Защо България е лошият герой в ЕС и защо „чалгализацията" и опростачването, започнали преди повече от 15 години вече се връщат като бумеранг в страната ни, ако съдим дори от данните за престъпността сред младите?!? Отговори на тези въпроси даде в интервю за рубриката „МеждУредие" на Дарик кафе актьорът Валентин Танев.
Липсата на ясна посока и работата на парче според него са пагубни както за развитието на държавата, така и за развитието на културата и театралното изкуство. Председателят на гилдията на актьорите към Съюза на артистите в България смята, че събитията в годините на прехода и налагането на чалга културата са оформили вече необратимо вкуса на цяло едно поколение.
Не успяхме да направим този разговор преди седмица, когато се отбелязваше Денят на театъра, но пък утре е Лазаровден и се сетих за ролята ви на Лазар в Радичковата „Лазарица" - постановка на покойния Крикор Азарян.
Това е една от пиесите, които ме е променила като човек. Тя ми е задала най-много въпроси, на които не знам дали мога да си отговоря все още за смисъла на човешкия живот, за смисъла на това срещу кого се бориш, в края на краищата какво остава след теб и дали някой някога ще каже имало някаго един Лазар и той целия си живот прекарал в една круша и от крушата водил спор с кучето си. Това е една притча за живота на човека. В различни етапи от живота си човек като млад и самонадеян. През лятото има бури. През есента на живота си човек си казва, а бе всичко е тихо и спокойно по някакъв начин и че кучето не е толкова страшно. През зимата на живота си човек остава сам, даже и без кучето. И тогава този самонадеян човек в младостта започва да разбира, че дали обичаш или мразиш е все едно. Еднаква участ имат и омразата, и любовта.
Големи компромиси ли трябва да прави човек в България, за да бъде актьор в момента?
Да, ако не искаш да правиш компромиси, ще живееш много трудно. Но пък след дълги години на компромиси ще живееш много трудно. Човек трябва да си избере пътя: дали да остане верен на себе си или да изтрие по-голямата част от таланта си, от верюто си и да си живее добре и охолничко. Въпреки че в България не съм видял някой от артистите да живее много охолно.
На колко от вас и на самия Вас ви се налага да правите куп допълнителни неща, имате и телевизионни участия, всъщност за да успявате да се отдавате на онова, което ви е любимо - на сцената, на качествените постановки.
Това е драмата на малкия човек в изкуството - ако искаш да следваш пътя си, ще ти бъде много трудно в държавичка като България. То даже не е държавичка, а територията България. За съжаление моето поколение попадна в много интересно време, то ни изпили голяма част от гънките на мозъка, започнахме да ставаме по-безчувствени, започнахме да ставаме не толкова мислещи, ден да мине, друг да дойде. Живеем като еднодневки, някакви тревички, някакъв райграс. Даже не сме и бурени така устойчиви. Аз тези въпроси си задавам за самия себе си.
Като мантра от две-три години особено се повтаря една думичка - „криза".
Не, то ние винаги сме били в криза. От 1990 година насам ние непрекъснато сме в криза. Илюзия е, че сме били добре преди няколко години. Просто се препраха, много пари влязоха в България, дръпна строителството, защото това бяха едни нечисти пари, които се вкараха, създаде се работа на парче, много хора захлебиха. Просто това свърши и отново сме на същата кота. На кота нула сме отново. Ако не погледнем ясно къде сме, както правим, отново ще ни се случи същото. Ако не си дадем сметка, че трябва да си нормализираме държавата. Първо, трябва да си я изчистим във всяко едно отношение. Да си изчистим отношенията помежду, да си сложим в ред държавата, пак ще ни се случи същото. И отново като в очакване на готово ще стоим и ще чакаме да дойде Годо, а кой е той, ние още не знаем.
Ние все си чакаме някого да дойде и да ни оправи, месия.
Няма кой да дойде да ни оправи, ние сами трябва да се хванем в ръце. Ако не си дадем ясна сметка за това.
Дава ли си сметка българинът и че много хора нямат пари, за да влязат в театъра, или че все повече млади хора не си дават сметка, че той съществува.
