Честно казано, нямам представа откъде точно трябва да се започне. И какво точно трябва да се каже. Най-лесният и елементарен подход би бил да се тегли една на отговорниците за закъснялата коледна разпродажба в ЦСКА или пък да се правят сравнения със случилото се в Левски, макар те да са неизбежни. За чисто спортно-техническа преценка на ситуацията също е твърде рано - няма как да знаем ще го бъде ли ЦСКА без голяма част от основното си ядро. Или по-скоро - подготвен ли е отборът за тяхната липса.
Докато пиша тези думи, нищо чудно да текат преговори за още някой играч от тима на Стойчо Младенов. Докато текстът се коригира и редактира, може да бъде трансфериран друг, а докато е в печат - трети. На Армията в момента са като пазар за плодове и зеленчуци. Някъде към 17,30-18,00 часа привечер, когато цената на зарзавата пада с минути и продавачът гледа да разпродаде почти всичко налично. Преди съответната маруля да изгуби своя търговски блясък и вид и на другата сутрин да бъде непродаваема.
И тъй като винаги ЦСКА е бил основна тема на медиите - за добро или за лошо, всичко това логично е и ще бъде съпроводено с подобаваща журналистическа истерия. Често в гилдията се шегуваме, че дори Левски да стане европейски шампион някой ден, то никак не е сигурно, че на другата сутрин именно това ще бъде челната новина в пресата, а не, да речем, поредната щуротия в червено.
В момента с повече от уютната и почти недостижима за родните стандарти преднина на върха в класирането ЦСКА вместо оазис на спокойствието и пример за подражание докарва още и още студени вълни в съзнанието на своите фенове. И едновременно с това подклажда някакви плахи надежди за сините, че ще има римейк на ситуацията от пролетта на 2006 година. Не, не би трябвало да има, защото също така вече го няма онзи романтичен син тим, който, улисан в попълването на празните си европолета, отмъкна титлата под носа на измамно вкопчилите се един в друг Йешич и Орманджиев. С помощта най-вече на спокойствието, разума, евроинерцията и железния мениджърски екип. Утре Левски започва официалните мачове с толкова променен вид, колкото и най-добрият участник в "Пълна промяна" не би постигнал. На Герена продадоха каквото можаха с изключение на Хичо и тренировъчните конуси, но и на тях ще им намерят цаката рано или късно. Разликата - Мъри имаше време да преспи няколко пъти, да осмисли и да реагира доколкото може в хаоса около него. Треньорът на шампионите сякаш разполага с по-модерна автоматична пералня, която можеш да спреш по време на центрофугирането и да преподредиш дрехите, така че да не се клати цялата машина като при земетресение. В същото време Стойчо Младенов е като безпомощен перач на килими насред буйна река. Изпусне ли някоя черга, няма стигане по течението във водата. Едно време така са прали хората - на тепавици или валявици, на удобен речен завой. Ето ви разликата - в единия клуб си имат пералня, в другия са още във времената на тепавиците.
Вероятният оправдателен за пред фенове и треньор подход на ръководството на ЦСКА може да бъде: Велизар, Вальо и Данчо са дали много на клуба и заслужават реализация в чужбина. Така е и в политиката - който се е доказал, отива за няколко години посланик зад граница. Икономическият мотив ще звучи така: ЦСКА вече се самофинансира и неумолимият пазарен закон изисква движение на капитали. В случая на единствения конвертируем капитал в един български клуб - футболистите.
Ясно е, че от билети или тв права у нас няма да се печели още години напред и тук веднага ни фрасва в лицето липсата на честната и мъжка постъпка от страна на червеното ръководство. Излезте, кажете каквото трябва и бъдете с чиста съвест. Защо нито Томов, нито Костадинов не заявят, че това е единственият начин да се спаси положението. Митал не снася, дълговете растат, току-виж ще трябва и премии за титла да се дават. И веднъж завинаги да се стопират безметежните фантазии за превземането на Европа. Те трябва да се забравят, както отдавна вече в миналото са кръстоносните походи из Стария континент. И не на последно място - категорично да се спре със смешните приготовления за 60-годишния юбилей. Каква Барселона, какви Ливърпул и не знам кой си още щели да идват. Накрая, ако президентът Първанов е на работно посещение някъде, най-много вицето Ангел Марин да е най-видният гост, да изчете някой поздравителен указ и да седне до Томов, за да чуят кулминацията на вечерта - изпълнението на Йорданка Христова. Ако ще се продава един Вальо Илиев например, за да се покрие бюджетът за планираните всенародни тържества и манифестации, то в екипировката за новия сезон на ЦСКА жълтият цвят трябва да е преобладаващмакар донякъде да разбирам липсата на приказки от високо тези дни в Борисовата градина.
Много е важно да внимаваш какво приказваш, защото лесно се става за смях. Само един пример - подигравателното отношение от страна на Томов към продажбите на звездите на Левски и твърдото му обещание, че той не би постъпил по този начин със своите. "Никога един Велизар Димитров не би отишъл в периферен клуб, в периферна футболна страна, ей така, колкото за някой кьорав лев!"
Това каза политикът в средата на януари. Кьорав, не кьорав - нема мърдане. Дори и с половин око и леко сляп - левът си се харчи. Въпросът на дневен ред е - кьорава ли е публиката на ЦСКА? И как тя ще реагира на процесите в любимия клуб? Въпреки нейната безпределна и отдавна доказана взискателност вариантът апатия и "всяко чудо за три дни" е с далеч по-нисък коефицент.
Доста очи извадихме от няколко реда насам и направо заприличахме на войската на цар Самуил, но примерът е повече от очеваден. Въпреки безпардонната и рекордна продажба в Левски шефовете на сините си наблюдават кротко контролата с Видима и единствено в неколцина фенски мозъка като в анимационен филм проблясват светкавици, бомби със запален фитил и пиратски черепчета с кокали. Всичко обаче си остава на етап "на ум".
Излизайки от черупката на ЦСКА, забелязваме болезнения глобален процес на обезличаване и оглозгване на "А" група. Нещо, за което на никой от родните футболни босове не му пука. Или го е еня толкова, колкото и ако не може да си осигури резервация в любимия ресторант за петък вечер. Ясно е, че гладен няма да остане. Ако се наложи, човек може дори да се нахрани с евтините марули, тези, дето са купени привечер от сергията на половин цена. Само че с подобна стока и с подобен пазарен подход вечно ще си останеш най-обикновен зарзаватчия на кооперативния пазар.
От тези, дето треперят за финансовия си баланс, ако случайно слънцето им напече малко повече репичките и салатата. Докато не дойдат багерите, не изтърбушат пазарчето и след тях за броени месеци се вдига някои нов, лъскав супермаркет. И зарзаватчията остава с две чепки марули в устата.
