За няколко месеца през 2011 г. масовите безредици и протести в Близкия Изток и ангажираността на световната общественост свалиха трима диктатори, управлявали десетилетия (Зин Абидин Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и Муамар Кадафи в Либия), четвърти се е вкопчил във властта с всички средства на държавния репресивен апарат (Башар ал Асад в Сирия), пети е на път да сдаде властта (Али Абдула Салех в Йемен).
Първите три случая бележат очевидна ескалация в процесите, довели до настъпилите радикални промени. Президентът на Тунис просто реши да избяга от страната, египетският държавен глава бе принуден да се оттегли от властта и да се остави в ръцете на правосъдието, а либийският лидер бе просто ликвидиран физически. Ескалацията продължава с неясната засега съдба на сирийския президент Башар ал Асад, който е изправен пред опасността от истинска гражданска война.
Петият случай - Йемен - е показателен за друга тенденция, очертала се след "арабската пролет". Процесът на преговори между управляващи и опозиция в Йемен на практика бе диктуван от Съвета за сътрудничество в Залива (ССЗ), доминиран от Саудитска Арабия, който наложи вариант на промяна във властта без сериозни ексцесии и без физическа заплаха за досегашния президент, за когото бе издействан имунитет срещу преследване и който се съгласи да предаде властта на един от своите заместници.
Шестте монархии от ССЗ успяха не само да наложат практически изпълнимо решение на проблемите в Йемен. Тези страни доказаха, че в арабския свят е опасно политическите решения да се оставят в ръцете на сили, които тепърва трябва да завоюват своята легитимност.
Досега нито един арабски крал или емир не е бил застрашен от народното недоволство. Фактът, че шестте монархии на Арабския полуостров не бяха засегнати сериозно от вътрешни безредици (с изключение на Бахрейн, където пак ССЗ се намеси решително и безапелационно), очертава още една особеност - арабските монархии (общо осем - Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединени арабски емирства, Бахрейн, Оман, Мароко и Йордания) разчитат на особена форма на легитимност, която не съществува при републиканските режими.
Някои, вече свалени диктатори, се опитваха приживе да подготвят почвата за предаване на властта вътре в семейството, на синовете си, с което ставаха още по-непопулярни в очите на сънародниците си. Един от тези синове - Башар ал Асад, дори успя да наследи баща си начело на властта.
В същото време за един крал е напълно естествено да готви свой потомък за престолонаследник. И поданиците очакват именно това.
Диктаторите се опитаха да превърнат властта в семеен бизнес - много често с цел лично материално облагодетелстване, с което даваха нови и нови аргументи в ръцете на опозицията. За монарсите семейният бизнес е да бъдат на власт.
Диктаторите се опитаха да променят самата идея на републиканското управление - те идват на власт с преврат, по наследство или поемат властта по силата на извънредни правомощия. Изборите се превръщат във фарс. Десетилетията на несменяемост и претенции за власт, надхвърлящи дори "легитимните" претенции на един монарх, са сериозен фактор в натрупването на вътрешно недоволство.
Някои арабски монарси - например в Йордания и Мароко - могат да разчитат и на религиозна легитимност, като претендират, че са потомци на пророка Мохамед. А саудитският крал носи и титлата "пазител на двете свещени джамии", т.е. на две от най-светите за исляма места - Мека и Медина.
Легитимността на монархиите аргументира и схващането, че монархът е в състояние да прави реформи много по-лесно от президент или премиер, при това без да се опасява, че реформите ще се върнат като бумеранг и ще разклатят трона му. Монархът по принцип е отделен от всекидневното управление чрез делегиране на ограничени права на правителство, което фокусира върху себе си недоволството и може да бъдат жертвано, без да се посяга на монархията.
Легитимността на монарха му осигурява сериозен потенциал за реформи, които се проявиха като крайна цел в станалите вече арабски революции. Практически пълната власт на монарсите им позволява да проявят и повече гъвкавост.
