Всичко започна от един шамар. Плесницата, която Фейда Хамди зашлеви на Мохамед Буазизи, се оказа с мощта на ядрена бомба за Близкия изток. Кой можеше да предположи, че една служителка по реда на пазара в туниския провинциален град Сиди Буазид ще отвори кутията на Пандора в желанието си да сложи малко ред.
Днес, след като изтърпя 4-месечен арест и заплаха от много тежка присъда, тя отрича да е зашлевявала младия безработен Мохамед, който в нарушение на местния закон продавал без разрешение стоки на пазара. Докато обяснява, че е невинна, тя докосва лицето си и по правилата на неречевото общуване лъже. В арабските общества подобно публично унижение от жена спрямо мъж е "краят на света", казват местните момчета. Затова Мохамед се запали, изгоря и умря от раните си на 4 януари 2011 година. Това бе прозаичното начало на т. нар. Арабска пролет.
Следствията от тази проста история бяха непредвидими и за най-мъдрите анализатори. Регионът пламна в протести, довели до отстраняването на диктатори с десетилетна история на кормилото на държави от арабския свят, както и до събития на международната сцена, неочаквани по своя мащаб. В Тунис, а после и в Египет събитията се развиваха по сходен начин - площадни протести, довели до оттеглянето на президентите Зин ал Абидин Бен Али и Хосни Мубарак; по средата остана островът на Либия - най-богатата на петрол и газ диктатура в региона. След като изчакаха месец народното недоволство във Великата социалистическа народна либийска арабска джамахирия да прелее във въстание, западните ръководители решиха да заговорят с тона на заплахите. Те единогласно заявиха, че режимът на Муамар Кадафи е нелегитимен и че полковникът незабавно трябва да се оттегли от властта. Това, разбира се, не се случи. И се намеси НАТО.
След операцията "Обединен защитник" НАТО вече няма да бъде същата организация. Думите са на генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен и съдържат неговата оценка за събитията, съпътствали насилствения край на 42-годишната епоха на управлението на Муамар Кадафи в Либия. Ще мине време и историята ще оцени прав ли беше Западът да предприема тази атака срещу режима в Триполи. Но операцията, по мнението на най-високопоставени военни, показа няколко изключително важни тенденции, които оформят дневния ред на предстоящата догодина среща на НАТО в Чикаго.
Първо, операцията срещу Либия започна като действия на международна коалиция, водена от Франция. Няма публичен отговор какво накара президента Никола Саркози да се нахвърли така на своя бивш партньор Кадафи. Според сина на диктатора - Сейф ал Ислам, Саркози е взел пари от Триполи за президентската си кампания през 2007 г. - твърдение, което никога не бе отречено от Елисейския дворец. Но ако е вярно, това дава обяснение защо Кадафи трябваше да не доживее изправянето си пред Международния наказателен съд. След като френските и британските бойни самолети вече бяха във въздуха, Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, която разреши силите на НАТО да предприемат действия за затварянето на небето и морето в района на Либия, както и да направят необходимото да защитят цивилните либийци. За първи път в подобна операция водещата роля не бе на САЩ, а на Канада.
Второ, операцията, макар обявена като действия на всички съюзници от пакта и техни партньори от региона, всъщност бе подкрепена едва от половината от 28-те страни от алианса. Не бе публикуван списъкът на държавите от региона, които се включиха във военните действия срещу Триполи, макар тук-там да бяха назовани Катар и Мароко. Това бе първата подобна операция, в която бе потърсен и получен ангажиментът на Арабската лига и на Африканския съюз. Континенталната организация обаче бързо оттегли подкрепата си, след като видя какво всъщност се случва в Либия.
