Интервю на Евгения Марчева с Кристияна Вълчева
Като те видях вчера на летището, облечена в бяло, водиш четата след себе си, казах една глупост, казах: Ето я Кристияна Вълчева, облечена цялата в бяло, сякаш осем години и половина нямат никакво значение, сякаш се прибира от курорт. С какво ще го запомниш този курорт?
Ти сама знаеш, че това не беше курорт, но в момента, в който се прибирах, аз се прибирах в рая от ада. За мен това беше прибирането ми в България. Облечена в бяло. Има ли знак в това? Да, облякох се в бяло, защото това е символът на милосърдието и символът на онова, което съм работила толкова много години с толкова много любов. Преди, когато искаше да ядосаш либийците, когато много ти кипваха кръвта, се обличаше в червено и така отиваше в съдебната зала. Да, тенденциозно беше. За мен червеното е цвят на истината, на любовта, на искреността и затова се обличах в червено и затова боядисах косата си в червено. Криси, когато вчера слезе по стълбичката и видя толкова много хора да ръкомахат, да викат, как се почувства? Почувства ли се у дома? Точно не мога да определя чувството, което изпитах. Чувствах някъде дълбоко в себе си само, че съм се отървала от нещо много страшно. Искаш ли в мислите си да се връщаш към това страшно нещо? Колкото по-малко, толкова по-добре за мен, защото така по-бързо ще се възстановя, така по-бързо ще усетя щастието от това, че съм тук. Така по-бързо ще мога да обърна истинско внимание и грижа на хората, които най-много обичам около себе си тук, в България. Ще те питам само за две милости и те моля да бъдеш искрена. Как се почувства, когато разбра, че Висшият съдебен съвет на Либия, над който всички знаем кой седи, те помилва и замени смъртната ти присъда с доживотен затвор. Никак. За мен това нямаше никакво значение. Просто не го приех като радостна новина. Единственото радостно нещо, което би могъл да каже либийският съд, което би могъл да каже този независим съд, беше невинни, невинни и свободни на минутката, макар и с голямо закъснение. И втората „милост”. Как се почувства, когато министърът на външните работи Ивайло Калфин прочете от името на президента указа, с който пък той ви помилва? Щастлива, щастлива от това, че това беше ясно доказателство, че хората в България, че политиците знаят, убедени са в това, че сме невинни. И малка такава, друга радост от това, че знаех, че в този момент на няколко хиляди километра други хора, които съм приемала винаги като моите най-големи врагове, ще го чуят също. Все пак изпитах и известна доза гордост от това, че съм българка и има страна, има държава, която стои зад мен, която е стояла зад мен и която с това пристигане на летището показа, че е била такава. Изпитваш ли гняв и злоба към хората, които ти причиниха болка през всичките тези години? Не, не, едно безразличие. Само една безразличие, а мисля, че то е по-лошо от омразата. Буквално секунди, след като вие напуснахте VIP-залата на Летище София, главният прокурор Борис Велчев каза, че ще ви призове като свидетели по делото срещу мъчителите, вашите мъчители. Ще откликнеш ли на тази молба да се явиш като свидетел срещу своите мъчители? Да, ще го направя. Смяташ ли, че това дело тук, в България ще има успех? Това дело е едно продължение на защитата на нашата кауза и на каузата на България, че ние сме невинни. Ако видиш обаче физиономията на Джума Мишери тук, в София, защото той обеща на мен лично, че някой ден ще дойде да свидетелства, как ще се почувстваш? Никак. Безразлично ми е. Те са ми безразлични. В този смисъл, когато ги виждам, аз нищо особено не изпитвам. Джума Мишери не е Джума Мишери, той е представител на някого. Сам по себе си той е нищо. Сега през тези часове живеете малко изкуствен живот тук, а не сте си вкъщи, при някакви различни условия сте поставени. Представяш ли си поне малко животът напред какъв ще бъде? След месец, след два? Лично твоят живот, животът, с който ти разполагаш и ти можеш да го управляваш по начина, по който искаш. Да, до известна степен. И дори когато съм била в затвора съм си го представяла. Аз не съм от хората, които се обръщат много далече в миналото или гледат много далече в бъдещето. Обикновено моят живот е бил такъв, че гледам де се чувствам добре в днешния ден и мисля, че това е най-добрият начин за оцеляване. Искам днес да съм щастлива. Искам днес да имам някаква малка сума пари. Искам днес да съм заобиколена от хората, които обичам и които ме обичат. А за утре - каквото Господ пожелае. А за вчера и за миналите дни мога да се сещам само за онова, което е било много хубаво. Смяташ ли, че ще имаш това, което искаш? Ами ще се постарая. Ще се постарая и ще се боря за това. Бялата престилка ще я сложиш ли отново? Трудно ми е да мисля за това. Предполагам, че би било много трудно да се осъществи поради това, че професията, която толкова много обичам, изисква много голяма отговорност. Аз имам любовта към тази професия, но тя не е достатъчна. Иска се много концентрация, много отговорност и много усилия. Аз не знам просто дали психически ще имам достатъчно много сили, за да мога да го направя отново. Какво ще правиш след един месец? След един месец? Ами надявам се вече да съм се адаптирала, да помисля за бъдещия си дом, някъде да почивам вероятно, да обърна внимание на себе си повече. Имам желанието да се запиша на компютърен курс, имам желанието да отида във фитнес зала и да спортувам, имам желанието да плувам. И имам желанието да видя онези хора от моите близки и приятели, които през тези осем години и половина не са ме забравили, защото има и такива, които са ме забравили.
