Любовни афери има откак свят светува. Между миналото и настоящето обаче има съществена разлика: навремето хората са се чудили повече на онези, които се престрували на прекалено морални, отколкото на мъжете с любовници.
В много от отминалите епохи да се впуснеш в любовна авантюра е било нещо съвсем нормално. Днес нещата стоят другояче. Вижте шефа на ЦРУ Петреъс - аферата му лъсна и той подаде оставка.
Римският император Антонин Пий е нямал подобни проблеми. Той е обожавал съпругата си Фаустина. В нейна чест дори издигнал храм след смъртта й през 140-та година. Любовта към съпругата обаче никога не му е пречила да й изневерява. И то не само с една любовница, а с няколко. Пий не се хвалел с връзките си, а предпочитал да ги държи под похлупака на дискретността.
Древен Рим е известен със строгите си обществени норми, но те са били по-скоро част от идеологическата надстройка на онова общество, а не толкова част от делника. Прокламираните ценности като вярност и благочестив начин на живот е трябвало да държат империята далеч от тъмните воали на варварството. Още по времето на първия римски император Август са били приети строги наказания срещу изневерите.
Една жена не е достатъчна
В ранните години на империята римските управници насърчавали отглеждането на много деца, за да се осигури попълнение за римските легиони. А следвайки този призив, римляните не се задоволявали само със съпругите си. Те предпочитали да поддържат поне по още една любовна връзка, разбира се, освен посещенията при проститутките.
Жените в Древен Рим са се подчинявали на доста по-строги правила на поведение от тези за мъжете. Само представителките на висшата класа се радвали на известни свободи. Показателен пример за това е знатната римска дама Вистилия, която чрез един трик успяла да заобиколи строгото семейно законодателство: за да си осигури безпрепятствен охолен живот с многобройните си любовници, тя се регистрирала официално като проститутка.
Християнството привнася нова аскетична черта в разбиранията на късноантичното общество. Тази нова черта, която някои наричат "победоносен поход на девствеността", определя нормите на поведение и през цялото Средновековие. Бракът, който при древните гърци и римляните е смятан за нереалистичен идеал, изведнъж придобива смисъл и значение, и се превръща в нещо свещено, неприкосновено. И въпреки това браковете по любов са били много рядко явление, годежи често били сключвани по политически причини и в резултат на успешна дипломация, а извънбрачните връзки били считани за грях.
През 19-ти век на любовните авантюри в кралските дворове вече се гледало с насмешка. Така напримре Хайнрих Хайне пише с ирония за баварския крал Лудвиг Първи: "Той обича изкуството и цени красивите жени. Затова поръчва техни портрети и се разхожда след това покрай тях като влюбен до уши в изкуството евнух."
Старомодната "любовница"
Колкото повече власт притежават могъщите, толкова по-широко е тяхното тълкувание на морала, който иначе те така усърдно прокламират и защитават.
В наши дни бракът е смятан за един от стълбовете на обществото, на практика обаче той е само един от многото възможни любовни модели. В тази реалност дори образът на любовницата започва да губи своя чар. Писателката Анет Майхьофер описва това развитие много умело с думите: "Любовница - дори самата дума днес вече звучи прекалено старомодно. В звученето й долавяме тайни и предателства, но и нейната преходност."
