На 21 декември, в навечерието на Рождество Христово, българите се простиха с един от най-обичаните от тях актьори Георги Калоянчев. Калата, както го наричаха всички, почина на 18 декември на 87-годишна възраст.
90-годишната актриса Стоянка Мутафова беше сред най-близките му приятели. В София те живееха в една кооперация. Често си ходиха на гости във вилите. Дълги години бяха заедно и в театъра, и в киното.
За общите им спомени, за Калоянчев като артист и човек, за дребните караници и огромното приятелство. За всичко това говори Стоянка Мутафова в следващото интервю. Едно интервю за Калата в сегашно време:
През какво минавате тези дни в буквалния смисъл? Как се подреждат спомените ви за Калата?
Минавам през целия си живот. Ами, подреждат се от първия ден до последния. От първия ден, в който станахме с него колеги в театъра. Оттогава не сме се разделяли. Така се случи, че и живеем в една кооперация. Те с жена му живеят на четвъртия етаж, аз на втория. Горе все тичам, кръвно налягане меря, това, онова. Жена му, понеже и тя има кръвно, и той се беше научил горкият също да мери. И като ми турят апарата, и той още преди да е спрял, Калата все вика: Високо е! Винаги при тях търсих помощ, утеха. Когато съм нервна, а аз много често съм нервна, къде, къде и пак горе. И почвам още от врата: Ох, не мога повече, ще се самоубия. А той: Чакай ма, чакай, и ние ще се самоубием, ти като се самоубиеш и ние подир теб. Винаги го обръщахме на смях. Имаше много силно чувство за хумор. В трагични моменти виждаше смешното. И аз съм същата.
Точно това исках да ви попитам. Как трябва да мислим сега за него? С усмивка, както вие разказвате за него, или и с малко тъга?
Така трябва, с усмивка. Той беше разнообразен човек. И много добър, пък и проклет ставаше. Ние сме се карали с него много пъти. По седмици не сме си говорили и после видим, че не можем така. И пак заедно, заедно, заедно, заедно. Все заедно. Моят мъж много обичаше да яде у тях, защото Валя, съпругата му, готви много хубаво, особено фасул. И щом има горе фасул, като се прибира той, не влиза у нас, качва се горе. Каквото имаше у нас беше тяхно. Каквото имаше у тях беше наше. Бяхме като една къща.
А когато научихте, че е починал…
За съжаление, когато стана това нещо, аз не бях тук, бях във Варна. Чудя се как се намерих в София, то беше нещо страшно по пътя. Мислих си: Има си хас да не мога да присъствам на погребението, не мога да си го представя. Пътят беше зловещ. Такъв вятър не съм виждала през живота си, и толкова врабци на едно място също. Килими от врабци. Като се зададе колата, хвръкват изведнъж всички заедно и правят един черен покрив над главата ти. И летят, летят, и се въртят. Викам: Абе тия дали не предчувстват края на света?!? Аз не знаех още за Кали тогава. Те криеха от мен, не искаха да ме разтревожат. И как се случи, че аз разбрах малко преди излизане на сцената. Само аз си знам как играх. Ние артистите сме издръжливи на сцената. В живота сме всякакви, кекави, неиздръжливи, но на сцената сме много издръжливи. Каквото и да ти се случи ще го изтърпиш и след това ще го изживееш.
Какъв беше Георги Калоянчев за вас?
Вижте какво, голям човек си отива. Той беше гениален. Беше и много смешен, и много трагичен. Еднакво. Никой не може да каже трагик ли беше, комик ли беше. Разбира се, че аз слагам на първо място комика, защото за мен той е по-ценен артист от трагика. Трагикът може и да не е истински трагик, ама като ти прочете нещо тъжно и ще се разревеш. А пък комикът, ако няма в себе си хумор, не може да те разсмее в никакъв случай.
В последните си интервюта казваше, че се чувства сам, изоставен. Мислите ли, че и него го застигна тази съдба, която сполетя много български актьори?
Сам беше. Чувстваше се сам. Вижте какво, всеки си гледаше работата. Ето аз например много пътувах. В Сатиричния театър играя не много и после тръгваме. Път, върнеш се, легнеш, гледаш да си починеш, дойдеш после тука, в театъра, след това отидеш в театър Възраждане, и там имах представления. И все не ми остана време да отида горе на вилата в Банкя и дълго време да се застоя при него. И все се канех. Тук последните дни все си виках: Нека да свърша и това, ще дойде Коледа, пък ще се кача и дълго ще си стоя при него, ще си приказваме, ще се смеем. Ние много се смеехме с него. И на сцената също. Той беше много смешлив. Пръст да му покажеш и не можеше да си каже репликата. Обичаше да разсмива и хората около себе си, като си мислеше, че като ги разсмее, той ще остане сериозен. А всъщност той най-много загазваше в този момент, защото най-много се разсмиваше.
За вас си отиде един от най-близките ви хора, а какво изгуби театърът?
Най-големият си артист. Гениален. Аз няма да съм жива да видя второ такова чудо. Интересно е, че ми казваше, че никога не е мечтал да стане актьор. Не е допускал, че може да стане актьор. Ей такова скромно момче е бил. Докато ето съдбата как му се е усмихнала и му е отворила път. Той никога не е допускал, че ще заеме това място в България, на което беше.
Цялото интервю със Стоянка Мутафова можете да чуете в звуковия файл