Публика има вече в театрите. Това е добре. Даже в тези времена на уж някаква криза. Аз мисля, че не театърът може да изправи обществото, той може само да помогне по някакъв начин хората да се чувстват по-добре. Театърът не е панацеята, не е лекарство. Не са виновни и младите хора. Преди близо 17-18 години на една пресконференция станах и обвиних медиите, че те всъщност захвърлят културата, така беше в тези години, ако си спомняте, захврълят културата в ъгъла, чалга културата тогава се възраждаше, излизаше на преден план. Едни хора със съмнителни пари плащаха за публикации на съмнителни като качества изпълнители и те станаха много популярни. Тогава обвиних медиите, че те не си вършат работата. Защото това е отговорност, ти насаждаш и някакъв вкус. За щастие културните процеси в България станаха по-динамични, истинските неща в изкуството започнаха да вземат връх, което е за хубаво, но тези изминали 16-17 години, които са оформили вкуса на едно поколение, това е необратимо. За съжаление това, което предвидих, че това, което тогава се случваше, ще се върне като бумеранг и ще ни отсече главите, да, то се случи. Ако някой си мисли, че културата са на вятър хвърлени пари, просто греши изключително много. Културата е част от националната ни идентичност, част от сигурността на една нация. Защото ако го нямаше този 17-годишен процес на опростачване на нацията, нямаше да има толкова много престъпления сред младите хора. В това съм абсолютно сигурно. Ако ще на всеки българин да сложат полицай, това не е достатъчно, ако самият българин не е наясно, че не трябва да върши това или онова и то вреди на останалите около него. Понеже живея до Западен парк и почти всеки ден съм там, бяха направени прекрасни беседки, маси, кошчета за боклук, детски кътове. Сега вървете да видите как в Западен парк това е порогано, изорано, изгорено. Затова не са необходими само средства, не са необходими само полицаи. Тук има много сложен въпрос и той се казва промяна на манталитета и той не може да бъде променен само със сопа. Не знам чие беше решението една суперпродукция с едни от най-големите холивудски звезди - Силвестър Сталоун, Чък Норис и така нататък, която гостува в България, да снима в Западен парк. Току що бяха направили една прекрасна алея, тази продукция дойде, не знам какви пари е взела общината, но сега ако отидете да видите тази алея, тя не прилича на нищо. Това е примерът. Тези млади хора, които са минавали по тази хубава алея, видели са, о, ама то вече е разорано, ами аз мога да съборя и беседката.
Кой обаче е отговорен за това, което се случи през последните 15-16 години?
Всички ние сме си отговорни. Ние сме си избирали политиците, ние сме ги търпели, защото може би не сме видели и по-хубаво. По един бих казал много тарикатски начин сме свикнали да живеем. Принципите при нас изчезват, както се казва, за най-малкото сме готови да кривнем, ако можем да се облагодетелстваме. Да, това е заложено някъде дълбоко в българския манталитет и ние сме готови да излъжем, лъжейки себе си в крайна сметка.
До кога така, има ли оптимистична теория за българския народ? Казахте, ето културата вече не е толкова на заден план или...
Тя сама започва да си извоюва това място. Има ли шанс? Как да ви кажа, отново за съжаление казваме, ами те от Европейския съюз ни налагат еди-какви си мерки, за да влезем ние в час. Ама, боже господи, защо трябва ЕС, някой отвън да ни налага мерки, ние идиоти ли сме, какви сме, молоумни ли сме? Да минеш ти да си изхвърлиш боклука на пътеката, ами нали детето ти ще мине утре оттам. Тук е проблемът, някъде дълбоко в главата ни е проблемът. Никакъв ЕС не може да ни оправи. Ние го развалим ЕС, ние сме способни на това нещо, ние сме много корави в това, понеже отрицателната енергия е винаги малко по-силна от положителната. Отрицателният герой винаги е по-интересен от положителния, положителният е бозав, той е само положителен. Обикаляме тази страна и я обръщаме с хастара навън. Онзи ден влизам погрешка в Самоков в едно казино, ама това е посред бял ден и искам да пия кафе, но се оказа, че вътре е игрален дом и вътре ме посрещат с нескрито любопитство и настървеност около тридесетина мургави наши сънародници. Какво търся аз там, какъв съм, данъчен ли съм, какъв съм. Аз веднага усетих напрежението и казвам „оп, оп" и си излязох. Един гавазин даже ме изпрати до изхода, а това е на десет метра от полицията. Явно правят незаконни залагания. Това е на десет метра от полицията. Така си живуркаме. Всяко непредубедено око, като мине покрай комплекса Слънчев бряг, който не знам защо се казва Слънчев бряг, а не се казва Младост 34, защото то вече е торта върху торта, всяко непредубедено око веднага разбира, ама това не може да се построи с детски закуски, ама то е ясно, то е очевадно и в същото време ние искаме пари от ЕС да построим някаква пречиствателна станция на тези крали, вложили и ние ще им построим пречиствателна станция. Е, какъв е този абсурд, извинявайте. Ама аз пък на тези в Европа им се чудя: абе, вие толкова ли ви изпи чавка акъла, че ще ни давате пари и за това. Това е абсурд след абсурд, който ние пътуваш с колата си и това нещо го виждаш. Така че какъв е изходът, аз самият не знам.
