Папа Франциск: Марадона беше поет на терена, но и една крехка личност
По-добре чисто поражение, отколкото мръсна победа, е пожеланието му за 2021 г.
/
getty images
По-добре чисто поражение, отколкото мръсна победа, е пожеланието му за 2021 г.
В началото на Нова година Папа Франциск даде голямо интервю за най-тиражния от трите италиански спортни вестника – миланския „Гадзета дело спорт“. Монархът на града-държава Ватикан отговори на над 30 въпроса – за футбола и любимия си аржентински тим Сан Лоренсо, за победата и загубата - в спорта и в живота, за допинга, за аматьорския спорт и за комерсиализирането на професионалния, за себераздаването и борбеността на спортистите като школа за живота. За Диего Марадона.
La portada de la Gazzetta Dello Sport con el papá Francisco:
Пиер Бергонци, в. "Гадзета дело спорт" (Милано), със съдействието на дон Марко Поца
Папа Франциск пристига навреме. Влиза в приемната на резиденция „Санта Марта“ със своята добре позната крачка и онази добра, топла усмивка, характерна за него. Без маска е, но запазва безопасно разстояние, като ви кара да се чувствате като у дома си.
- Свети отче, казахте, че като дете сте ходил на стадиона с родителите си на футболни мачове.
Папа Франциск: Спомням си много добре и с удоволствие, когато като дете с моето семейство ходехме на стадиона „Ел Гасометро“ (El Gasómetro). Помня, по-специално, първенството през 1946 г., това, което спечели моят Сан Лоренсо. Спомням си онези дни, прекарани в гледане на играта на футболистите и щастието на нас, децата при връщане у дома: радостта, щастието на лицето, адреналина в кръвта.
Оттогава имам и друг спомен, този за топката от парцали, pelota de trapo. Бяхме бедни, кожата струваше скъпо, каучукът все още не беше толкова разпространен, но топка от парцали беше достатъчна, за да се забавляваме и почти да правим чудеса, играейки на малкия площад близо до дома.
Като дете харесвах футбола, но всъщност не бях сред най-добрите Бях това, което в Аржентина наричат „пата дура", буквално твърд крак. Ето защо винаги ме караха да играя на вратата.
Gulliver/Getty Images
Папата не крие удоволствието си от срещата с колегата-вратар Джиджи Буфон (снимка Gulliver/Getty Images)
Но да бъда вратар беше страхотно училище за живота за мен. Вратарят трябва да е готов да реагира на опасностите, които идват отвсякъде ... И аз също играех баскетбол, харесвах баскетбол, защото баща ми беше основен играч на баскетболния отбор на Сан Лоренсо.
- Спортът е също и празник, вид литургия, с ритуалност, с принадлежност. Не напразно говорим за „спортна вяра“.
- Спортът е всичко, което казахме: умора, мотивация, развитие на обществото, усвояване на правилата. А освен това е и забава – мисля си за хореографията на футболните стадиони, за написаните на пътя послания, когато преминава колоездачната колона, за окуражителните плакати на състезание. Тромби, ракети, барабани: сякаш всичко друго изчезва, светът сякаш виси в този момент.
Спортът е празник: заедно сме, радваме се, плачем, чувстваме, че „принадлежим“ към своя отбор. Да „принадлежиш“ е признание, че не е толкова хубаво да живееш, да ликуваш, да празнуваш сам.
Любопитно е и когато някой свързва спомените си за нещо със спорта: „това бе годината, в която отборът спечели титлата“, „в годината на олимпиадата“, „годината на световното първенство“. По някакъв начин спортът е преживяното от хората и техните страсти, той бележи личната и колективната памет. Може би точно това ни кара да говорим и за „спортна вяра“.
- Има ли спортна страница или събитие, което си спомняте с удоволствие?
- Нямам толкова големи познания по въпроса, но мога да ви кажа, че следя с интерес всички онези спортни истории, които не са самоцелни, а които опитват да направят света малко по-добър отколкото е. Когато при апостолско пътуване бях в Йерусалим, в Яд Вашем (мемориал за жертвите на Холокоста), спомням си, че ми разказаха за Джино Бартали, легендарния (италиански) колоездач, който, привлечен от кардинал Елия дала Коста, под предлог, че тренира с велосипеда, тръгва от Флоренция към Асизи (разстояние около 134 км – бел. ред.), и се връща с десетки фалшиви документи, скрити в рамката на колелото му, използвани после за бягството и спасението на евреи. Той въртял педали на стотици километри всеки ден, знаейки, че ако го спрат, това ще бъде неговият край. Така предложил нов живот на цели семейства, преследвани от нацистите, скривайки някои от тях дори в дома си.
