Провали ли се Арабската пролет?
Провали ли се Арабската пролет? / снимка: БГНЕС, архив

Около две години и половина след революциите в арабския свят нито една страна все още не е поела ясно по пътя на стабилност, мирна демокрация. Най-обещаващите страни - Тунис, Либия и Йемен, изпитват затруднения. Хаотичен експеримент с демокрацията в Египет, страната с най-голямо население, завърши с хвърлянето на избран президент зад решетките. Сирия е потопена в кръвта на гражданска война, пише британското списание „Икономист” в статия, озаглавена „Провали ли се Арабската пролет?”.

Не е чудно, че според някои Арабската пролет е обречена. Те твърдят, че Близкият Изток не е готов за промяна. Една от причините е, че той няма демократични институции, така че властта на народа ще се изроди в анархия или ще предизвика връщане на диктатурата. Другата е, че свързващата сила на региона е ислямът, който, както се твърди, не може да приюти демокрация. Близкият Изток, заключават някои, щеше да е по-добре, ако Арабската пролет изобщо не се беше случвала.

Тази гледна точка е в най-добрия случай прибързана, а в най-лошия - погрешна. Демократичните преходи често са насилствени и бавни. Най-лошите последици от Арабската пролет, първоначално в Либия, а сега в Сирия, са страшни. Но мнозинството араби не искат да връщат часовника назад.

Слагане на каруцата пред магарето

Тези, които твърдят, че Арабската пролет се е провалила, пренебрегват дългата зима преди това и последиците от нея върху живота на хората. През 1960 г. Египет и Южна Корея имаха сходна продължителност на живота и БВП на глава от населението. Днес те обитават различни светове. Макар сега все повече египтяни да живеят в градове, а три четвърти от населението да е грамотно, брутният вътрешен продукт на глава от населението е едва една пета от този на Южна Корея. Бедността и спирането на растежа заради недохранване са твърде обичайни. Краткото и некомпетентно управление на Мюсюлманските братя не направи нищо, за да промени това, но по-дълбоките проблеми на Египет бяха утежнени от предшестващия ги диктатор. В много други арабски страни положението не е по-добро.

Това има значение, защото предвид нееднаквия напредък на Арабската пролет мнозина казват, че отговорът е авторитарна модернизация - Аугусто Пиночет, Ли Куан Ю или Дън Сяопин, за поддържане на реда и постигане на икономически растеж. За разлика от страните от Югоизточна Азия, арабите не могат да се похвалят с крал-философ, който охотно да е отглеждал демокрация, докато икономиката му процъфтява. Вместо това братята на диктатора и братовчедите на първата дама вземат всичкия най-добър бизнес. А деспотите, винаги внимателни в управлението на масите, обикновено избягват големите предизвикателства на реформите като постепенната отмяна на енергийните субсидии, която само в Египет глътна 8% от БВП. Дори сега богатите на петрол монархии опитват да купят мир, но тъй като образованите и лишени от граждански права младежи подушват свободата, старият начин на работа изглежда още по-невъзможен, освен ако, както в Сирия, ръководителят не е готов да пролее големи количества кръв, за да остане на власт. Някои от по-напредничавите арабски монархии, например Мароко, Йордания и Кувейт, се насочват към конституционни системи, които дават на поданиците им по-тежка дума.

Добре, ще кажат някои, но арабската демокрация просто води към управление на ислямистите, които са също толкова неспособни на реформи, колкото диктаторите, и заради нетолерантността на политическия ислям, дълбоко недемократични. Мохамед Морси, Мюсюлманският брат, свален от генералите по-рано този месец с явната воля на милиони египтяни по улиците, беше избран демократично, но направи всичко възможно да пренебрегне нормите на демокрацията по време на краткия си президентски мандат. Много светски араби и техни приятели на Запад сега твърдят, че тъй като ислямистите смятат управлението си за дадено от Бога, те никога няма да приемат, че истинската демокрация трябва да включва проверки, дори независими съдилища, свободни медии, прехвърляне на правомощия и плуралистична конституция, защитаваща малцинствата.

Това обаче също е погрешно. Извън арабския свят ислямистите, в Малайзия и Индонезия например, показаха, че могат да научат навика на демокрацията. В Турция също протестите срещу автократичния, но избран премиер Реджеп Тайип Ердоган имат повече общо с Бразилия, отколкото с Арабската пролет. Турция, с всичките си недостатъци, е повече демократична днес, отколкото беше, когато армията се спотайваше на заден план.

Тогава проблемът е с арабските ислямисти. Това не е изненадващо. От десетилетия те са обучавани с репресия, която техните движения надживяха само защото бяха заговорнически и организирани. Техните твърди поддръжници са значимо малцинство в повечето арабски страни. Те не могат да бъдат пренебрегнати и трябва да бъдат погълнати в общото течение.

Поради това превратът в Египет е трагичен. Ако Мюсюлманските братя бяха останали на власт, те може би щяха да се научат на необходимите толерантност и прагматизъм за управлението на една страна. Вместо това техните подозрения за демократичната политика бяха потвърдени. Сега е ред на Тунис, първата арабска страна, която отхвърли игото на автокрацията, да покаже, че арабските ислямисти могат да управляват почтено страните. Тя може да направи точно това - страната е на път да се сдобие с конституция, която може да послужи като основа за почтена, широко представителна демокрация. Ако останалата част от арабския свят поеме в същата посока, ще са необходими много години, за да се постигне това.

Това няма да е изненадващо, защото политическата промяна е дълга игра. Преценката след събитията обикновено изглажда хаотичните парчета история. Преходът от комунизъм, например, изглежда лесен, гледан в ретроспекция. Но три години след падането на Берлинската стена Европа беше завладяна от криминални мафии, крайни политици се радваха на известност в Полша, Словакия и в балтийските страни, Балканите бяха на път да дегенерират във война, а в Грузия се водеха боеве. Дори сега повечето хора в бившия съветски блок живеят в репресивни режими, но малцина искат да се върнат назад.

Не спирайте прилива

Арабската пролет винаги е била по-добре определяна като събуждане - истинската революция не е толкова на улицата, колкото в ума. Интернет, социалните медии, сателитната телевизия и жаждата за образование, не само сред мъжете, но и сред арабските жени, не може да съжителства със старите затъпяващи диктаторски режими. Египтяните научават, че демокрацията не е нито само въпрос на избори, нито способността да изкараш милиони протестиращи на улицата. Стигането до там винаги е хаотично, дори кърваво. Пътуването може да отнеме десетилетия. Но все пак е добре дошло. (БГНЕС)

Последвайте ни

Коментар