Преди официалното посещение на министър-председателя Бойко Борисов в Ливан, www.dariknews.bg публикува дневниците на Константин Вълков от пътуването му до Бейрут по-рано тази година.
Част 1: Да убиеш г-н Ливан
Няма как да избягаш от мисълта за убийство на Рафик Харири, когато кацаш на международното летище в Бейрут. Дори само защото то носи името на бившия ливански министър-председател, управлявал страната от 1992 до 1998 и от 2000 до 2004 г.
Прекрасната книга на Николас Бланфорд "Killing Mr. Lenanon", която се озова случайно в мен по време на полета, е още една причина. Пътуването с турските авиолинии от Истанбул до Бейрут е толкова кратко (по-малко от два часа), че едва стотина страници могат да бъдат прочетени. Вярно, буквално на един дъх, защото тя повече прилича на трилър, отколкото на документална справка.
Бомбеният атентат срещу Рафик Харири на 14 февруари 2005 г. - да, само преди някакви си пет години - няма как да не обърква очакванията ти за Бейрут. От една страна вестник Ню Йорк Таймс поставя Бейрут на първо място сред задължителните места, които трябва да посетиш (като турист), а от друга всяко едно търсене на информация за столицата на Ливан неминуемо вади на преден план фотографии на разрушени сгради, спомени от граждански войни и въздушни нападения, от улични конфликти и несекващи престрелки.
Почти двумилионният Бейрут обаче е прекрасен. Малко са градовете, които могат да те заредят така с особена енергия, която дълго след това събужда сетивата и някак тихо ти напомня, че е време да отидеш пак.
Бейрут е и много труден за харесване. Ако имаш нервите и силите да планираш прецизно всеки час от престоя си; да се срещнеш с правилните местни хора; да усетиш удивителната креатевна енергия на младите, единственото, което ще искаш е да се връщаш и връщаш в Бейрут. Във всеки друг случай ще искаш да си заминеш по-бързо.
Ежедневният вечерен полет от летище Ататюрк каца късно, малко преди полунощ, но това не пречи само за секунди да се пренесеш в друга атмосфера. Топлият средиземноморски въздух така хубаво пронизва, че изведнъж забравяш за умората и необходимостта от поне няколко часа сън.
Когато се качвам на таксито и шофьорът бързо ми разказва за изцяло новия път до центъра на града, започвам да усещам чаровния хаос, който така обичам. Не си представям, че мога да живея в подредена по немски държава, която забранява волности като паркиране на тротоара, преминаване на червено и лежерно отношение към правилата като такива. В това отношение Бейрут е уникално място, което тества издръжливостта на нервите на всеки шофьор, далеч по-хаотичен е от Истанбул, например. Но на мен ми харесва.
Къде другаде ще се натъкнеш на шофьор на такси, който откровено се изненадва, че на дадена улица са сложили светофар, но въпреки червената светлина преминава с бясна скорост? Поглеждайки на другата страна, изведнъж оставаш впечатлен от новия крайбрежен исполин - свръхлуксозния хотел Four Seasons, пълен до последната стая, както и съседните заведения, в които вечерят чужди дипломати, красиви дами и богати бизнесмени, които очевидно се възползват от строителния бум, залял ливанската столица. Някак не мога да се сетя за друг град от този калибър, в който ресторантите се пълнят след 10 вечерта, хората се забавляват, въпреки че стените на сградите са надупчени от куршумите, носещи спомена на поредица военни конфликти.
Както пише Бланфорд, убийството на Харири, баща на сегашния министър-председател Саад Харири, е подействало като катализатор за серия от промени, довели до възвръщането на не особено завидната позиция на Ливан като център за решаването на регионални и международни интереси. Някои от промените са очевидно хубави, други - не толкова. Но е факт, че едната дума, която може да опише Бейрут днес е "промяна".
Интересът към Ливан се завръща и затова говори не само геополитическата ситуация, но и броят на туристите. За 2009 г. те са рекордно много - почти 2 милиона (при положение, че жителите на самата страна са 4 милиона). Хотелите се надпреварват да предложат повече и повече ексклузивни условия за ескалиращия интерес на жадните за близкоизточни приключения посетители. Докато София може само да мечтае за вериги като Four Seasons, InterContinental и Movenpick, в Бейрут те вече са нещо естествено.
Само един е хотелът, който остава в съзнанието на всеки, който го зърне и прочете историята му. Особено ако се случи така, че още първия ден минеш покрай него, а пред теб е разговорлив таксиметров шофьор. Хотел St. George e емблематичен, едва оцелял през гражданската война между 1975 и 1990 година, както и при бомбения атентат от 2005, отнел живота на Рафик Харири. През 50-те и 60-те години на миналия век хотелът бил най-известният не само в Бейрут, както разказва Бланфорд, но и в Близкия Изток. Славил се като място за срещи на дипломати, журналисти, шпиони, които не подозирали, че по време на гражданската война от него ще остане само едно скеле.
Харири намира смъртта си пред този хотел. Личният му автомобил бил брониран Mercedes S-600, способен да издържи на дълъг картечен огън и нападение с ръчни гранати; автомобил, който продължава да се движи дори след обстрел на гумите. Пред него и зад него винаги били бодигардовете на Харири, в автомобили Mercedes S-500s с четиригигабайтови заглушители, най-силните на пазара в онези години, засичащи и заглушаващи електронни сигнали, използвани за детониране на бомби. Въпреки всички предпазни мерки Харири е зверски убит от силна експлозия.
В 10.35 часа на 14 февруари 2005 г. Харири излиза от дома си - непристъпният дворец Корейтем, за да се качи в бронирания автомобил и отиде в парламента. Както често се случва, той се качва на шофьорското място. Казва на личните си асистенти, че ще се върне в 13 часа, тъй като е поканили политици на обяд.
След два часа Харири прекосява площада пред Cafe de l'Etoile - популярно и досега място за кафе в центъра на града. След кратка среща с местни журналисти, Рафик Харири излиза от кафето в 12.53 часа. Един от репортерите забелязва черна кола в края на кортежа му. Автомобилът прилича на катафалка, но всъщност е свръхмодерна линейка. Тя се движи винаги на не по-малко от 30 метра от последната кола от кортежа, за да остане невредима, дори и при бомбено нападение над останалите.
Николас Бланфорд пише в книгата си: "... чифт очи погледнали към конвоя на Харири. Един товарен автомобил бил паркирал пред хотел St George. Странно, шофьорът избрал да спре успоредно на една от колите, като стърчал ненужно много на натоварената улица, въпреки че там имало достатъчно празни места. Чифт очи, принадлежащи на шофьора на този ван Мицубиши, видял в лявото странично огледало приближаващия се конвой. Когато бронираният Mercedes S-600 вече бил близо, една непозната ръка натиснала копче, обикновен физически жест, който щял да промени ливанската история".
Хотелът St George все още не е реновиран напълно и е затворен. Построен през 1929 г., той е описан през 1973 година от списание Forbes като един от най-красивите хотели в света. В него са спали Бриджит Бардо, Шарл Азнавур, Ален Делон, Катрин Деньов, Джордж Буш, британският двоен агент Ким Филби, видян в бара непосредствено преди да изчезне завинаги, и много други.
В онези размирни години списание Time публикува фотографии на хотела, обградени с черна рамка, показващи разрушенията по фасадата му. Снимките приличат на символичен некролог на Бейрут. Пред него загива господин Ливан, бившият министър-председател Рафик Харири.
Очаквайте утре Част 2 на "Дневниците от Бейрут" на Константин Вълков
