. Динамичност на разказа, оцветен с емоционални описания на природата, която се съчетава или е в противоречие с действията на въстаниците. Редуване на събитийност с обобщения, илюстриращи личните идейни позиции на автора.
 

Дневникът на Георги Бочаров
Регионален исторически музей-Габрово


На 28 април 1876 г. в Габрово е получено известието за избухналото в Панагюрище въстание. Ден по-късно достигат и сведения за придвижването на четата на габровеца поп Харитон към Дряновския манастир. Габровският революционен комитет и избраният вече войвода Цанко Дюстабанов се събират на 30 април   в местността Михалевото (западно от Шиваров мост) на последното си заседание, на което е решено деня за обявяване на въстанието да бъде 1 май. Георги Бочаров много пестеливо и едновременно с това много точно, с перото на зрелия и обществено ангажиран деец, прави описание на последния ден в Габрово преди началото на въстанието.
 
И радост, и болка са съчетани в едно при разказа на писаря на четата, изложен в първата и втората част от ръкописа „Последний ден в Габрово” и „Излизанието”:
 
[...] всичко тихо, всичко посърнало, като че клетата орисница бе запечатала със своя страшен печат всяко движение. Този ден като че нямаше в града хора, но само сенки, които се движат машинално [...]. Всеки върви като че бяга и начесто се озърта ту насам, ту нататък [...]. Защото всеки си приготвя барут, куршуми и други потребици [...]. Всякой се прощава с баща, майка, братя, сестри, роднини и приятели. Силно стискане за ръка, една целувка в устата и всичко е свършено”. От този момент Габрово, „този весел град (според Бочаровите спомени), който във всяко време е тъй жив, тъй весел, щото всякой чужденец би казал, че тука се живей най-щастливия живот”, започва да отмерва дните на страдание, на възторг, на надежда и  разочарование, да свързва ежедневието си с развоя на събитията не само в града, но и във въстаналите севлиевски села, в Дряновския манастир.                                                                                       
 
Според изложението два са основните момента по пътя и дейността на четата. Първият етап – от 1 май до пристигането й в Батошево на 4 май, е време на решаване на въпроси от организационен характер (избиране на щаб, разпределяне на въстаниците в подчети, привличане на нови четници), уточнява се план, преодоляват се колебания.
 
Доде стигнем в Батошево, ние се умножихме до 2 000. Сега веч ний взехме да вярваме, че можем да направим нещо, като се събрахме толкова и като въстанието се чувства у всекиго”.

Вторият етап е време на решителни действия и сражения, при които събитията в Батошево, Кръвеник и Ново село са обособени в самостоятелни части.
 
С желанието да помогнат за освобождението на отечеството си, за „възраждането на България”, включилите се в Габровската чета въстаници участват в почти всички сражения, които водят различните нейни формирования. Участието на Георги Бочаров в Габровския въстанически отряд се свързва със събитията в село Батошево (4-6 май) и действията на отделението, което той командва. В боя при Батошево, при предприетото сражение с башибозуци и черкези, дошли откъм село Душево, той заедно  Гаврил Кръстников, Кънчо Буренов и други четници успяват да задържат отбраната на позициите три дни. След последния опит за защита на Батошево, бранителите се оттеглят към Кръвеник.

Дневникът на един кмет разкрива кой е предал Цанко Дюстабанов на турските власти
 
Трезво и политически осмислени са последвалите обстоятелства в полза или против действията на въстаниците. С надеждата Сърбия скоро „да отвори война”, Бочаров отбелязва синтезирано причините за бъдещия разгром на четата – слабото въоръжение („нямаше почти никакво джепане” – бойни припаси, муниции, бел. на автора Даниела Цонева), приключилото на юг от Балкана въстание („отвъд въстанието утихна, когато тука захвана”), невъзможността да се обединят силите на Габровската чета с отбраняващата се в Дряновския манастир чета на поп Харитон („ако отидем тем на помощ, то вече трябваше да вървим към очевидна смърт”), недостатъчната сила на габровските въстаници да заемат Габрово, ако не се подкрепи или от друга чета, преминала от Влашко, или от започналата война между Сърбия и Турция. Според него „българинът, който е роден, за да храни потта си” чрез въстанието, трябва „да търси правата, които му принадлежат”. И въпреки предопределения му край, въстанието, започнато като „детинска играчка” по думите на Бочаров, „захваща да е съвършено мъжка, сериозна работа”, благодарение на която „целта, която искахме да постигнем, днес я постигнахме”. 
 
Движението на четата към връх Мара Гидик е последната възможност за спасение и Цанко Дюстабанов се разпорежда тя да се изтегли към Балкана. Останалите живи 72 души са принудени от обстоятелствата да предприемат в местността Рани бунар едночасово сражение с черкези, при което петима са убити (Колчо Влайков, Дончо Фесчията, Пенчо Постомпиров, Досю Димов, Никола Фтичев), а войводата – ранен в лявата ръка.
 
Ръкописът е единствен източник относно сетните дни на Цанко Дюстабанов като войводата на Габровската чета, както и подробностите около залавянето му. Последни, които придружават ранения Дюстабанов са писарят на четата и четника Христо Мацков. След няколкодневно скитане из планината, на 16 май близо до колиби Бойновци, Габровско, те го изгубват в гората. Решил да намери убежище при свой познат, Цанко Дюстабанов се насочва към селото, въпреки предупрежденията на един селянин за „аскер в колибите”. Същият ден е заловен и затворен в габровския конак, а на 17 май е откаран в Търновския затвор, където след около едномесечен престой е осъден на смърт чрез обесване – присъда, изпълнена на 15 юни 1876 г.

В кое повече се познава човешкото чувство?” Отговорът на този въпрос, който си задава Бочаров, когато пише своя Дневник е - „да умреш за свободата на отечеството си.” „Трудно и скъпо” добита, тя е „сладко нещо”. Като вярва в духа, „вгнездил” се в българската душа, той счита, че много „скоро ще познае българина положението, което му е от съдбата отредено да занема в Европа”. Според него „твърдост, постоянство и решителност” са качествата, които ще дадат желания плод.
 

РИМ Габрово
Експедиция по стъпките на априлци – паметник в Дебневския бояз край Зла река при Ново село, 1901 г. РИМ – Габрово

Освен със събитийния му разказ, страниците от неговите записки са изписани и с много лични откровения. И не само написаното, но и целият живот на Бочаров е лична борба  за отстояване „правото” да издига „глас и смело, и решително”, да доказва себе си  „на всекиго, че си такъв какъвто изисква да бъдеш днешния просветен 19-ий век”.  В свободна България с всяка своя проява той се доказва като „потомък на велики мъже”.
 
Автор: Даниела Цонева, РИМ - Габрово