Твърди се, че Бартали е помогнал на около 800 евреи със семействата им да се спасят от варварството, на което са били подложени. Казват, че добро се прави, а не се говори за него, иначе каква полза има? Ето една история на спортист, направил света по-добър.
- Поражението и победата са част от спорта, но и от живота.
- Да побеждаваш и да губиш са два глагола, които сякаш се противопоставят: всеки обича да печели и никой не обича да губи. Победата съдържа тръпка, която дори е трудно да се опише, но дори в поражението има нещо прекрасно. За тези, които са свикнали да печелят, изкушението да се чувстваш непобедим е силно: победата понякога може да те направи арогантен и да те накара да мислиш, че си съвършен. Поражението, от друга страна, благоприятства медитацията: ние се питаме за причината за поражението, изпитваме съвестта си, анализираме извършената работа.
Ето защо от някои поражения се раждат красиви победи: защото след като грешката бъде открита, жаждата за изкупление се възпламенява. Бих казал, че който побеждава, не знае какво губи. Не е игра на думи – попитайте бедните.
- Зад всеки велик шампион има треньор. Да тренираш не означава ли донякъде и да възпитаваш?
- Да, донякъде. В момента на победата на спортиста неговият треньор почти никога не се вижда: той не се качва на подиума, не носи медала, камерите рядко го улавят. И без треньор шампион не се ражда – без някой, който залага на теб, който влага време, който знае как да зърне възможности, които никой друг не би си представял.
Gulliver/Getty Images
Без треньор не се раждат шампиони, казва папата, който се здрависва с Пеп Гуардиола, тогава наставник на Байерн (снимка Gulliver/Getty Images)
Физическата тренировка не е достатъчна. Трябва да знаете как да говорите на сърцето, да мотивирате, да коригирате, без да унижавате.
Колкото по-блестящ е един спортист, толкова по-деликатно е да се справиш с него: истинският треньор, истинският възпитател знае как да говори на сърцето, от което се раждат шампионите. А в състезанието треньорът знае как да отстъпи встрани – той приема, че зависи от своя спортист. И ще излезе напред с лицето си в случай на загуба.
- Какви спортисти цените най-високо?
- Благодаря Ви, че не ме питате да изброявам имена – не е хубаво да избирам едни пред други. Ценя обаче онези, които осъзнават отговорността за своя талант, независимо от спорта или дисциплината, към която принадлежат.
Шампионът става неизбежно пример на вдъхновение за другите, нещо като вдъхновяваща муза, отправна точка. Важно е за спортистите и шампионите да са наясно доколко тяхната дума, тяхното отношение може да засегне хиляди хора.
Красивите примери са много - използвам случая, за да благодаря на момчетата от италианския национален отбор по футбол, които всяка година с треньора си минават до всяко легло при посещението си при децата в болницата на папата („Детето Иисус“, най-вече в онкологичното отделение.
Gulliver/Getty Images
Алекс дел Пиеро и националният отбор на Италия на гости на папата (снимка Gulliver/Getty Images)
Това се случва и за други болници и в много страни. Един начин да сбъднеш мечтите на страдащите деца. Пожелавам на шампионите да се научат на много ценна добродетел: на умереност, способността да не губят чувството за мярка. Само по този начин те ще могат да бъдат пример за големи ценности като честност, справедливост, отдаденост. Това не са дребни неща.
- Футболът и спортът като цяло напоследък скърби за смъртта на Марадона, смятан от мнозина за най-великия футболист изобщо. Какво представляваше за вашата Аржентина?
- Срещнах Диего Армандо Марадона по повод мач за мира през 2014 г. Спомням си с удоволствие всичко, което Диего направи за Scholas Occurrentes, фондацията, която се грижи за нуждаещите се по целия свят.
На терена той беше поет, велик шампион, който достави радост на милиони хора, както в Аржентина, така и в Неапол. Той беше и много крехък човек.
Имам свой спомен, свързан със Световното първенство през 1986 г., това, което Аржентина спечели благодарение на Марадона. Във Франкфурт беше трудно време за мен, изучавах езика и събирах материали за дипломната си работа.
Не успях да видя финала на Световното първенство и научих едва на следващия ден след успеха на Аржентина над Германия, когато японско момиче написа на черната дъска "Viva l'Argentina" по време на урок по немски език.
Gulliver/Getty Images
На футболните стадиони аржентинците се вдъхновяват гордо с изображенията на футболните си богове Марадона и Меси, до лика на папа Франциск (снимка Gulliver/Getty Images)
Лично аз си го спомням като победа на самотата, защото нямах с кого да споделя радостта от тази победа. Уединението те кара да се чувстваш самотен, докато това, което прави радостта красива, е да можеш да я споделиш.
