Разочаровани от политиката, която служи само на властта, хората подновяват борбата за демокрация. Къде да бъде следващата акция "Окупирай" - Олимпиадата?
Арабската пролет, особено в Египет и Сирия, изглежда губи силата си. Енергичният устрем на движението "Окупирай" се изпари и не е ясно какво ново ще се появи. Може ли народният протест да възвърне енергията и вдъхновението си, или това беше всичко?
Вместо да се крием в комфорта на отчаянието или цинизма може би сега е моментът, в който можем да се опитаме да погледнем по-широко на нещата.
Властта е способността да свършиш нещо. Политиката е средството, чрез което да го направиш. Демокрацията означава режим, който е убеден, че власттта и политиката съвпадат и че властта е на хората. Проблемът, както ни напомни Зигмунт Бауман (социолог марксист от полско-еврейски произход, известен със своя анализ на връзките между модерността, Холокоста и постмодерното консуматорско общество) е, че властта и политиката "са се развели". Това, което наричаме демокрация, се е превърнало в измама. Властта се е изпарила в наднационалните пространства на финансите, търговията и информационните платформи, но също и в пространствата на наркотрафика, трафика на хора и нелегалната имиграция - многобройните корабчета, които прекосяват Средиземно море и не само.
Но пространството на политиката си остана същото, каквото е било векове наред - локализирано в националната държава с нейните скучни вариации на представителната либерална демокрация. Политиката се още се усеща като локална (можем да се чувстваме британци или гърци, или някакви други), но не е. Нормалната държавна политика просто служи на интересите на наднационалната власт. Суверенитетът претърпя "аутсорсинг".
Презумпцията за западна представителна демокрация е следната: гражданите упражняват политическа власт чрез гласуване, представителите се избират, правителствата се съставят и тези правителства имат властта да направят нещо - власт, идентична с волята на народа.
Убеждението, които мнозина от нас имаха (или може би все още имат) е, че ако работим за дадена, можем да спечелим избори, да съставим правителство и да имаме власт да променим нещата. Но всеки ден се доказва, че това убеждение е погрешно.
Вземете например Гърция, където през ноември на бившия министър-председател Георгиос Папандреу му хрумна идеята да свика референдум за ратифицирането на споразумението за спасяване на еврозоната, договорено на среща на върха на ЕС в Ница. Това беше демократичен жест от доста старомоден вид. Разбира се, Ангела Меркел и Никола Саркози бяха ужасени, защото знаеха, че подобно всенародно допитване показва дълбоко неразбиране на природата на съвременната политическа реалност. Съвременната власт не е на народа и не е локализирана в местни или национални правителства. Тя е другаде - в Европейската централна банка, в Международния валутен фонд и в интересите на най-различни финансови институции, на които служат европейските държави. Как може Папандреу да е толкова наивен?
Сега имаме неизбрани правителства на технократи в Гърция и в Италия, и избрани технократи на други места. В настоящия исторически момент представителната либерална демокрация не е нищо повече от нещо като идеологическо бълнуване. Политиката няма власт. Тя служи на властта. А властта е надполитическа и е извън обсега на обикновените граждани.
Жертвата на тази раздяла между политиката и властта е държавата. Държавата се обезличи, дискредитира се, кредитният й рейтинг беше посечен. Гърция е само леко по-краен пример за положението тук в САЩ, където аз живея, а и другаде, да речем във Великобритания. Държавата е в упадък.
Какво да правим тогава? Отговорът е изненадващо прост. Трябва да си върнем политиката от политическата класа чрез конфронтация с властта на финансовия капитал и на международното статукво - хората, които само преди година твърдяха, че египетското правителство е стабилно. Най-достойно за възхищение в различните социални движения, които ние доста повърхностно обобщихме като Арабска пролет, беше тяхното смело намерение да си поискат обратно самоуправлението и политическото самоопределение.
Протестиращите на площад "Тахрир" отказаха да живеят в диктатури, поддържани, за да служат на западния капитал и на местните корумпирани елити. Те поискаха да си върнат собствеността върху средствата за производство, например чрез национализация на основните индустрии в държавата. Различните движения в Северна Африка и Близкия изток все пак имаха една и съща цел: самоуправление. Те искат колективна собственост върху местата, където човек живее, работи, размишлява и се забавлява. Това е най-класическата и базова цел на политиката.
Движението "Окупирай" е омагьосващо от гледна точка на раздялата между политика и власт. Да бъдеш сред протестиращите, когато скандираха "Така изглежда демокрацията", беше наистина силно преживяване, както и начинът, по който те провеждаха общите си събрания - мирно, равноправно и без принуда.
Движението се опита да пресъздаде пряката демокрация, със смесица от старото (концепции като събрание, консенсус и самоуправление) и новото, със съобщения в Туитър и мобилни демонстрации, организирани чрез интернет. Това постави началото на период на масова политическа креативност.
Важно е да се помни, че раздялата между политиката и властта не стана случайно или благодарение на псевдоавтоматичното развитие на капитализма. Тя се случи с мълчаливото съучастие на поколения политици, като Тони Блеър, които прегърнаха свободния пазарен капитализъм като двигател на растежа и личното благополучие. Това доведе до ситуация, при която държавата и цялата политическа класа са дискредитирани.
Движението "Окупирай" означава осъзнаване на дълбокото разочарование от традиционната политика, особено сред младите. И може би именно феноменът на появята на политизирана, радикализирана младеж (след две десетилетия на постмодернистка ирония и хипстърско позьорство) е това най-впечатляващо и вълнуващо.
Истинската политика изисква поне две неща: първо - искане, което аз наричам безкрайно искане, което произтича от усещането за несправедливост и второ - място, където това искане се формулира. Няма политика без форум.
Ако националната държава или наднационалната сфера не е форум за политика, то задачата ни е да създадем такова място. Това е логиката на окупацията. Протестът "Окупирай Уолстрийт" в парка "Зукоти" ни даде този ценен урок. Иначе сме обречени на абстрактен протест. Другото, на което ни научи, е не можем да предвидим дали мястотото е избрано правилно.
Не е ясно как ще се развият различните елементи на движението "Окупирай". Но те със сигурност ще се развият (духът на народния протест не може да бъде върнат обратно в бутилката). Но това, от което то се нуждае, е място или, по-добре, мрежа от взаимно свързани места.
Кое тогава е следващото място? Къде да е следващото окупирано място? Не е работа на стари хора като мен да дават съвети, но една масова окупация на Олимпийските обекти в Лондон, за да се спре ужасното, жалко патриотарство на цялото досадно зрелище, би било подходящо. (БТА)