Трето, операцията показа, че пактът не разполага с необходимата техника за водене на толкова високотехнологична операция, каквато бе замислена да бъде "Обединен защитник". Не достигаха изтребители, интелигентните бомби се оказаха твърде скъпи при продължителни бойни действия, безпилотните самолети прихванаха компютърен вирус, а в крайна сметка Кадафи беше застрелян с класически пистолет "Браунинг" 9 мм, произведен в Белгия и подарен на полковника от Бригада 32 - най-елитната до преди месеци войскова част на разбитата либийска армия. Прост пистолет, макар и позлатен, инкрустиран и с държавния герб на Либия. Никога не разбрахме колко струваше в пари и жертви това "освобождаване" на Либия. Важна подробност е, че официално "Обединен защитник" не доведе до нито една жертва на военен от състава на НАТО, нито до загуба или поражения на военна техника.
Расмусен коментира след края на операцията, че случилото се е в подкрепа на неговата идея за "интелигентна отбрана" и развитие на организацията на принципа "вземи и сподели". Тези две кодови думи означават правителствата на страните от пакта да инвестират парите от данъците на своите граждани по-гъвкаво в средства за отбрана и нападение, без да намаляват сумите на военните си бюджети в настоящата криза, както и да обменят военни активи - оръжия, екипажи и прочие. Така някои нации биха развили повече военноморския си флот например, а когато имат нужда от повече изтребители, ще вземат назаем от друг партньор, инвестирал повече в бойната си авиация. Тази стратегия, както и необходимостта от повече безпилотни самолети-убийци, а също и ангажиментът на страните от пакта към операциите на организацията, ще бъдат в основата на разговорите в Чикаго.
Както и да реши тактическо-техническите си проблеми обаче, НАТО все още остава в сянката на друг проблем - този с публичния си образ. Хората трудно разбират, а не са и длъжни, че организацията просто изпълнява заповеди - както всеки военен или полицай, който няма право да мисли, а е длъжен да действа, когато получи нареждане. При все това НАТО е лицето на предприеманите действия в защита на свободата, демокрацията и сигурността. А те не винаги са убедителни в своите цели и резултати. За пример служат Сирия и Иран - две държави, в които диктаторите също отдавна тероризират хората. Неколкократно тази година Расмусен бе попитан няма ли НАТО да се намеси срещу режима в Дамаск. Въпрос, който показва разбирането на публиката, че подобно решение би било взето в централата на пакта в Брюксел.
Истината е, че подобна заповед се издава в Ню Йорк, от ООН. Докато траеше операцията в Либия, военни източници обясниха, че НАТО не може да предприеме действия срещу Дамаск, защото няма капацитет. След разстрела на Кадафи капацитетът е свободен, но липсва политическото решение на Съвета за сигурност и за това не е отговорен НАТО. Но остава логичният въпрос, защо за защитата на либийците бяха изпратени международните военни сили, а животът на сирийците не се оценява толкова високо.
Според данни, които сигурно никога няма да бъдат потвърдени, мотивът на ООН за решението за намеса в Либия е бил силно преувеличен брой на жертвите при опитите за потушаването на бунта в Бенгази, нещо като информацията за несъществуващите ядрени оръжия на Саддам Хюсеин в Ирак. Но досега жертвите в Сирия надминаха в пъти общия брой на реалните жертви и на виртуалните трупове в либийския провинциален град.
Не на последно място идва коментарът, че проблем пред НАТО е неразбирането на народопсихологията на мястото на бойните действия. Този упрек отново трудно се отнася към алианса, а следва да бъде отправен към ООН, но истината е, че т. нар. Арабска пролет в основата си бе причинена не от стремеж към демокрация, а от безработица и икономически несгоди, както и заради утвърденото в този свят схващане, че мъжът и жената не са равни. Това няма нищо общо със стремежа към демокрация от западен тип, доказателство са изборните резултати в Тунис и Египет, където на власт ще дойдат ислямистите, а не прозападно ориентирани технократи, например. Впрочем силната политическа перспектива пред Мюсюлмански братя навсякъде в региона е отдавнашен извод, който остана непрочетен от западните политици.