За някой е Терминал 2.
за някои е Терминал 2, да. Аз също съм си мислил за този изход. Сега една пиеса живот и здраве с Христо Мутамчиев и Маргарита Младенова ще започваме за Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Те тогава са били в същото положение, двадесетина години след Освобождението те са си казвали „Трябва да се започне от начало ". най-лошо е когато се правят половинчати неща. Както навремето ни дадоха едни бонови книжки за масова приватизация. Ето това се казва жива ограбия. Какво стана с това? Това са милиони пари на милиони хора. Някой да ни каза какво стана с тази масова приватизация? Никой! Сега майка ми и баща ми ще получават 200 лв. пенсия. Боже господи, някой знае ли в тази държава как се живее с 200 лв.? Искам да питам може ли да се изкарва куче с 200 лв., немска овчарка. Ще ти стигнат ли 200 лв., ако искаш да го храниш добре това куче на месец? И няма отговорен за това нещо. Стига бе! Не можело да се намери. Стига бе! То не е обидно, това е унижение. Има ли изход? Засега изход не виждам. Далеч съм от мисълта, че нещо, което е трупано и грабено в продължение на 30-40 години, може да се оправи за година-две, но засега аз не виждам категоричния резултат.
Децата ви са зад граница. Вие сам казахте, че сте мислил за Терминал 2.
Ако някой може да се постави на моето място, а предполагам, че това са много български родители, надали ще се чувства добре. Да си далеч от децата си, те да са далеч от родината си, това е изключително тежко. Аз съм ги пратил да учат, с големи лишения съм им дал възможност да получат образованието си в чужбина, но с огромно учудване и изненада разбирам, че те не могат да намерят реализация в България. На нас не са ни необходими свежи умове, ние сме си достатъчни с това, което знаем. Това е другата черта на българина. Когато тръгнеш да му обясняваш нещо, той казва, да, знам, знам, това нали... ясно, ясно. Или пък „Това при нас не може да стане".
Умовете ще останат навън.
За съжаление. Когато ви говорих за 30-те години, защото аз се ровя много в архиви, интересуваме един изключителен българин - Иван Иванов, бившият кмет на София, една изключителна личност. Тогава просперитетът на България се е дължал в голяма степен на хората, които са били завършили навън и са дошли в България и са приложили своите знания и да докарали така да се каже другия манталитет. Това е бил големият скок на България.
А и шансът ни сега, дано някой успее да ги върне.
Това вече е държавна политика. От седем-осем години, откакто съм в Съюза на артистите, аз непрекъснато говоря едно и също в Министерството на културата - че няма мениджъри в театрите и то мениджъри с ново мислене и непрекъснато моля Министерството на културата да отпусне стипендии за следдипломна квалификация за млади хора, които да се научат, да отидат на запад и да се върнат и да приложат западните модели в България. За съжаление Министерството на културата в продължение на седем години не може да намери тези парички, защото това са парички в сравнение с другото, което се харчи за цветя.
Заговорихме за театрите, сещам се, че в началото на този мандат реформата стартира с известно напрежение, придвижеха ли се нещата, имаше намерение в закона за сценичното изкуство?