Когато ми съобщиха за смъртта на Марадона, се помолих за него и изпратих на семейството броеница с няколко лични утешителни думи.
- Тренировката е пътят към усъвършенстването, отправна точка да преодолееш самия себе си.
- Шампионите не се създават в лаборатория. Което понякога се е случвало и не можем да сме сигурни, че няма да се повтори, колкото и да се надяваме! Но времето разкрива истинските таланти от фабрикуваните такива: шампионът се ражда и укрепва с тренировки.
Допингът в спорта не е просто измама, той зачерква достойнството. Талантът е дар по рождение, но това не е достатъчно: трябва да се работи върху него. И да тренираш ще означава да се грижиш за таланта, да се опитваш да го накараш да достигне своя максимум, върха на възможностите си.
Припомням си за онези, които бягат 100 метра на олимпийските игри: зад тези няколко секунди са години и години тренировки. От време на време чета за някой велик шампион, че пръв идвал на тренировка и си тръгвал последен от нея. Това е доказателството, че силата на волята е по-силна от умението, от таланта.
И в това спортът върви ръка за ръка с живота: красотата винаги е плод на едно пламъче, чийто огън трябва да се опазва ден след ден.
- Следващата олимпиада ще се проведе в Япония, в Токио. Една от японските максими може да бъде преведена по следния начин: "Падайте седем пъти, станете осем пъти". Посетили сте Япония: какви спомени носите със себе си?
- Посещавал съм Япония два пъти. В тези две мои пътувания срещнах една прекрасна земя, богата на традиции, вяра и памет. Няколко години преди да предприема второто пътуване до Япония, видях снимка (от 1945 г.), която много ме впечатли: на дете, което носи на гръб мъртвото си братче към крематориума. Написах посвещение: "Плодът на войната".
Когато при второто си пътуване отидох като поклонник на мира , в Нагасаки и Хирошима, спрях мълчаливо пред онази страница на историята: от мечтите на толкова много останаха само сянка и мълчание. Много различни хора, обединени от трагична съдба.
Gulliver/Getty Images
При посещението на папата в Япония той бе приветстван с японски и аржентински знамена (снимка - Gulliver/Getty Images)
Но видях в този миг и надеждата – в разноцветните очи на онези, които, преживявайки това варварство, са намерили смелостта да продължат да живеят. Въпреки всичко.
С цялото си сърце се надявам, че следващите олимпийски игри ще намерят вдъхновение в онези погледи, които никога не са се отказвали.
- Има една арабска поговорка, която казва: "Не се отказвайте. Рискувайте пак да го направите час преди чудото." Поговорка, че вярата и спортът вървят заедно.
- Капитулацията ви е мечтата на опонента ви: да се предадете означава да му дадете победата. Винаги има риск да се питате после много пъти, след като знаете как е свършило всичко: „А ако бях устоял още миг?“
Вярно е също така, че има дни, в които е по-добре да продължите да се борите, и други, в които е по-разумно да се предадете. Животът е като война: можете да загубите битка, но не и войната!
Човек не умира, когато е победен: умира, когато се предаде, когато спре да се бие. Бедните, от тази гледна точка, са грандиозен пример за това какво означава да не се предадеш. Дори и пред безразличието, те продължават да се борят, за да защитават живота си.
- Около прекрасния свят на спорта се върти страхотен бизнес. Как може да се спаси красотата на спорта, без да го принудите да загуби душата си?
- Спортистът е завладяваща загадка, шедьовър на грацията, на страстта. Много е лесно обаче да го превърнете в предмет, в стока, която генерира печалба. В последната енциклика "Fratelli Tutti" исках да уточня, че само законът на пазара не може да реши всичко, а днешната култура изглежда сякаш иска да повярваме на всяка цена в тази догма на неолибералната вяра.
Това се случва, когато икономическата стойност диктува законите - както в спорта, така и в много други сектори от нашия живот. Богатството, лесните печалби заплашват да приспят страстта, която превръща едно момче във водеща фигура. Лично аз вярвам, че малко "глад" в джоба ви е тайната никога да не се почувствате самодоволни, преситени, за да поддържате запален пламъка на тази страст, която като деца толкова ви е очаровала.
Тъжно е да виждаме много богати, но безразлични спортни звезди, едва ли не като бюрократи в своя спорт. Правим всичко, за да гарантираме спасяването на аматьорското измерение на спорта. През последните месеци видяхме как пандемията подчерта, че свободният пазар не може да реши всичко.