В сянката на тези събития НАТО имаше още проблеми през годината - в Косово и в Афганистан. На Балканите се оказва, че мирът не е постигнат, макар от "вразумителните" бомбардировки на пакта над Белград да изминаха 12 години и Свободан Милошевич да си отиде от властта и от света. Белград и Прищина са далеч от компромиса, а по средата, край бетонираните барикади в Косово, разделящи косовски сърби от етнически косовари, войници на НАТО отнасят шамарите.
В Афганистан нападенията на талибаните не спират, макар според Расмусен атаките да са все по-зрелищни, но все по-малко на брой. Засега перспективата НАТО да се изтегли от тази страна се запазват - 2014 г., като решението е на място да останат само екипи от инструктори на новите местни полицейски и армейски части. Заплатите на афганистанските военни са осигурени за години напред - около 130 долара месечно, изплащани от бюджета на САЩ. Постижението дотук - в страната от кирпичени колиби е въведена електронна система за идентификация, с помощта на която се цели талибани да не постъпват в афганистанската армия. Въпреки тази система обаче талибаните все така добре се предвижват из района по границата с Пакистан, а опитите за противодействие на тази тенденция доведоха до удара, причинил смъртта на десетки пакистански военни преди дни. В следващите месеци НАТО е изправен пред проблема за постигането на помирение с Исламабад по този въпрос, след като пакистанците се разгневиха силно и затвориха канала за доставки към западните военни в Афганистан през своя територия. По въпроса с производството на опиум е трудно да се прецени дали данните са добри, зависи от гледната точка, защото само за настоящата година количеството добит наркотик е с 61 процента повече, отколкото през 2010 година.
Несъмнено върховото постижение за пакта тази година бе в Либия. Главнокомандващият на операцията "Обединен защитник" генерал Шарл Бушар (Канада) бе искрен да заяви, че силно се изненадал как нападението срещу кортежа на Кадафи край Сирт довело до неговото залавяне, малтретиране и разстрел. Но в по-сериозен разговор намесата на пакта трябва да бъде оценена по достойнство, тя подхрани арабската пролет и подсили чувствително нейния растеж към ислямизация. Подейства отрезвяващо и на режимите в Сирия, Иран и Йемен, макар да не засегна никак Алжир и Бахрейн, например. Някъде в ЮТюб само остана онзи запис от февруари, където Сейф ал Ислам предупреди какво ще се случи - идване на власт на ислямистки екстремисти, племенни вендети, хаос и кръв. Тогава Сейф предложи основаването на Втора джамахирия, т.е. втора държавна реформа в Либия от 1969 г. насам, след отстраняването от власт с безкръвен преврат на либийския крал Идрис.
Сред предложенията бе приемането на конституция, организирането на избори. Днес Сейф е най-висшият представител на свалената либийска власт, който оцеля от събитията, макар с три пръста на дясната ръка по-малко, загубени при удара на бомба на НАТО. Точно тези пръсти, с които малко заканително сочеше към камерата в телевизионното студио в Триполи, когато праваше цитираното обръщение. Два от тези пръсти той изпъна в знака на победата V в последната си публична поява на свобода след превземането на Триполи от въоръжени с модерни западни оръжия групи, направлявани, според западната преса, и от европейски специални части изпратени на място.
Накрая, може би в следващите месеци, НАТО ще бъде изправен на съд, след като либиец внесе подобен иск в съд в Белгия. Неговата лична история, освен трагична, е и твърде показателна. Халед Хамиди губи цялото си семейство при попадането на осем бомби на самолети от НАТО върху къщата му в квартал "Сорман" в Триполи през юли. Сградата била взета на прицел като "команден и контролен пункт", защото баща му бил близък на Кадафи генерал от армията, един от 12-те ръководители на революцията от 1969 година. При атаката, която Хамиди наблюдава от улицата, докато се прибира от среща, загиват 13 души, сред тях децата и бременната му съпруга. Единственият оцелял при това нападение бил баща му. (БТА)