Като всичко в България това е половинчато. Навремето в България се произвеждаше един мотопед „Балкан", Балканче, 50-кубиково. Масово се продаваше, масово се караше и още по-масово се поправяше. Тогава почти всички млади българи станаха механици и започнаха да разбират от мотори. Реформата в театъра прилича на нещо такова. Карат три-четири километра, спира, започваме карбуратора разглобяваме, прочистване, работи, глупости и така нататък. То не е само в театъра. То е навсякъде. Ако бяхме наистина с мислене за 30-40 години напред, трябваше да пратим млади хора, които да учат, да се научат как се става мениджър, да научат нови модели, да променим цялата система на обучение в НАТФИЗ, защото тя също е от време оно. Да направим друга по-гъвкава система за хората, които завършват НАТФИЗ, да имат допълнително стимулиране и финансиране, да може един театър в Кърджали да кажем да може да покани четири-пет човека млада трупа. Те в момента нямат тази възможност, защото най-малкото нямат жилища, а един млад човек с 400-500 лв. заплата, той просто умира. Така че ние трябваше да мислим и за тези неща. Помнете ми думите, тези мерки, които се направиха за театъра, тази година отново се ремонтират, на шест месеца вече ще започнем да ги променяме, да ги ремонтираме и накрая няма да знаем откъде сме тръгнели. Много е лошо да се работи на парче. Ако нямаш посока, ако не знаеш какво правиш в следващите десет-петнадесет години, пагубно е. Това е хабене на средства, на енергия, на човешки съдби. За голямо щастие в България има много талантливи хора. Но, както се казва, и какво от това. Ние ако хората, които работят в сферата на театъра, са в Холандия, холандците ще са номер едно в Европа. Не че те дават не знам какви си пари за театър. Те просто са създали условия. Това трябва, на твореца му трябват условия. Той не трябва да бъде гален, просто на него трябва да му бъдат създадени нормални условия. Не може ти да си произвел български филм и да ти вземат 90 процента от приходите разпространителите. Е ти как ще произведеш втори? Не можеш да произведеш.
Първоначално механиката и другите точни науки ви дърпали към това поприще, а после как се оказахте на сцената?
Баща ми много държеше да стана инженер. И аз аха-аха да стана. Просто другото беше по-силно от мен. Аз от дете играя по сцените, още от 6-годишен. Винаги така се е случвало. Баща ми искаше да стана инженер и аз може би щях да стана някакъв инженер, щяха да ме търпят хората някъде в някакво учреждение или пък сега щях да продавам някъде зарзават, защото по-голямата част от инженерите си намериха съвсем други занимания и надали щях да бъде удовлетворен. За щастие просто характерът ми е много устойчив и надделях. Избягах в един хубав ден от МЕИ-Варна и кандидатствах във ВИТИЗ, без да знаят майка ми и баща ми, и те пък взеха, че ме приеха.
След това е нямало упреци, сигурна съм.
Не, баща ми не пожела да ми праща каквито и да било пари. Тогава дядо ми ми пращаше част от пенсията си няколко месеца, но аз приложих втори, нокаутиращ удар, ожених се.
Това ли реши въпроса?
Да, това реши въпроса. Първото беше нокдаун, след това вече бяха в нокаут, броих им до девет и...
Тази боксьорска терминология. Не всички знаят, че това е другата ви страст.
Аз като дете, брат ми ме заведе в боксовата зала, защото бях много ревлив. Там започнаха да ме бият, аз да се бия и накрая започнах да понасям по-сериозни удари. Днес много по-тежки. Аз съм много за съжаление честолюбив и защото давам си сметка от какво идва това - аз съм роден в едно малко градче, почти неизвестно, Завет се казва. И за да минеш по този път, си преглътнал минал много неща и когато ме настъпят, аз съм изключително честолюбив и тогава продължава да ми е много трудно, защото съм изключително прям. Плюс това не съм податлив на никакви игри. Просто аз съм опериран от това. Чувството ми за справедливост е изключително изострено. Това ми създава допълнителни проблеми и то много големи. Много трудно преживявам предателства и такива неща. Ударите под кръста стават по-сериозни сега и по-трудно се преживяват. Бият те под кръста, изкарват ти въздуха, лежиш известно време, малко те раздвижват и си поемаш въздух. Разбият ти носа, ще потече кръв, ще се оправи. Ще ти сцепят веждата, ще се оправи. Но като наранят вътрешния баланс, е много тежко, това е по-трудно.