Във всяка една от арабските монархии още преди избухването на "арабската пролет" се забелязваха наченки на реформи, било то реални или предстоящи. Кралят на Йордания Абдула Втори създаде две комисии - за национален диалог (чиято основна задача е да бъде изработен нов избирателен закон) и за промени в конституцията (тази комисия вече внесе в йорданския парламент предложение за 42 промени в действащия основен закон). При това монархията в Йордания не е атакувана: недоволството е насочено към необходимостта от промени вътре в режима, в начина на управление, а не към сваляне на монархията или на монарха.
Сходни са процесите, които се извършват и в Мароко.
В Саудитска Арабия крал Абдула похвали поданиците си заради нежеланието им да протестират, но побърза да предприеме някои сериозни икономически мерки, за да намали усещането за несправедливо разпределение на националните блага. Обявена бе програма за 130 млрд. долара за създаване на нови работни места, за субсидии и парична помощ на поданиците.
Страните от ССЗ отправиха покана към Мароко и Йордания да се присъединят към Съвета - под предлог, че това би стимулирало инвестициите и икономиките на отделните страни. Едновременно с това Рияд обеща през следващите десет години да изплаща на Оман и Бахрейн по 1 млрд. долара годишно, което за тези две малки държави е значителна сума. Арабските монархии се обединяват и се поддържат - и засега успяват да изпреварят недоволството на поданиците си.
Тази тенденция е показателна. Арабските монархии осъзнават, че съществуват в динамичен свят и че промените рано или късно ще започнат да им се отразяват. Засега те изпреварват събитията с действия, които могат да предприемат еднолично. И те вече направиха стъпки, които заздравяват съюзническите им отношения и демонстрират стремеж към утвърждаване на ролята им на свръхсила в региона в противовес на друга регионална свръхсила - Иран.
Последното е особено важно. ССЗ и Йордания се намират в район, в който Иран се опитва да използва шиитските общности и някои радикални сунитски групировки като "пета колона" за износ на политическо влияние. Свалянето на режима на Хосни Мубарак в Египет лиши Рияд от важен сунитски съюзник срещу амбициите на Техеран. Проблеми с шиитските общности има не само в самата Саудитска Арабия, а и в останалите страни от Съвета. Рияд трябва да се справи и с проблема "Южен Йемен", където намери убежище част от мрежата на Ал Кайда, обявила саудитската монархия за свой враг наравно със САЩ, Запада, и Израел и т.н. По принцип идеологията на Ал Кайда - а оттам и наследената от нейния бивш лидер Осама бин Ладен ненавист към Саудитска Арабия - се корени в ранните години от съществуването на създадената в Египет организация Мюсюлмански братя, която сега е на път да поеме управлението в най-голямата арабска държава чрез политическото си крило.
Рияд бе успешно изтласкан и от Ливан, където премиер беше един верен съюзник на Саудитска Арабия - бившия премиер Рафик Харири. Сега в Ливан властта е в ръцете на подкрепяната и от Техеран, и от Дамаск ислямистка групировка Хизбула. В момента Иран е и единственият съюзник на Сирия. При това в Дамаск управлява политически елит, съставен почти изцяло от представители на алауитите, които от своя страна са секта в рамките на шиитския клон на исляма. Ако режимът на Башар ал Асад оцелее - а поне за момента той успява да се задържи - големият победител ще е Иран, а големият губещ - Саудитска Арабия.
В Ирак потисканите от предишния режим шиити са на власт. С изтеглянето на американските войски от страната Иран може да се превърне от маргинален в основен източник на външно въздействие. Свалянето на режима на Саддам Хюсеин, парадоксално - ускори разрастването на иранското влияние.
Комбинацията от оцеляването на режима в Сирия и разширяването на иранското влияние в Ирак ще създаде дъга, простираща се от западната част на Афганистан до Средиземно море. Така се създават потенциални условия за нов регионален съюз с център в Техеран, който ще граничи с Йордания и Саудитска арабия по суша и с останалите пет страни от ССЗ по море. Конфронтацията между умерено прозападните монархии и отявлено анти-западните Иран и Сирия при това развитие на събитията вероятно ще е неизбежно. (БТА)
